Той го направи, копеле... Скапаният негодник. Погуби себе си и жената, която обичаше. Беше ужас - тези, които пристигнаха първи намериха отрязаната й глава в канавката до шосето. Пълна бруталия. Уби и още двама, които случайно се изпречиха на пътя му. Ей това хич не го разбирам и навярно никога няма да го разбера. Как можеш да си играеш така с другите хора? Като ти се мре - умирай. Нямам нищо против - направи го както искаш. Можеш да прекратиш живота си по толкова много начини. Даже не е нужно да имаш богато въображение. Но защо трябва да повличаш други със себе си? Защо?
        Явор беше толкова спокоен и уравновесен човек. Никога не бих си представил такава отвратителна постъпка от негова страна... На мен от самоубийците ми се драйфа. Трябваше ли тази история да стига дотам?
        Беше на двайсет и нещо, почти на трийсет. Беше женен от няколко години. Притежаваше оръжеен магазин. От малък, когато скиташе из горите заедно с дядо си - запален ловджия. Обичаше оръжията. Самият беше станал ловджия, но страстта му не свърши дотам и когато един ден му паднаха пари (под формата на наследен апартамент), той изпълни отдавнашната си мечта и отвори оръжеен магазин. Бизнесът вървеше отлично - оръжията са непретенциозна стока и винаги се купуват. Скоро щеше да отвори и втори - в един друг квартал, а защо не и в центъра.
        Беше известен сред приятелите си с чувството си за хумор и с мекия си и приятен характер. Не обичаше да спори. Винаги изслушваше чуждото мнение. Беше деликатен събеседник. Направо приказен човечец. С жена си се държеше като с царица. Беше щастлив.
        Докато не настъпи онзи ден. Онзи скапан дъждовен ден. Валеше като из ведро от няколко дни, когато тя му го каза. Студените думи на Мила се забиха в сърцето му. Фразата: "Искам развод", заедно с порой от остри ледени висулки под формата на женски говор се впиха в тялото му.
        Случи се изневиделица - разговор по телефона. Какво беше предизвикало това решение? Какво? Благой беше в колата, с която зареждаше магазина. Вършеше това сам. Изпитваше неподправено удоволствие, когато пренасяше в багажника цял арсенал с муниции. Болеше го... Наистина го болеше. Дали имаше друг? Не я беше попитал. Тя сухо му заяви, че в момента събира багажа си и когато свършела, надявала се възможно най-скоро, нямала търпение, разбираш ли, щяла да изчезне от живота му. Следващата им среща щяла да бъде в съда. В съда! Какъв погром на няколкогодишните илюзии! На плановете за съвместно бъдеще и за дете.
        Благой обърна посоката. Летеше с голяма скорост по мокрия черен асфалт и когато от време на време натискаше по-силно спирачките, гумите изпищяваха. Бързо. Бързо. Трябва да стигне дотам и да я пита. И после какво? Самотата? Големият празен апартамент. Защо? Защо?
        Засече я близо до входа - мъкнеше два тежки куфара. Проливният дъжд се стичаше по тялото й, но тя упорито влачеше куфарите към едно такси. Спря и отвори вратата.
        - Ти ли си? - сопна му се тя.
        - Качвай се - отвърна. - Ще те закарам.
        Тя се поколеба за миг.
        - Ще те закарам - натърти той. - Качвай се! Искам да поговорим.
        - Не знам дали...
        - Просто искам да поговорим.
        Тя се поддаде и безмълвно кимна. Прекрачи през отворената врата и отпусна тялото си на седалката. Явор слезе от колата, взе куфарите и ги прибра в багажника.
        Двигателят замърка отново.
        - Накъде?
        - Към майка ми.
        Колата потегли. Цареше мълчание. Тя леко трепереше. Беше мокра цялата и той пусна климатика. Вниманието му се разделяше между нея и пътя. Скоро дъждът намаля. Майка й живееше в едно от малките селца край града. Беше пътувал по този път няколко пъти.
        - Защо? - прошепна той. - Защо? - набра сила гласът му.
        - Не мога да ти обясня - смутено отговори тя. - Няма да ме разбереш.
        - Толкова време сме заедно. Трябва да ми кажеш! Защо го правиш? Защо се случва всичко това? Ти ме разби. Разби чувствата ми, разби ума ми, разби живота ми. Как искам да мисля по друг начин, но - уви. Без теб нищо няма да е същото.
        - Аз, аз... Съжалявам...
        Няколко минути не си казаха нищо. Той престана да мята погледи към нея. Беше се съсредоточил изцяло в пътя. Пороят се беше излял целият. Ръмеше. Явор беше смръщил вежди. Мила беше навела глава.
