1.

         Оня ден, както винаги след лов, влязохме в една горска хижа да починем и похапнем. В разгара на приказките чух Ж. да казва на събеседника си:
         - Абе, не го ли помниш оня, дето предлагаше да се построи Антимовският хан?
         Ж. седеше на срещуположния край на голямата маса, та не чух по какъв повод бе споменал за построяването на Антимовския хан, нито кой го е предложил. В този миг обаче се роди идеята за разказ и въображението ми възбудено се втурна по следите на един неясен сюжет. Ж. положително знае подробности по въпроса и ако му се обадя, ще ми подскаже сюжета, но пък ще ме лиши от удоволствието да напрягам въображението си и от "нищо" да съчиня история, от която може да се роди разказ.
         Според някои автори измислянето на сюжета и второстепенна и излишна работа. Томас Ман например твърди, че великите майстори на словото гледат с презрение на тази дарба и предпочитат действителността, т.е. готовия сюжет. Според него на твореца е присъща дарбата на "одухотворяването", а не изобретяването на сюжета, което е нещо като ангария. Той се позовава на велики творци като Гьоте, Шилер, Вагнер и преди всичко на Шекспир, който предпочитал да изнамира, а не да измисля, защото презирал "маскарада" на сюжета.
         Томас Ман проявява известно пристрастие. Той говори по този въпрос в едно есе, в което отхвърля несъстоятелни обвинения, отправени му по повод на „Буденброкови“. Оправдавайки се (съвсем излишно), той оправдава и прословутите Шекспирови "кражби" на сюжети и ги проповядва едва ли не като правило в литературната практика.
         Шекспир обаче не се нуждае от оправдание, тъй като не е крал чужди сюжети. Той е сътворявал от стари и наивни, „готови“ фабули гениални произведения или, както образно се изразява народът, правил от колибата къща. А да се издигне на мястото на сламена колиба не просто голяма къща, а огромен палат с блестяща архитектура и вековна здравина, нима не се иска въображение, за да се оформи той до най-малките и изящни подробности? Трудно е да се допусне, че творци с толкова мощна мисъл могат да поберат произведенията си в рамките на стари и наивни фабули. Тези фабули вероятно са им служили като идеи за собствени сюжети. Балзак, Юго, Гогол, Толстой, Достоевски и др. също са "изобретявали" сюжети, но така, че да изглеждат като "откраднати" от живота.
         Както и да е, изглежда, че Шекспировата епоха е изобилствала с безстопанствени сюжети, които са чакали по кръстопътищата като прояци някой да ги облагодетелства. Освен това Шекспир е бил духовен аристократ и дори да е задигал сюжети като пладнешки разбойник от колегите си, едва ли някой е могъл да го уличи в кражба, тъй като знаем, че кражбите на аристократите и богатите не са криминално престъпление, а в най-лошия случай каприз или чудатост. Когато обаче бедният открадне, веднага го натикват зад решетката. При това в наше време всеки стиска в шепа сюжетчето си така яко, че ако наша бедна милост все пак успее по някакъв начин да му го изтръгне, ощетеният още на другия ден ще го даде на прокурора. Другояче не може и да бъде, тъй като в повечето наши съчинения сюжетът изпълнява ролята на идея.
         Измислянето на сюжет е увлекателна и вълнуваща работа, пък нека да е второстепенна, плебейска дарба. Някои съвременни автори се опитват да го омаловажат и отхвърлят, но както изглежда, без особен успех. Трудно ми е да си представя художествена проза, като роман, пиеса или филм, без сюжет. Без него те вероятно ще изглеждат като философски есета или трактати. Но това е въпрос на бъдещето, от което всичко може да се очаква. За мен е важна хазартната игра на търсенето на сюжета, която възбужда приятно въображението ми, като го води по неизвестни посоки и следи. И приспособяването му към идеята на разказа, както си приспособява новата дреха към тялото.
         От няколко дни в мислите ми стои мъж, чийто образ е неясен като призрак. Зная, че този образ с времето ще се променя непрекъснато и ще придобива все по-ярки черти според това как ще се развива сюжетът и каква роля ще му отредя в бъдещия в бъдещия разказ. Този мъж е човекът, който ще се въодушеви от идеята да се построи Антимовският хан. Трябва да си изясня що за личност е той - професия, възраст, социално положение, - а след това и причината, която е породила идеята му за хана.

2.

