РАННИ МЕМОАРИ

Ивайло Иванов

СПОМЕН ЗА ГЪЛИВЕР

Студентството ли? Липса на калъфки
и на бельо. Поради горната причина,
когато нощем лягах си да спя,
обличах с риза мойта бременна възглавница
и тя, макар и всяка нощ с одежда нова,
натрапчиво не можеше да се освободи
от приликата си с плашило.

 

С това плашило спях! Възправяше се то
в градината на нощните ми сънища
и яростно размахало ръцете си,
в опърпани и недобри ръкави,
със мах отчаян, право срещу вятъра,
то бранеше градината ми от онези нощни птици,
които – яростно раздрали хоризонта ми –
като кресливи пики в мен се втурваха
и с грак и вой кълвяха семената ми,
които тук животът бе засял.

 

На сутринта
събличах ризата от туй плашило и на себе си
надявах аз колосаната гробница
и тръгвах на училище. Семафорът
с око червено светеше на прелеза.
като око на сова. И прокобата
на ВТУ ме чакаше на хребета,
пред прага на самите небеса

 

По гръб лежеше хълмът в равнината,
подобно Гъливер. И неуверено,
със чантички претъпкани на рамото,
подобно лилипути ний се качвахме,
развявайки власинки от ръкавите,
и пухчета нехайни във косите си,
за да достигнем бавно до главата му,
с централния му мозък: Университета!

 

И в клетката добра – на упражнения,
поглеждайки през рамо към колежката –
с дъха си мигом набраздявах въздуха
и дълго подир моя дъх се рееше
перце от пух и сламка от плашилото
на нощните ми сънища. А след това
ний спущахме се бавно от гърдите на
Гъливер и слизахме към кратера
на този град – и търновски, и миноски –
за да се сключи най-подир кръгът
от сънища и явност. Не заспивайте!...
За драхма сън вий възрастни не ставайте!...
От сън такъв аз излетях завинаги
и оттотаз летя във вид на възрастен,
и оттогаз витая над главите ви,
не можещ да се върна ни в студентството,
нито да кацна горе – в зрелостта!

 

 

ДАРЪТ НА ЧУДОТВОРСТВОТО

Няма да забравя как,
преди седмица, любима,
вместо ласка в нощен мрак,
малко кръстче подари ми.

 

С аргумента, че било
чудодейно то, защото
щом го сложиш на стъкло,
изпотява се стъклото.

 

И понесох Кръста аз,
дара си – щастлив – понесох!...
Небесата от атлаз
ми разкрехваха завеса.

 

Мамеше ме всяка глъб!...
Всеки хълм туптеше, топъл,
сякаш бе моминска гръд,
затрептяла с нежен вопъл.

 

Да, за тебе мислех аз!...
И приятно бе да мисля
как на фон от чист атлаз
грееш ти иконописна.

 

Как църковното кубе
сякаш със гръдта ти диша
и под нейното небе
ангелският хор въздиша.

 

А пък вечер, щом започнем,
как шептиш смутена: - Ти си
кръстчето, което нощем
връз гърдите ми поти се!...

 

Рефрен:

 

Кръстче ми дари! Било
чудодейно то – защото,
щом го сложиш на стъкло,
изпотява се стъклото.

ЧЕТЯЩАТА ЖУЛИЕТА

На Ж. Симеонова

 

 

В малката читалня,
като глъч по пясъци,
трепкат карнавални
слънчеви отблясъци.

 

Вънка топъл юли е,
а нозете скръстила,
пак четеш ти Юлия,
със презиме Кръстева

 

и на пук на летния
порив към туризма,
влизаш ти във цветния
сън на феминизма,

 

дето кима с беглото:
„Тук добре дошъл си ти!“,
а след туй изследва ти
и кръвта, и сълзите.

 

А върху стелажите
книгите-кокетки
смеят се разнажени
като суфражетки,

 

седмици не мигнали
в стачки и в гладуване,
но, след туй, постигнали
право на гласуване,

 

тъй че във обятия
щом ги само вземеш,
с масов вот съдбата ти
начаса подменят.

 

Хартата им чу ли я?...
Аз не съм, но ето,
че на френски Юлия
„значи” Жулиета.

 

Явно то е предлога,
видим за народа,
в теб да действа превода,
сиреч – полилога,

 

който мойта лира
вместо да катурне,
смешно трансформира
пластове културни:

 

В този град старинен,
спомнящ за Верона,
с твоя тих, копринен
профил на Мадона,

 

с катедрали святи,
с овехтяла слава,
и с река, която
като сън минава,

 

спорят с библиотеките
моите куплети,
както със Монтеките
спорят Капулети.

 

Сред дворците пищни
как, любима моя,
без емоции лишни
да решим двубоя?...

 

Слава Богу, имаме
фабула готова:
и безстрашно взимаме
чашата с отрова!...

 

Ах, чети, додето
вънка топъл юли е,
взела във ръцете
цветната си Юлия.

 

С вас да се занасям
повече не смея:
Нито Филип аз съм,
нито съм Ромео!...