Заглавието на новата стихосбирка на Марин Бодаков бележи /не/ един ироничен оксиморон. Основният „герой“, струва ми се, е протичащото време и учудването на ставането-в-битието… Без/краят на историята, и повторяемостта на човешките стереотипи за „справяне с този живот“, може би единствен… Архетипът на бащинството, преобърнат чрез парадоксалното „детето е бащата на човека“ – оцветява светоусещането, космополитно по същината си. Времето, реализиращо се чрез една локална география, която авторът скрупольозно отбелязва. Същевременно липсват обясненията на гида – защото космополита посещава градовете, но не като исторически топоси, а като брънки от верига на усещания, мириси и гледки, на разменени погледи, на не/забравими специфики. Източникът на витаещото във въздуха отчаяние и меланхолен унес е скрит под патината, неговият произход е неизвестен, но предчувстван. Така, както днешния живот е без посока, така и книгата на Бодаков не иска да ни възвести някакви върховни истини – в своя наивитет обаче тя ни казва повече за нещата, отколкото тежките теории и дискурси. Щрихирайки акварелния силует на поета, книгата ни разхожда из стъмнените зали на изкуството, което би било мъртво без реципиента си, всъщност именно скачените съдове на наивитета на поета и детето съдържат флуида, където вирее поезията. Синтез, вместо анализ, съвъкуплението срещу смъртта, дебнеща зад пердето.
        Всъщност в случая поезията сама си е биография; лекото писане, като апотеоз на лекото живеене. Разрушаването на клишето, че литературата е страдание, тази поезия ни връща във времената на Сафо. Връща и достойнството на богоравната осанка на всеки застанал до поета, изповядащ една археология на чувствата, каквато е присъща на всеки, за който времето е линейна величина, дори и в цикличните повторения на ситуации, лица и сънища.
        Формата на стиховете също е освободена от украшения, тя не кокетира със загадки, просто говори езика, на който чувства.

Тогава мисля за ръцете, докато мият мръсни съдове.
Движения – внимателни, но бързи.
Подпухнали възглавници на пръстите.
Отпуснати без работа, заемат очертанието на бузка.
Ръцете на баща.

        Учудването на бащата е по-същностно от учудването на детето от света – защото светът на бащата вече е абстрактен и богат. Наложилата се в българската литературоведска мисъл догма, че сетивният свят е по-богат от абстракцията на словото, среща отпор, струва ми се, в стихосбирката на Марин Бодаков. Докато „учителят“ Далчев уж ни зовеше назад към предметите, оказва се, че великият визионер Яворов е по-близо до първичната поезия, до усета за бунтовна страхопочтителна неведомост пред света. Безспорно днес поезията търси нови пътища и не иска до остане до априлските миражни хоризонти на одописците на тирана. Струва ми се, че всъщност най-наивното и автентично изкуство е това да бъдеш о/свободен. Това усещане създава и прочита на тази книга, за която също бихме казали, че е по-скоро в ролята на баща на детето, а не обратно. Създаването на света е взаимен процес. Защото, въпреки отчаянието и обявяването на провалите, тази поезия е съзидателна и утвърждаваща човешкото битие.

---

Марин Бодаков. Наивно изкуство. Изд. „Жанет-45“. Редактор: Илко Димитров. Пловдив, 2011.