ИЗ „СВЕТОГОРСКИ ПЪТЕПИСИ“

Книга на миниатюрите

Ивайло Иванов

ЛИЦЕ ОТ ЛАБИРИНТ

лабиринтът

От отледалото ме гледа безответно
лицето мое – лабиринт от ребуси.
Дали ще го избродя, за да светне
пред мен светът, или до дните сетни

 

аз ще мълча,
стоейки срещу себе си.

 

 

мъртва точка

До костите съм сринат!
И ето ме пред вас:
По-нежен от коприна,
по-скръбен от атлаз.

 

Навред съзирам схватка
и всичко ме гнети.
Разтваряй вече, Татко,
предвечните врати!...

 

 

камера

Сред четирте стени на тази стая
съм сам като в кибритена кутийка.
Аз – клечката единствена, която
всеки момент ще се самозапали.

 

 

предродилно

В леглото свил съм се подобно ембрион.
И всяка седмица подменят ми плацентата.
И знам, че няма никога да се родя,
понеже самотата ми е мащеха.

 

 

граниици

Усещам как контурите ми се разливат
подобно цитоплазма на микроб.
И всяка нощ от свода в мен се впива
луна – като око на микроскоп.

 

 

сън

Моят череп привидно е цял!...
Всяка вечер сънят го разлепя.
Като малкият орех, побрал
костеливата ядка във шепи.

 

 

към лекарите

Ах, прегледите нови за какво ви са?...
Навярно вече почнал е разпадът,
щом чувствам себе си подобно кръстословица,
графите на която не съвпадат.

 

 

зарче

Аз зная в самотата как нагарча
животът на несбъднатите цели.
Усещам се като затворен в зарче,
с което вечно някой друг печели.

 

 

поколение

Връстниците? Преглъщат ловко
успеха си на глътки чаени.
И как да бъдат по-дълбоки?...
Не са достатъчно отчаяни!...

 

 

ултима верба

Отдавна никой в тебе не се цели.
Единствено от себе си се криеш.
Не си поставяй по високи цели
от тази - да не се самоубиеш.

 

 

Робинзон

Кога ще дойдеш, плиснала вълна?
И вечно ли по тебе ще тъгувам?...
Издутите клепачи са платна
на кораб, който иска да отплува.

 

 

зимно възкресение

В гората вече ден чевърти,
откакто сипе се снегът.
Възкръсват костите на мъртвите
и скоро ще ги видя в плът.

 

 

знак

Едва ли аз я виждах пръв,
но първи аз не я отминах:
Калинка – като капка кръв
в снега на бялата пъртина.

 

 

природи

Долу тътне градът в дим и стронций,
тук покоят е вечен. Дали?...
И погалвам аз първото клонче,
и дланта ми раздират бодли.

 

 

бяло

Навяват тези преспи във сърцето ми!...
Във спомена напразно търся завет.
Вървя и тез снежинки по лицето ми
валят и все по-трудно се стопяват.

 

 

пророчество

Ще завее снеговеят
и последния, и пръв,
и в снега ще оцелее
само който е без кръв.

 

 

изход

И колкото духът да ме боли,
аз вярвам, че не ще умра, додето
над мене... и над този свят вали.
Харон е глух. Замръзнала е Лета!...

 

 

молитвата

Аз не намерих друг уют сред тези необятни
и зъзнещи пространства на Всемира,
освен допрените ръце – колибката, в която
душата ми на топло се прибира.

 

 

сравнение

Душата ми – едно хлапе невръстно,
което в стаята на моите гърди мълчи.
И всеки ден повдига се на пръсти,
да стигне до прозорците на двете ми очи.

 

 

в храма

Не оглуша ли, Боже, в тази глъч
от стонове, сподавяни във питане?...
Трепти във храма кос небесен лъч
като прожектор, светещ във душите ни.

 

 

в храма - 2

В лъча – прашинки!... Семена са те.
Опрашва ме дъждецът им скрибуцащ.
И стръкчето на вярата расте
върху заседнала в гърлото ми буца.

 

 

вяра и поезия

Разплискали обистрените ми зеници,
в мен влитат образите като хищни птици.
Кръжат!... И грабят с грак свиреп
зрънцата вяра, пръснати от Теб.

 

 

страст

Към Теб възнасям – на крила – делата си!...
Но овъглени, срутват се телата им,
щом само се докоснат до тавана
на жаждата да бъдат те видяни.

 

 

„Едем“:
Световна премиера

Дърво. Адам и Ева. И змията –
грациозната пъпна връв на греха.
Това е сцена, при която красотата
за първи път ще провали света.

 

 

Кратка история
на Западното християнство

Един приши връз чистата Му дреха
ужасно грозна кръпка. После друг –
в копнежа си по чистота първична,
така я дръпна, че отпори и хастара.

 

 

Есхатос

В канавката край Пътя Млечен, зад чертата,
аз виждам: иде колапсът на всички теми!...
И листът бял е черната ми дупка, през която
пропадам в други Слънчеви системи.

 

 

Въображение,

не си ли мократа ми кърпичка, с която чистя
привидността от прах, запретнал лакти,
а вечер тихо се надвесвам върху листа,
за да изстискам сетните й капки.

 

 

творчество

Остър блясък – искра мимолетна –
после дълго във мрака пропадаш ти.
Като клонче, случайно прогледнало
със окото на капката падаща.

 

 

рецитал

Езикът-мъж, езикът-влага!...
Изричаш „дъжд“ и той потича.
Виж, микрофоните протягат
неоплодените си тичинки.

 

 

археология

Над този лист не сме случайни гости.
В пръстта му да копаем, чак додето
пред нашите очи се белнат костите
на императори, монаси и поети.

 

 

поетеса

Подобно на могилката над гроба
в корема ти изпъкнала и обла си.
Но в него вместо тленната утроба,
ти имаш капка
и зачеваш образи.

 

 

поезия

Тя е орлицата приказна, дето
от бездната в горния свят ни изнася.
А ние, докрай да се сбъдне сюжета,
с кръвта я поим и я храним с плътта си.

 

 

думите

Те тъждеството са на моите обятия със необята.
Те стълбище са, водещо към преизподнята на паметта.
И гъдел със перце върху петата, за която
Ерато ме държеше, потопен в Реката на смъртта.

 

 

реализация

Будувайки във нощите си къси
над дългия си спомен, мълчешком
охлювчето намота върху гърба си
пътя си
и го превърна в дом.

 

 

завръщане

Най-сетне в Дома ти зъвръщам се, Татко,
затръшвайки вратата на ковчега.
Животът е вечен! Изкуството – кратко,
но изумително предчувствие за него.

 

 

1993 - 1997