Най-сетне с постоянството на делнично пране
се сгъвам и разгъвам възхитително –
свободен като празно портмоне,
ала прекъсва ме хладилникът –
мучи моторът му – внезапно силен, учестен
и гладен се насища с електричество –
технологичен вид, от нас опитомен,
в домашната си служба е величествен.
И ето ме – стремя се равномерно и унесено
да храня устременото към дисциплина тяло,
да бъда същият човек – изпитвам си ръцете
и в крайна сметка водя своето начало
оттам, където всички верни ученици
уроците си учат – все добри, нахранени,
те пият портокалов сок, вървят в редици,
играят на имоти и замогнати стопани,

накрая оставят зад себе си сметище –
грамада боклуци, курорти и срам,
и тонове, тонове мъртва конфекция,
износила родния им монограм.
Загърбвам дома си и пътят ми скръбен е,
прехвърлил реките с фабричния лов,
и мъртвите складове – риби захвърлени –
издуват кореми с безмитна любов.
Да бъдем дискретни, усмихнати, ведри,
да спрем с тези образи – прах, суета, –
подобно тълпата край градското езеро,
без глупава страст към конкретни неща –
събрана да види живота от клюките –
как замогнати хора трупат успехи,
как правят ремонт и изхвърлят боклука –
вън от техния дом той съвсем не е техен…

А ние, независимо къде и как сме,
каквото и до днес да сме спечелили,
отвъд досадните житейски факти,
да го обърнем на веселие.
Понеже вече съм изпуснал възрастта си за мечти,
понеже вече всичко съм изпуснал –
аз мога безучастно да остана отстрани,
във своите утопии дълбоко да се впусна,
докато нося овехтялото си тяло,
аз без усилие приветствам пораженията,
приемам смисъла им ритуално,
подреждам ги и ги разглеждам с възхищение,
защото днес не се съмнявам –
в мен зрее нуждата да губя,
човекът, вярвам, има право
да бъде съзидателен и тъжен.

Но как да удържа на постоянството –
отново се налага да пътувам –
да умножавам себе си в пространството –
автомобилът по горивото тъгува...
Поемам към крайпътно заведение,
остава да постигна самоличност,
усещане за ежедневна веселост
и ентъртейнмънт във промишлени количества.

Аз неизменно искам да приключа мисълта за теб,
да я оставя тук – студена и завършена,
изгубена от погледи в градината,
където и останалите статуи…
усилват пустотата на алеите.
Да предизвикам камъка, но камъкът
отдавна не понася
нанасяне на силни чувства,
отлюспва се и става споменът за своите предци –
скалите.
За всичко днес достатъчни са няколко графита по стените…
Защо останаха в далечината
забравената твърдост на характера,
решителната техника на времето,
а обещаната му лековита сила?
Усилвам ритъма,
надбягвам се с представата…
Сърцето е мускул, сърцето умее да свиква –
сърцето тренира своята смърт,
всеки миг спира по малко.
Тогава остави ме да достигна
онази крайна свобода –
нищо да не зная, да не помня,
за да се устремя към себе си като към тебе.