         Връщам се от родното си село. Преди месец кметът ме покани по телефона на земляческа среща. Отговорих му уклончиво и два дни преди срещата той дойде у дома да ме кани още веднъж. Искаше ми се да видя събрани на едно място връстниците си и всички съселяни, с които съм преживял детството и младостта си, и в същото време предчувствах, че ще изпитам голяма тъга по отлетялата младост, както винаги при други срещи с връстници. Предчувствията ми се оправдаха в много по-голяма степен, отколкото очаквах. Изведнъж попаднах сред стотина души връстници и по-възрастни от мен и останах поразен от безобразията, които бе извършило с нас времето, този безпощаден враг на живота.
         Малцина разпознах от пръв поглед. Някои бяха запазили израза на очите и лицата си и годините сякаш ги бяха дегизирали като възрастни. Но повечето, особено жените, бяха се променили до такава степен, че трябваше да ми казват имената си, за да ги разпозная. Всички бяха деформирани,отслабнали, оплешивели, сбръчкани или затлъстели, смалени, прегърбени, болни, хроми или слепи и аз неволно ги сравнявах с децата, юношите и младежите, които помнех отпреди 40-50 години.
         Бяхме играли на мегдана и в полето, бяхме сурвакали и коледували, заедно бяхме учили и прекарали младежките си години. Как очите ни, остри и бистри, сега бяха загубили блясъка и способността си да виждат по-далече от очите на орлите, бяха се замрежили с "пердета" и затулили зад очила; как телата ни, яки и гъвкави като дрянови пръчки, бяха се разкривили, разнебитили и смалили?
         Няма нищо по-тъжно от това, да гледаш остарялото си детство в лицата на връстниците си!
         Проклета да е старостта!
         Струва ми се, че всички мислеха същото, особено ония, които не бяха се виждали от десетки години. По лицата им бе „изписано“ такова удивление, като че искаха да кажат: не може да бъде толкоз да сме остарели! А един се пошегува:
         - Не сме ние. Други хора са дошли на нашата среща.
         След като се поразговорихме кой откъде идва, какво работи и т.н., стана дума за ония, които не са дошли на срещата. Оказа се, че мнозина са били възпрепятствани да дойдат, а някои - умрели. Един умрял преди три дни ей така, здрав и прав. Върнал се от работа и полегнал на миндера до печката да си почине, задрямал и не се събудил. Друг банциг го разрязал надве и така живял и се мъчил цяла година. Трети, болен от рак, не изтраял на болките и се обесил, четвърти ослепял, паднал в една яма, счупил си двата крака и сега ходел с количка...
         Хората живеят дълги години в различни градове, искаха да узнаят съдбата на връстници и роднини и така разговорът се насочи към починалите. Печалните вести се съобщаваха спокойно и дори шеговито, а като се изброиха умрелите, дойде ред и на трудностите при погребенията. Като много други работи в градовете, и погребенията стават трудно. Не ми се иска да записвам с какви подробности и заядлив хумор някои разказаха как са погребвали свои близки и познати. Как са "бягали" за смъртен акт, за намиране на гроб, за ковчег, за отпечатване на некролог. И там бумащина, и там предимства, и там това-онова, ако искаш да се сдобиеш с по-хубаво място за гроб. А един пък, софийски жител от дълги години, каза, че в София може да се купи място в Централните гробища с валута.
         Склонността на селяните да се глумят с „умирачката“ ми е позната от младежките години, когато бивах измъчван от мирова скръб и често мислех за смъртта. В същото време те изпитваха ужас от смъртта. Щом узнаеха, че в някоя къща има мъртвец, мнозина я заобикаляха през две улици. Виждал съм възрастни хора да припадат пред мъртвец, чувал съм войници на път за фронта "живи да се оплакват". Изпитваха суеверен страх нощем от гробищата, от разни духове, от природни поличби, от вой на кучета, от викове на кукумявка...
         След години забелязах, че те са се ужасявали от тленното, което оставя смъртта, а самата смърт приемат като непонятно, но неизбежно и необходимо тайнство. И те служат на това тайнство като на обред, "останал от едно време", с някакво тържествено усърдие, защото то е връзката или преходът от земния към отвъдния, вечния живот. Именно вярата, че смъртта е преход към безсмъртието, ни примирява с нея. Но дали това примирение, което е родено от мъдростта, че единственият начин да превъзмогнем смъртта е да я приемем, не е маска, простодушно хитруване или игра на криеница от най-страшното?

