ЗИМНИ СТИХОТВОРЕНИЯ

Ивайло Иванов

СРЕБЪРЕН ВЕК

 

1.

 

Слънце между клоните. С лъчите
всяка жива твар сега пробуди.
Виждам, че снегът студен покрит е
сякаш със прашец от пеперуди.

 

И навлизам във гората. Никой
няма освен мен във тоз покой.
Птичи гласове протяжно никнат.
Чувствам се отново сам и свой.

 

Катеричи скок – и хоп! – от клоните
срутва се сребриста зимна феерия.
С толкова молби към небосклоните,
Бога търсих – а пък прах намерих.

 

А от изток бликат пак лъчи,
тъй далеч от низостта ни, хорската,
и в гората нищо не личи –
само светлина – като таворската.

 

 

2.

 

Разхождам се. Сред зимните кулиси
на лед се грее слънцето. Блести
в безброй искрящи скрежни светлописи,
и ти си пак сред руските мечти.

 

И чувстваш се призван таз зимна феерия
ти да възпееш в мелодичен звук.
Тъй дълго търсих себе си – намери ме
със морза разтуптеният качук

 

на хижата - тъй малка - сякаш лебед
е кацнал в белоснежната гора.
И враства във снега с краченца бели,
и кряска ми със гагата: „Ела!...

 

Камина има вътре – и постеля
за двама, а пък може и за сам.
Проспи, проспи ненужната неделя
край самовара с облак прах голям.

 

Камината със плам раздухай. После
от мен тръгни към друг, последващ връх
Когато други дойдат тук на гости,
постелята ще помни твоя дъх“.

 

 

3.

 

Безлюдна тишина и бял саван.
Снегът покрил е близките баири.
Що търся тук, от вятъра довян?...
Кому са нужни беглите ми дири?...

 

Единствено лисичите следи
кръстосват мойте стъпки вкаменени.
Изпод леда – подпочвени води
бълбукат със прохладните си вени.

 

И целият пейзаж – подно жив,
тупти със вени, сняг, тъма и лишеи.
Със птичето посвирва сив мотив,
с лисичето издън земята диша.

 

Излъхва пара той – подобно дъх,
глава поглаща с рошави дървета.
Със дланите от белоснежен мъх
помахва към смълчаните полета.

 

И нещо в мен обръща се – и знам,
че всеки образ слово ще подири.
И вече се не питам аз, пиян
от щастие, тъга, копнеж и свян,
кому са нужни светлите ми дири.

 

 

КОСИ

 

Подобно сноп отскубнати коси
се люшкат зимните лъчи осъкъдни.
И мисълта ти – паяк – в тях виси,
привикнала, римува ги с „отвъдно“.

 

Първични, сетивата тук са втори
и с право протестират те обидени:
Слухът отказва вече да говори
и ляга тихо в ушната си мида.

 

А погледът, той също е с права,
по цяла нощ дълбае своя бряг
и плиска се в клепачите ядосан:

 

Човек е вълк за свойте сетива!...
И правото да види тоя свят
в момента е увиснало на косъм.

ЗИМНА АЛЕГОРИЯ

 

Декември. Зимата с продрани вени
разсипва остър скреж от небосвода.
И две листа потрепват – пеперуди, уловени
сред паяжината от оскрежени клони.

 

Тук слънцето е рахитичен паяк. Сутрин
скрипти коравото небе под пипалата му.
И те се впиват в листите – и смучам
от багрите, заети им през лятото.

 

А утре като смях филизи ще зашумолят,
ще се развие в клоните Духът,
на пук на всяка зимна алегория.

 

И от пашкула пеперуди две ще полетят,
и ще се вият над безкрайния си път,
с дамга от страх и белег от история.

 

НАД ЗИМНАТА ПЪРЗАЛКА НА ЛИСТА

 

Листът е бял подобно снежна пряспа.
С писеца изрини я - и ще видиш
как с ласкави глави над теб проблясват
цветенца и треви, камбанки живи.

 

Листът е чист подобно тишина,
що в непосилна вярност ти се врича.
И изгревът, със устни на жена,
изрича вярни думи на момиче.

 

Листът е глух подобно зимен лед.
И ти, от нежно щастие обзет,
със фигура сребриста бавно тръгваш

 

по таз пързалка чиста на листа.
И кой ти знае вече участта -
дали пропадаш в ад или възкръсваш!...

„ЙОАН КУКУЗЕЛ” ПЕЕ

 

1.

 

Вкопани църквици в снега - пашкули сиви,
в които като ларва непробудена,
от векове е свита мълчаливо
на вярата скрежасалата пеперуда.

 

Ще гръмнат мартенските хорове, ще заизвират
камбаните като фонтани светли!...
И пеперудата - възкръснала - ще дефилира
под басовите сводове на гласовете.

 

 

2.

 

И ще закапят семената като дъжд!...
Очаква ги земята разорана,
очаква и със гладните си буци пръст,
накацали в полето като врани.

 

А след това дъждът ще се обърне,
и пъпки, полетели към небето,
ще се разпукват с пукота на мълнии;
като светкавици ще светят класовете.

 

 

3.

 

В нозете ми се плискат нови делници
като вълни – и вечният им тласък
върти морето, тази Синя мелница,
скалите смляла във брашно от пясък.

 

Едва когато в пясъка попият дните
и почнат риби със дърветата да разговарят,
ще дойде тихо, тръгнал по вълните,
пак да замеси хляба ни Мливарят.