Иван Сухиванов

проза

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

 

РИТА

 

Иван Сухиванов

 

        Рита се вясва в този разказ като персонален ангел-хранител, назначен от неизвестна сила, за да бди над окаяното ми житие-битие... Като падащ ангел, Рита се спускаше от своите терапевтични небеса безшумно и непретенциозно: и някак без същност, в негативната аура от хлевоустие - нейната пряка пътека към божественото първоначало /„оня, пергишин, който е над всичко“/... всъщност тя обитава една боязлива отливка на собственото си алтер его, превито от срам, че е /още/ „живо“... достойна за някой объркан сън, камо ли за разказ: и така унифицирайки я, ще кажем, че е циклофреничка по своему. Ужасява се от смъртта като всеки от нас, имплозиите на фантазията я карат да се подмокря /от страх/, оттам и патологичната омраза към генеалогичните и корени - нещо, което я кара да си въобразява инцести, преименувайки по този начин тревогата си... Но каквото и да се каже за нея, от нас, другите, осмилили живота и биографиите си, не можем я докосна...
        Но както ужасът мени значението на думите, така и нейното мълчание кондензираше разни мистични усети - видения, продънващи клапаните на съня... „сънувам реклами“ - заключаваше, уверена, че произходът на съновиденията-шупли, не е метафизически, по-скоро биохимически, уверяваше се сама... и тогава излизаше от черупката си: следват среднощни километрични разговори по телефона, жанр, който не владее; завършва се с атаки от рода на „искаш ли да ти стъжня живота?!“... не и отвръщам, което си признак на боязън /да не я загубя/ ... с теб сме едно психическо перпетуум мобиле, което не отделя шлак, безконечен астрален секс/в съня/ ... и не знам какво... мога да продължавам до припадък / тя си пада по това, да чува усукани формулировки, направо се изпразва /...
         Рита вярва в съществуването на щастливи стечения на обстоятелствата /атавизъм, който в нея изкласява в разни фобии: в странната кабалаистика на рожденни дати, маркиращи потока на ставащото.../ - един синтетичен свят, свят на неочакавани дарове, лишен от егоизъм, презиращ паричните знаци... свят, чийто хепиенд е музеят на мадам Тюсо, застинало стайл-списание в аванс /... Обитавайки непостижимата модерност, мъчеше я подозрението за заговори, целящи изолацията и ... понякога я осенваше коментаторска страст: довеждаща я до прозрението, че тя е преродения Кайн, уседналият бунтар против статуквото, набеденият убиец... и никнеймът и придобиваше описателност от рода на: „тази, която разчлени Авел...“ В нищоправенето си стигна до там, да се откаже от употребата на майчиния език, който и вменявал ужасно чувство за вина пред „колективната памет“... тя - една cool смърфиета, да се занимава с родовите архетипи, тези септични ями... Ситуации, които просто заличаваш с притваряне на клепача - стига да не са татуирани отвътре... на кървавочервен фон. Впрочем фонът на пустинята: съкровеното лоно на Рита... абсолютната стерилност, лишена от хумус, от който могат да израстат жизнелюбивите филизи на разни млади същества... непознаваемото, непонятното, заради което Рита е все още е жива /поне така твърди/. Вече намекнахме, че Рита ненавижда конвейра на еволюцията, сляпото възпроизводство... непрестаннното загниване... е, списъкът е дълъг.
         Впрочем такава бе на последната ни среща, преди няколко години - и сега, като я виждам в гръб, в широко черно пончо като прилеп... разпознах я мигновно, въпреки спластения сумрак в Борисовата градина... Рита?
         „Бързам...“ - извърна се тя делово. „Добре ли си?“ - реших да я подразня. „Ами... да“ - отвръща със стоплен глас и ме поглежда с млечносиви очи. „Пълнолуние“ - погледнах нагоре. „Да, да“ - каза тя и се засмя. Което си бе покана. „Студено е...“ - рекох и загърнах желанието с леко отвращение. Грешка. Не и пред Рита. Самият смътен обект на желанието...
         „Казаха ли ти... че много се чукам напоследък?“ - подхвърля тя мимоходом, докато вървим паралелно. Светът на слуховете - обитаван от повечето самотници... „Едва ли меланхолик като мен би се впечатлил от такава вулгарна обстоятелственост...“ - мисля си. „Не съм забелязала, че имаш вълчи уши“ - констатира Рита и аха да посегне.
         Вървим в тъмното, както преди... и съм съвсем безсилен да направя нещо обичайно. Зная, че в следващия миг може да се шмугне в чапарала и да се появи след година-две... „Кофти“ - отсича тя. Чувствам се изсмукан и не и отговарям. Няма смисъл.
         „Живея на „Гогол“ 1... в мансардата...“ - подхвърля ми и хлътва в някакво интеренет-клубче...