3.

         Примирението е истинско, поне доколкото съм го наблюдавал у хората на село. В детството си много пъти бях чувал баба ми да казва, когато вече предчувстваше смъртта си, че близките й покойници я "викат горе", и молеше снахите си да я приготвят за "далечен път". След дългогодишно боледуване и майка ми, макар и твърде млада, също така се готвеше да отиде при двете ни починали братчета. Всяка вечер присядали до нея в леглото "ей тъй, като живи" и я викали горе при себе си.
         Вярвах, че взема сънищата си за действителност, защото изпада в ненормално психическо състояние, но тя и в дните, когато биваше добре и съвсем спокойна, говореше, че понякога и наяве чува мъртвите си деца да я викат при себе си. Опитвах се да й внушавам, че за да оздравее, не бива да мисли за смъртта и че това, което вижда и чува, не е истина, а сън, а тя се усмихваше: "Какъв ти сън, нали ги виждам с очите си. Вас май че ви е страх да не умра. Защо съм ви тука? Със сестра ти сте вече за женене, а онез са мънички, майка им трябва..."
         На фронта докараха в ротата тежко ранен войник. Пътувал в кош с мотоциклет и попаднал на мина. Санитарят проми и превърза раната му, която не бе тежка, и му каза, че ще оздравее много скоро. Денчо, така се казваше войникът, наистина се изправи на крака още на десетия ден. Оказа се земляк от едно селце в нашия край и всеки ден наминавах да го видя. Когато вече проходи из стаята, аз го поздравих, че "вече е прескочил трапа", а той ми отговори с такава простодушна откровеност, която ме смая:
         - Че и да бях умрял, какво от туй? Щях да отида при Василка.
         Очите му се напълниха със сълзи и той ми разказа как преди три години щели да се сгодят с Василка. Много се искали, родителите им били съгласни да се вземат, но само седмица преди уречения годеж Василка умряла от някаква болест. Когато мината го треснала и усещал, че кръвта му изтича и губи сили, все Василка била пред очите му, мислел си, че "ей на, ний пак сме заедно с нея...".
         Срещал съм и слушал много хора от народа, които вярват, че след смъртта си ще отидат в друг свят. На млади години съм се опитвал да доказвам на някои природно по-интелигентни, че след физическата смърт от човека нищо не остава. Те, разбира се, не можеха да противопоставят някакво доказателство на твърдението ми, но всички възкликваха по един и същи начин: "Ами че тогаз защо ще е живял човек?"
         Нищите духом наистина са блажени. Няма значение дали са душевноболни, слабоумни или заслепени фанатици. Важното е, че вярват във вечния живот и вярата им ги примирява със смъртта.
         Бог безспорно е най-великото откритие на човека. Невероятно е, че това откритие е станало токлова рано - още в дълбока древност или дори в праисторическо време. Още тогава човекът се е ужасявал от смъртта, която му е причинявала природата. За да я умилостиви, той я отъждествявал с всемогъща сила, която държи в ръцете си съдбата му. Така е открил Бога. По-точно така го е измислил. Дали го е открил, или измислил, няма особено значение. Бог не се нуждае от доказателство, а от вяра. По-важното е, че с откриването на Бога човекът признава зависимостта си от една всемогъща сила и чрез вярата си изпросва от нея милостта да му осигури безсмъртие.
         Вярата в Бога е примирение с физическата смърт. Никога не съм могъл да се примиря с небитието, нито пък да приема всички ония философии, които го оправдават като необходимост. По дяволите, и аз като ония прости хора се питам защо трябва да умирам, след като съм бил жив. Това е безсмислено, както е безсмислено да създадеш нещо, а после да го унищожиш. Точно така постъпва природата - умъртвява своето "творение" човека, след като го е надарила със способността да мисли и чувства. Не е ли подло от нейна страна да му създава сетива за ужас от смъртта? Не е ли могла да прояви малко милост и да го избави поне от физически и душевни страдания, да направи края му безболезнен и дори радостен?
         Да, щастливи са били ония, които вярвали, че техният Бог ще приеме душите им след смъртта и ще ги пресели във вечността. А моята душа къде ще отиде след смъртта? Не мога да си измисля бог, който да я приеме в своите селения. Няма да имам ни рай, ни ад. Поне ад да имах. По-добре вечен ад, отколкото вечно Нищо!

4.