        - Защо? Защо? - настоя отново той.
        - Не. Няма да ти кажа. Не и сега. Ще ти звънна след няколко дни и тогава ще разбереш. Ще разбереш всичко. Потърпи малко.
        - Да търпя!? Не искам да търпя. Времето да спре да тече. Аз да седя до телефона с изпразнено съзнание и да чакам обаждането. Не мога. Кажи ми! Има ли друг?
        - Има, но не там е въпросът - сопна му се тя. - Проблемът си ти! Ти!
        - Аз? - недоумя Явор. - Аз? Какво не съм ти дал. Имаше всичко! Всичко!
        - Само не теб. Отделяш повече време на оръжията си, отколкото на мен. Живееш в някакъв паралелен, твой си свят. Майната ти!
        - Не. Не е така. Аз ти давах всичко - прониза я с поглед за миг Явор и после върна погледа си на пътя.
        - Тогава защо не ми даде дете? Виж се. Ти никога не можеш да прецениш хладнокръвно действията си. Никога. Ти си...
        - Какво? Какво съм?
        - Всичко се изчерпа. Не искам повече. Не издържам.
        - Ти си толкова крехка... И толкова претенциозна. Никога не успях да ти угодя. Каквото и да правех...
        - Моля ти се!? Ти не можеш да угодиш и на себе си. Какво остава за другите?
        - А толкова те обичах... И продължавам да те обичам. Върни се!
        - Не. Затова ли трябваше да ме караш? Решението ми е окончателно! Точка! - произнесе присъдата си Мила. Явор за първи път успяваше да я изкара от нерви.
        Не го беше виждала такъв. Случва се и при най-спокойните хора. Изведнъж избухват и изваляват натрупалото се в тях точно като порой от дъждовни капки. И след това дълго време в душите им се натрупва следващата буря. А бурята, която се разгаряше вътре в Явор беше голяма.
        - Стой - изненадано извика тя. - Накъде караш? Защо сменяш посоката?
        Колата се беше отклонила от пътя за селото и сега хвърчеше по друго пусто шосе. Той направо беше откачил.
        - Аз просто искам да си поговорим - тихо изсъска той и настъпи педала на газта.
        - Яворе! Плашиш ме! - проплака Мила, попаднала неочаквано в още по-неприятна ситуация от предишната.
        - Плаша ли те? Супер - изкрещя той. - Това ще ти оставя като спомен от връзката ни. Как ти се струва, а? От цялото това време. Една смазваща уплаха в края на общия ни път. Ха-ха-ха.
        - Недей!
        - Кой е той? Къде живее? Как се запознахте? Колко време ме лъжехте?
        - Той е никой. За теб винаги ще бъде никой. Няма да ти кажа нищо за него. Не и сега. Спри! Страх ме е от теб.
        - От какво те е страх?
        - Виждаш ми се различен.
        - Различен? Да. Обикновено хората изпадат в странни настроения, когато разбират, че жена им ги е лъгала и е спала с друг! Не смяташ ли?
        - Спри! Искам да сляза!
        Тези думи доведоха до ново повишаване на скоростта. Пътят беше все още пуст! Колата направо летеше. Нищо ново. Виждал си го хиляди пъти по улиците в страната.
        - Чувал съм за какви ли не истории. Убийства. Самоубийства. Без теб животът ми свършва. Замисляла ли си се за това? Не! Ти мислиш само за себе си. Не ти ли е хрумвало какво мога да си причиня с всички тези оръжия. Дали в отчаянието няма да се изкуша? Един куршум за теб... После един и за мен. Звучи сладко. Не смяташ ли?
        - Само си играеш с мен. Никога не би го направил.
        - Играя ли? Не знам! Да видим. Дали не мога да направя нещо с теб. Защо ме гледаш така? Моят живот ще свърши щом остана сам. Защо да не свърши и твоят? Няма ли да е справедливо?!
        - Плашиш ме! - изкрещя тя. - Ти си откачил. Недей!
        Явор я гледаше свъсено. В жабката винаги имаше пистолет. Той протегна ръката си натам. Летяха с бясна скорост. Бяха само двамата и пътят. Тя трепереше. Не от студ. И тогава то се случи... БУММММММ!
        Чу се гръмовен звук, когато колата се заби в една стара лада, изскочила внезапно при един завой. Явор беше отклонил вниманието си изцяло към пистолета, който още не беше извадил. Шофьорска грешка. Челен сблъсък. Четирима загинали. Тоест всички. Шибан самоубиец. Това с пистолета нямаше да го направи. Наистина. Гарантирам ти го. Но това вече нямаше значение, защото те вече бяха мъртви. Шибан самоубиец. Като толкова други. КРАЙ