Иван Сухиванов

проза

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

 

Още за първото българско „хайку“

 

(мистифицираща интерпретация)

 

Иван Сухиванов

 

        „човек и добре да живее умира и друг се ражда...“, из надпис /върху камък/ от ІХ век, изсечен, вероятно, когато владетел е хан Омуртаг. Надписът е на гръцки език. По това време българите се „кланят“ и принасят жертви на бог „Таггра“, според друг надпис, или „Тангра“ /Тенгри/, ако се имат предвид някои особености на транскрипцията/ двойната гама в старогръцки се чете, съгласно Еразъм, като „нг“.../. Дали Тангра означава „небе“, или някакъв небесен обект, например слънцето, не е окончателно изяснено... Но факт е, че в родните фолклорни приказки, често се среща, като герой Слънцето... наричано по народному „Райко“, тук лесно се откроява анаграмата на „Таггра“... /„таг“ откриваме и в третата сричка на „канасюбиги“ Омуртаг, чийто възможно име е Омх-юрт-тагг, върху което могат да се строят разни интерпретации а ла Петър Добрев ...шегувам се/...
        Но да се върнем на цитираното „изречение“ ... възниква въпросът: „кой е човек-ът?“; чисто граматически субектът на действието е Омуртаг, за него се говори в надписа... негово е битието-във-властта и той „живее“... тук можем да „вмъкнем“ доста смислови „лакуни“ от съвременна гледна точка; става дума за „превод“ /и/, а щом думата е за лапидарен надпис, преводът вероятно е калкиране на съдържанието... но според мен тук се наблюдава „волно“ вметване на художествен текст /цитат?/, защото не е ясно кой говори в надписа... дали пък не и самият Омуртаг? Подхвърляйки ни /по-скоро „към себе си“/ от предела на годините една мъдра автоепитафия... така, че истинският въпрос е: „що е човекът?“, и защо „умира“?... светоусещането тук не е на ортодоксален християнин, за който смъртта не е окончателен завършек на живота... но ако „авторът“ на текста е християнин - дали пък не е имперсонална реплика към езичника, ревностен гонител на христистолюбивите чеда в българския хаганат... Във всеки случай така про-четена сентенцията поражда подобни тълкувания, но възниква и друг въпрос, може би философски: каква представа са имали древните българи за времето? Има ли са усещане за линейна историчност? Надписът показва, че да. Но според нас очивиден за езичника е само цикълът, календарен и въобще митичен. И така въз основа на горните разсъждения бихме могли да възстановим истинския смисъл на написаното: „ЧОВЕК/ЪТ/ И ДОБРЕ ДА ЖИВЕЕ, НО УМИРА. И /В/ ДРУГ СЕ /ПРЕ/РАЖДА...“ т. е. превъплъщава. Така нещата си идват на мястото: става ясно откъде идват протобългарите и какви са били техните вярвания... По-нататъшните спекулации предоставям на родените по-късно.

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 23. април 2007 г.
© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]