         Образът на мъжа, който дава идеята за построяването на Антимовския хан, все още не ми е ясен, макар че непрекъснато се вплита в мислите ми. Името му обаче намерих - Иван Канавров. Завчера ходих в града да пазарувам и на входа на магазина чух една жена да казва на друга: "Попитай жената на Иван Канавров, тя ги знае тези работи." Иван Канавров. Добре звучи. Не мога да си обясня защо едно име, а не друго подхожда единствено за герой на разказ. Струва ми се дори че ако го заменя с друго име, и разказът няма да се получи.
         Да, Иван Канавров, и това е.

5.

         Трогателна бе срещата ми с Янка. Беше напълняла и побеляла, познах я, когато дойде при мен и ми каза коя е. Познах я по очите, които тя кривеше, за да ни разсмива. Бяхме далечни роднини и заедно учихме до четвърто отделение. Когато постъпих в гимназията, тя вече се "момееше". По празници, по седенки и забави я виждах все с К. След няколко години сгодиха и ожениха К. за момиче от по-богато семейство, а Янка омъжиха за момче от нейната черга в съседното село.
         През една ваканция Янка се отби у дома да ме види. Тя се държеше така, като че нищо неприятно не бе се случило с нея, но когато я изпращах до дворната врата, неочаквано се засмя и от очите й бликнаха сълзи. Вкъщи вече бяха ми разказали за годежа й в съседното село и аз очаквах да сподели мъката си с мен, но тя каза само че наесен ще ме кани на сватба, и си отиде. В селото се смяташе за проява на глезотия момче или девойка да хленчи по изгубена любов и му се надсмиваха.
         По отношение на браковете нашенци приличаха на коронованите особи. Вричането на бъдещите съпрузи от деца и юноши биваше на шега, но още оттогава дойстойнствата и слабостите им, състоянието на родителите им и много други неща изтънко се пресмятаха "на калем". Най-важното условие за брака бе, разбира се материалното състояние на бъдещия съпруг, както и личните му качества - работлив ли е, пестелив ли е, не страда ли той или някой от близките му от неизлечима болест.
         Любовта се оставяше на последно място и дори не мислеха за нея, тя се разбираше от само себе си. Щом младите влязат под венчило, те са длъжни да се обичат, т.е. да живеят в разбирателство, да се трудят, да родят деца и да ги отгледат. Така любовта се е подчинявала на нравствеността и в това може би се крие народна мъдрост. Няма излишно кокетиране с чувствата, с несходство на характерите, с мимолетни увлечения. Подобни прояви са плод на каприз, на глезотия, на пориви на плътта, които могат завинаги да разстроят живота на семейството. Малко сдържаност и воля, малко чувство за свян пред хората, и тези страсти ще бъдат потулени и излекувани. Човек, разбира се, не е оставен сам да се бори със слабостите си. Нравственият климат е такъв, че всяко лекомислие или своеволие бива осмивано и порицавано от всички.
         Бракът бе съдбоносно събитие не само за младите, но и за близките им. За развод не можеше и да се мисли освен в изключителни случаи. Бракът бе хвърлен жребий и доживотен акт. От новобрачните се изискваше честност, вярност един към друг и трудолюбие. Останалите достойнства и добродетели имаха второспенно значение. Хубавите момци и девойки например се сочеха с пръст и всички им се възхищаваха, но "голата хубост" не можеше да бъде решаващо условие за брак.
         Хубостта не е картинка, да я окачиш на стената и да я гледаш цял живот. Хубостта е до време, рано или късно повяхва. Ако се ожениш само за нея, щом тя повехне, все едно че не си се женил. Не телесната, а нравствената хубост прави семейството. Тя е залог за дългогодишно щастие, имот и благоденствие. Е, ако момата се случи "бяла и червена, с тънка снага тополова, с черни очи черешови", няма да я върнем и с хубостта й ще се гордеем.
         Но колкото твърди и непоклатими да бяха нравите от онова време, и те биваха пренебрегвани и нарушавани. Макар и рядко, намираха се момци и девойки да се "вземат" по любов независимо от неравното им материално състояние и съпротивата на родителите. Или момчето ще "отвлече" момичето, или то ще му пристане. Ако не ги приемат у дома, ще забягнат в друго село или в някой град и ще започнат нов живот.
         Такива млади хора, дръзко пренебрегнали родителска воля, обществени предразсъдъци и материални блага в името на любовта, народният поет е възпял във вдъхновени и безсмъртни любовни песни.