ИЗ „СВЕТОГОРСКИ ПЪТЕПИСИ“

Книга на миниатюрите

Ивайло Иванов

На моите приятели и преподаватели
от търновския хълм Света гора,
които проявиха към мен повече грижи,
отколкото аз - към стиховете си!...

 

                                С носталгия и обич:
                                Авторът.

предговор

Забравени куплети отпреди години!...
Едва сега откривам в тях архива на
писма, които сам съм си изпращал.

 

Обречени на мимолетност драскотини
по пясъка на паметта, изтривани
от плисъка на тленното ми настояще.

 

 

битие

От години седя – вече сраснах се с камъка!...
А под него стаеното слово – змията –
съска с остро езиче, подстрекава го нямо:
- Отмести се, побратиме, да го ухапя!...

поезия

Море от задължителни илюзии!...
И аз – удавник сред мастилената му стихия,
наместо спасителен пояс, нахлузил
водните кръгове около своята шия.

 

 

 

дефиниция

 

 

Поезията – безпределно проста!...
Да разчетеш това прозрачно изречение,
затворено помежду скобата на моста
и призрачното нейно отражение.

 

 

 

тръгване

 

 

 

Петите ти се радват – пътечката се вие,
от хълм на хълм ги води и от селце в селце.
Безцелно е да мислиш за края: Поеми я!...
Безцелно е да имаш предначертана цел.

 

 

 

ливада

 

 

Тук е топло вечер. Любят се цветята.
Не плътта, а жестът тука е първичен:
Безтелесни пръсти... безтелесен вятър,
който страстно гали тръпнещите тичинки.

 

 

 

река

 

 

Дълбоки вирове като утроби!...
Съзираш ли през пенния им гребен
как бавно, търпеливо тя заобля
и нежно гали камъните като бебета.

 

 

 

поток

 

 

Нима е мисълта ми тук била
насън поне? Праспомен ме пронизва!...
И водопадите превръща в стъпала
към Извора.

 

 

 

пролет

 

 

Потръпват разцъфтелите акации
в предчувствие за мед. Къртици луди
орат пръстта, а между буците накацали
четирилистни детелини – като пеперуди.

 

 

 

 

застъпница

 

 

Сред хаоса на летните сплетни
едничка тя опира се в небето.
Камбанария е звъниката! Звъни
с ухаещи камбанки от цветчета.

 

 

 

легион

 

 

Безброй жила нападнаха пчелина.
И глас се носи в тревната обител:
- От днеска всяко цвете да си има
пеперуда – за ангел-хранител!...

 

 

 

дъжд

 

 

Селцето – до колене в локви!...
(За Ной небето май че спомни си!)
И къщите разпъват покриви
като чадъри на бездомници.

 

 

 

лято

 

 

Ливади, от жълтурчета запалени,
цял ден горят във маранята юлска,
а вечер се превръщат в катедрали,
с трептящи полилеи от светулки.

 

 

 

епифания

 

 

Пред залеза – треви, едва наболи.
Кози нагазват в старите треви.
С бради като светци. И с ореоли
от слънце около рогатите глави.

 

 

 

отдаяние

 

 

Къде отмина стадото – попитай
отблясъка от кравите тела
и тези още влажни, топли пити,
димящи в мрака като кандила.

 

 

 

вятър

 

 

Край бостана нощем трепка нещо живо
и се носи образ обратим и лек:
На човек прилича старото плашило,
а пък на плашило – старият човек.

 

 

 

лов

 

 

Защо, ята, все скитате тъдява?...
Храна ли са зрънцата от слана?...
                     - Пръв гръм! -
И гладните косове се засяват
в небето като шепа семена.

 

 

 

повод

 

 

Червеношийка стрелва се пред мене,
прогаря небосвода свечерен и
повлича броеницата от думи:

 

Червеношийка стрелва се – нетрайна
като искра, изхвръкнала случайно
изпод жарта на есенната шума.

 

 

 

полет

 

 

О, графика е той, чиято хубост –
в прозрачния статив на необята –
със тънките си щрихи дорисуват
отлитащите въглени – ятата.

 

 

 

единство

 

 

Калинке, светла искро, прогори ме!...
Да се свлече ръждивото ми име.
През моя рус перчем и през тревите
едни въздишки вятърът заплита.

 

 

 

спестени вечери

 

 

Познавам ги по слънцето, което
в часа, когато мислите заспали са,
блести като изпусната монета
в бакърената касичка на залеза.

 

 

 

есен

 

 

Кой изворите ти целебни пресуши?...
Кой угаси потоците-звънци?...
Върбата плаче и не може да се утеши
като Рахил
за мъртвите си младенци.

 

 

 

селско гробище

 

 

Тук денем тихо е, но блеснат ли звездите
като прожектори – от всичките парцели
се вдигат кръстовете – мерници, с които
смъртта полека и във нас се цели.

 

 

 

освобождение

 

 

Камбаната с метален глас отбива
пак нечий край. Но тя духа не трови:
Не вижам този, който си отива,
но чувам звън от срутващите се окови.

 

 

 

моряшко гробище

 

 

Сред цветни витражи от папрат и мак
белеят се кръстове кротко.
И само могилките сутрин димят
като преобърнати лодки.

 

 

 

лятно гробище

 

 

Пак с живота в диалог задочен,
сред мащерка, звъника и равнец,
бавно никнат мраморните плочи,
бели като зъбчета на младенец.

 

 

 

оброчище

 

 

В пръстта – зараснал кръст! Небето пори
едно дърво, оглозгано от ветрове,
и сгърбено като бастун – опора
за престарелите славянски богове.

 

 

 

портрет на старец

 

 

Върху лицето ти годините
със бръчки - черни пукнатини -
се разпълзяват. Чернозем

 

напомня твоето лице и
навярно скоро ще се слее
със черната земя съвсем.

 

 

 

алегория

 

 

Напразно във прозявка гладният врабец
разчеква клюн. Да би могъл да зърне
сам себе си в изцъкления си гледец,
какво ще види – наедряло зърно.

 

 

 

зима

 

 

От студа е посинял просторът.
Запустяла къщата – вдовица!
И врабчета се чернеят в двора.
И вали снегът като трошици.

 

 

 

възнесение

 

 

Със стъпчици, по-крехки и от сричка,
подскачаше по плочника врабчето.
А после клъвна
                                сухата коричка.

 

И хлябът се възнесе към небето.

 

 

 

кулминация

 

 

„О, знам поне, че краят ще е весел!...
Тояжка ми е този лъч. Да тръгваме!“
... И падащата капка се обеси
във примката от водните си кръгове.

 

 

 

развръзка

 

 

И най-подир отхлупих камъка: „Хвани я!“.
Но звънна тя в тревите като в струни...
Изплъзва ми се хлъзгавата мисъл – сякаш змия –
оставя само кожите от думи.

 

 

 

епилог

 

 

О, думи, с вас еднакво сме слуги
пред Взора, който вечно ни следи.
Каквото тук напишем – като през индиго –
изписва се върху небесната ни книга.

 

 

 

 

1991 - 1995