Иван Брегов

поезия

Литературен клуб | страницата на автора | публикуване

 

 

 

Корица на книгата

     

    ПОСЛЕДНИ НАБЛЮДЕНИЯ

     

    Иван Брегов

     

     

    Най-сетне с постоянството на делнично пране
    се сгъвам и разгъвам възхитително –
    свободен като празно портмоне,
    ала прекъсва ме хладилникът –
    мучи моторът му – внезапно силен, учестен
    и гладен се насища с електричество –
    технологичен вид, от нас опитомен,
    в домашната си служба е величествен.
    И ето ме – стремя се равномерно и унесено
    да храня устременото към дисциплина тяло,
    да бъда същият човек – изпитвам си ръцете
    и в крайна сметка водя своето начало
    оттам, където всички верни ученици
    уроците си учат – все добри, нахранени,
    те пият портокалов сок, вървят в редици,
    играят на имоти и замогнати стопани,

     

    накрая оставят зад себе си сметище –
    грамада боклуци, курорти и срам,
    и тонове, тонове мъртва конфекция,
    износила родния им монограм.
    Загърбвам дома си и пътят ми скръбен е,
    прехвърлил реките с фабричния лов,
    и мъртвите складове – риби захвърлени –
    издуват кореми с безмитна любов.
    Да бъдем дискретни, усмихнати, ведри,
    да спрем с тези образи – прах, суета, –
    подобно тълпата край градското езеро,
    без глупава страст към конкретни неща –
    събрана да види живота от клюките –
    как замогнати хора трупат успехи,
    как правят ремонт и изхвърлят боклука –
    вън от техния дом той съвсем не е техен…

     

    А ние, независимо къде и как сме,
    каквото и до днес да сме спечелили,
    отвъд досадните житейски факти,
    да го обърнем на веселие.
    Понеже вече съм изпуснал възрастта си за мечти,
    понеже вече всичко съм изпуснал –
    аз мога безучастно да остана отстрани,
    във своите утопии дълбоко да се впусна,
    докато нося овехтялото си тяло,
    аз без усилие приветствам пораженията,
    приемам смисъла им ритуално,
    подреждам ги и ги разглеждам с възхищение,
    защото днес не се съмнявам –
    в мен зрее нуждата да губя,
    човекът, вярвам, има право
    да бъде съзидателен и тъжен.

     

    Но как да удържа на постоянството –
    отново се налага да пътувам –
    да умножавам себе си в пространството –
    автомобилът по горивото тъгува...
    Поемам към крайпътно заведение,
    остава да постигна самоличност,
    усещане за ежедневна веселост
    и ентъртейнмънт във промишлени количества.

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

    СУТРЕШНО БЯГАНЕ В ПАРКА

     

    Иван Брегов

     

     

    Аз неизменно искам да приключа мисълта за теб,
    да я оставя тук – студена и завършена,
    изгубена от погледи в градината,
    където и останалите статуи…
    усилват пустотата на алеите.
    Да предизвикам камъка, но камъкът
    отдавна не понася
    нанасяне на силни чувства,
    отлюспва се и става споменът за своите предци –
    скалите.
    За всичко днес достатъчни са няколко графита по стените…
    Защо останаха в далечината
    забравената твърдост на характера,
    решителната техника на времето,
    а обещаната му лековита сила?
    Усилвам ритъма,
    надбягвам се с представата…
    Сърцето е мускул, сърцето умее да свиква –
    сърцето тренира своята смърт,
    всеки миг спира по малко.
    Тогава остави ме да достигна
    онази крайна свобода –
    нищо да не зная, да не помня,
    за да се устремя към себе си като към тебе.

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

    ---

     

     

    ! Ако искате да помогнете за популяризирането на електронното списание и виртуална библиотека „Литературен клуб“ и имате собствен сайт, можете да погледнете тук - https://linkove.litclub.bg/link.htm !

     

     

 

 

Електронна публикация на 18. април 2023 г.

© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]