ДИАЛОЗИ - II

За границата

- Oткъде идеш така премръзнала?
Навън е толкова мъгливо,
и ръми нещо неопределено, но хлъзгаво.
- Връщам се от границата.
Не, не си мисли, че съм била в чужбина.
Тук съм. Погребахме един роднина.

За представите

- Какво е морето през зимата?
Мъча се, стискам очи, но дори
отвъд тях ми е слънчево-синьо.
- Сега е като баня неосветена,
неприветлива и студена.
Влажна зона с мътни плочки.
- Интересно сравнение-печелиш точки.
И аз едва ли бих му се отдала
с разперени ръце и със затворени очи
точно сега.
- Ами...то е така
обветрено, обезлюдено
(все едно ме гледаш мене),
че на очите им люти без хоризонт.

За опората

- Защо стоиш на балкона?
Мислех вече, че спиш.
- Нищо, седя си.
- Седиш...с тия две глави лук.
Какво ги държиш? Ще готвиш?
По никое време?
- Не, няма.
Държа си ги -
сякаш държа ръцете на мама:
нежно-грапави, шумолящи...
но това е от вятъра,
и миришат на топла ливада.
Мои са, единственото мое -
неподаяние и ненаграда.