Шест без пет.
Мъжът, който седи на масата под чадъра, е леко извърнат и наблюдава уличната гмеж: предимно шляещи се туристи, чиито физиономии са размити от лекомислие... Бистрото е миниатюрно, в сянката на калкан на кооперация в неоколониален стил, боядисана в кремаво, лилаво, жълто... останалите маси са празни – така че заведението е като остров на затишието, дискретността, чийто символ е може би огромният фикус; има и няколко фотографии на джаз-изпълнители от четирийсетте, чиято музика звучи без някой да и обръща внимание – една мъртва епоха, чиято меланхолия е по-скоро в бръмчащия вентилатор, отколкото в ретрофотосите...
Все пак атмосферата е налице – за миг мъжът си представя, че е емигрант, някъде по времето на сухия режим, за това впечатление допринася дългокосата келнерка, чиито антропологически вид подхожда на същество, родено под звездите на Карибите, но хладният поглед издава, че по-скоро е студентка, припечелваща през сезона...
От време на време погледът му присреща собственото му отражение в йодираните стъкла насреща, които сега са с цвят на индиго, но скоро полегатите лъчи на залеза ще ги накарат да заблестят пурпурно-златно; едно разточителство на естетика, чиято непонятност не смущава никого; за мъжа залезът е порочен кръг от време, което изтича безучастно, но всмуква неговата жизненост – едно постоянно напомняне на това, че сме смъртни...
Просячето, което изниква между масите, обаче опровергава тези настроения: мургавите му рамене са изпохапани от комарите, коленете му са издрани, а устните напукани от херпеси – и въпреки това на фона на всеобщото безгрижие нищетата му изглежда оптимистична... То също се отразява в стъклата, за миг възпроизведено в една блестяща аура, като мумийка в саркофаг, а мъжът до него стои като сфинкс и се наслаждава на играта с отраженията – доволен най-вече от собственото си отражение – мъж на трийсет и ... Мъжът чака.
Шест часà.
Сега изглежда замислен, залисан, тестващ собствената си неуверена чувствителност. Може би проблеми с идентификацията? Сякаш се надява на някаква втора природа да му подсказва, един господ знае какво... във всеки случай опитът му на очакващ, изглежда e негативен... или неговото нетърпение го прави такъв. Но това, което иска да избегне, е ролята на стандартния чакащ субект: иска му се срещата вече да е преминала, защото всичко преминава някак си, остава зад гърба на някакво „аз“, което няма време да се огледа и да си каже „аз съм аз“ ... т. е. да притежава самостоятелен стил, но не като артистичен излишък, а като достойнство... Автентичното му желание е да избяга. Да емигрира. Да го няма. Във всеки случай някаква спасителна дистанция...
Нелепи мисли за един съвременен мъж. Погледът проследява минаващите по улицата жени: ценител на детайла, на извивката, на черната дълга коса разпиляваща се небрежно – една спонтанна красота, за която трябва да си нащрек, за да я уловиш като най-важното в този миг от живота ти, ако обаче досадата вече не те е прояла...
Лъчите на залязващото светило докосват ъгловатата постройка, в която се помещава музеят: влизал е само веднъж и това, което си спомня, е поредицата от византийски монети, които обаче ръководството на музея не бе сметнало за достатъчно атрактивни и затова пред входа на музея бе поставен стъклен сандък с гърмящи змии и игуани. Група германци бе наобиколила сандъка и щрака с фотоапарати чудната фауна... изглежда я възприемаха като част от екзотиката на това пристанищно градче – провинциалната скука на картината му напомня нещо, например че времето тече бавно... Той погледна часовника си.
Шест и пет.
Да, в този миг всичко излъчва една тривиална символика, тънко писукане, смесица от тщеславия: да бъдеш точно в тази топла вечер в края на лятото, в соления зефир, който поема тялото ти като отливка, големите жълти листа, луминисцентните фенери, заразата на всеобщата консумация; анонимният пейзаж, все по-вглъбен в ултрамарина на вечерта, спускаща се над улиците... и всичко това уравновесявано бързо от позата на уморена аскеза, на саморазбиращо се иронично неучастие... Заслужаваше ли го: точно това замайване от чуждите погледи, открехване на лица – които жадно чакат да ги изтълкуваш, или те отчайват тъй, че бързаш да отместиш очи, да прекратиш чувстването.
Телата продължават да текат по улицата: увити в модни десени, една нескончаема патетика, повтаряща се като тик: „ето го животът, сега и тук...“
Да, сега, в този миг, изпълнен с познати и непознати шумове, лекият плисък на невидимо море; някакво есперанто на съучастието – плътната миризма на печена риба; плажни рокли; мигаща реклама на „Камел“; последният музикален хит, ечащ в повечето кръчми край залива; носталгичният сумрак на баровете, парче басма около слабините на люлеещата се върху дансинга проститутка – воайорът, оживен от кожата й на малайка... Поток от думи, на разни езици, съвместяващи впечатленията на обърканите сетива. Поглежда часовника си. Времето изглежда е тръгнало обратно...
Шест и пет.
Мъжът дълго се взира в циферблата, сякаш надяващ се нещо да прозре... После сключва около коляното си възлестите ръце и пак се взира машинално към съседната маса. Разбира, че се е втренчил в някаква непозната... Чувства нейния поглед, разбира, че е неприлично, но няма сили да отмести очи... „Бих могъл да обичам тази жена... вече я обичам... обичам те“ В следващия миг я забравя. Една от всички. Като тази, която очаква. Напрежението му расте и на фона на всеобщото безгрижие е нелепо. Но в момента не му е до това. Погледът му хаотично се лута: листата на платана, осветени отдолу; дървото е живо, като всички тук... битиетата ни се докосват – мисли си. Един статичен свят, който успокоява. Спокоен съм, спокоен съм, и т. н. /повтаря си/.
Вече е шест и пет.
Времето тече твърде бавно. Като истински мъж трябва да бъде търпелив и да чака съсредоточено. После всичко ще бъде с леснотата на приказка: тя ще пристигне навреме, може би в рамките на едно минимално закъснение, защото всичко се случва.
Вдига отново очи: и чак сега забелязва – отрязък от черно небе, луна... Забелязва, че сервитьорката е с криви крака... Един дисонанс, в така добре подреждащият се пред погледа му свят.
Шест и десет.
„Чака се десет минути от уважение, петнадесет от будалък...“ - сентенцията е запаметил от ученическите си години. „Предай се...“ - идва му да си изкрещи.
„А може би не е разбрала добре мястото на срещата...“ - увещава се
И изведнъж... как му заприлича на нея... Тя е.
Никога не я гледа в очите, когато идва. Днес може. Очите и блестят. Ето го познатия овал на лицето и... Тъжният настоятелен поглед. Обича я. Точно нея.
Надига се. Чува се звънтеж на чаши. Утайката на кафето очертава полумесец върху покривката... Той отново е той. Поглежда за миг стенния часовник и застива. Шест и десет. Времето е спряло.
Непознатата отминава.
|