         Тръгнах напосоки из улиците. Нощна София... Попадам на видеоинсталация в метростанцията - в стила на Рита: нещо като рентгенова снимка на Дарт Вейдър...
         В 23.15 е влакът за Б. Затварят гишето под носа ми... „Влакът тръгна...“ - осведомява ме таксиметров шофьор - „но можем да го настигнем на Костенец?“... Поглеждам си часовника - изостава с четвърт час... Добре е, че не съм фаталист.
         Къщата на „Гогол“ 1 е сиво, плесенясало здание, а посреднощ си е жив хорор... Входните звънци са без обозначения. „Наемателката ли търсите?“ - надниква през брашляна дърта вещица. „Тя не се прибира толкова рано...“ - добавя задгробно гласът. Усещам изпитателния поглед иззад тъмното стъкло, след което показвам стандартен знак...
         Мисля си за Рита, докато циркулирам по околните улички... Може би ме наблюдава иззад някой ъгъл и чака да си тръгна: и то, за да не попадне в руслото на нечие повествование... да не бъде въвлечена в ординерната реалност, в която небрежно присъства... чиято заплаха и носех, вероятно... - мислех, че има по-високо мнение за мен...
         Сетих се, че ненавижда да я „придружават“, когато се промушва през пропускливата вечност, с гъвкавостта на хищник... чието любопитство гасне - разочаровано от сегашната тривиалност, от кичозната орнаменталистика на нискостеблените същества, обитаващи града...
         Може би не трябва да се срещаме днес... бях поизгубил някои вещи, докато обикалях натам-насам, ръцете ми бяха празни, тъй че, щом тръгнах да се катеря по ръждивия улук, нищо не ми пречеше...
         Влязох през капандурата и оставих няколко стъпки по маниерно белия под. Попаднах на неоправено походно легло, с отметната завивка от гъши пух... Докато лежах си мислех, че няма начин вълкът да не е мастурбирал, очаквайки Червената шапчица...
         Сънувах, че сънувам, че... Вратата се открехна. Русоляво същество с албатрос се окори в процепа... „Кой сте вие?“ - попита единия от нас.
         Каня се да повторя въпроса, когато нахълта Рита. „Излез“ - нареди му тя. „...ти какво... да не ревнуваш...?“ - наостри се тя. „Ще легна между двама ви...“ - и ме поглежда с мазохистична усмивка. „Господинът гей ли е?“ - питам неутрално. „No sex... като мен“ - и пак се хили. „И за кво ти е такъв?“; „Тони има интересно лице... римско...“; „Абсолютно празен тип... като пластмасов е...“; „Няма да обиждаш приятелите ми...“ - наема се Рита с тих фалцет, който обещава да прерасте в яка истерия."; "Знаеш, че ме дразни афинитета ти към изметите..." - додавам примирително. Зениците и са се разширили, блестят... Целувам я внезапно по ушенцето. Машинката се пуска оттам. „Захапи ме за врата... - прошепва разнежено тя - ...прави с мен каквото искаш...“
         Надниквам в кухничката; междувременно съществото изглежда се е надрусало и хърка, в ембрионална поза, върху тъмночервен козяк... „Иска ти се да го сриташ?“ - отгатва зад гърба ми Рита.
         Събужда ме болка в лявата китка. Някой ме е закопчал с белезници за металната рамка на кревата... до мен спи Рита, естествено гола, с ръка върху гърдите, другата и също е закопчана за една метална ръчка от кревата /изработен по проект на Рита /... Не ми остава друго, освен да наблюдавам гладката и като коприна кожа и да чакам да се измъкне от съня... Синтетичното същество оттатък изглежда се е изнесло, чувствам досада да го мисля ...
         Белезниците я сепват: „какво става?“... „Мислех, че е част от сценария...“ - промърморвам. "Чакай бе... какъв сценарий... къде оня ненормалник...“ Рита се разядосва. „Ами... каза, че отива за атрибутите...“ Рита ме изгледва като извънземно, след това ме смушва в ребрата, чак ми избиват сълзи... Почваме да се тресем от смях. „Искаш ли да се любим...“ - изведнъж превключва тя и циците й щръкват завоевателно.
         През цялото време имах чувството, че някой ни наблюдава, очаквах дори онзи дегенерат да се появи в нелепицата... питам я за него: „а... той е режисьор... в някаква кабеларка...“ - отвръща унесено и заспива. Какво ли сънува?
         Аз сънувам, че с любим, и пак и пак, забравих откъде започнахме въртележката... внимателно обсебени от себе си... „нашата любов... трябва да е любов?...“ - мисля си колебливо. И сега буквално закопчани един за друг... „Това са нашите брачни халки - казвам й - ...докато смъртта ни раздели...“ Тя ми запушва устата.
         „Като вечен двигател сме...“ - Рита ме смушва в корема. „Е, добре де... живеем във време, което е линия... вектор... /целувка/... насочен към безкрайността... и т. н., и т. н... и не знаем... и не знаем какво има да става...“

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 22. ноември 2005 г.
©1998-2023 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]