„За какво ли е такава книга - си помисли Алиса - без картинки и без разговори?“
        И тогава й се появява Белият заек. Мен никакъв Бял заек не ме подмамва в дупката си, онази с географските карти, рафтовете за книги и буркана с надпис Портокалово сладко, в който естествено няма никакво, ама съвсем никакво сладко. Явява ми се картинка, някакъв леко размазан и твърде объркан спомен, в който участват мижав лъч от фенерче, движещ се бързо по страниците на книга и медузогоргонската физиономия на учителката ми по литература до седми клас, г-жа незнамкояси, чиито доста големичък и закривен в долната си част нос роди и до днес потребяваната синекдоха "приятел за екскурзия" (вид метафора нали, при която нещо цяло се изразява чрез някаква своя част, класическият пример е "бащино огнище"). По страниците, по които се движа като къртица с фенерчето (не че ми се щеше да чета точно така, скрита под одеялото, но нашите бяха едни много обичливи родители, които искаха детето им да играе и спи повече, а не да чете до среднощ книжки, нещо на което се беше научило съвсем самохвално казано без тяхна помощ) пише: МОЛИМ ДЖВЪНЕТЕ АКОИС КАТЕ ДАОТ ВОРИМ, а малко по-нататък - ...това, което най-много обичам да правя, е НИЩО. И на мен нищоправенето особено ми харесваше, но не и на въпросната госпожа незнамкояси, която искаше от мен непрестанно да напрягам крехките си и недоразвити седмокласни интерпретационни възможности в постигането на Смисъла. Смисъл, концентриран в заключението колко много великият поет и революционер Ботев обичал майка си, която била мила, родна, юнашка и т.н. На мен обаче, само като си спомнех как злостно кълне и проклина, въобще не ми изглеждаше толкова мила и родна, или поне не само. От тогава ми остана усъмняването в единия смисъл, в списъчното четене, в нормите и предписанията, които ти казват как да разбираш едно или друго и кои са „великите“ и „вечни“ книги. Сега, след като написвам това начало на компютъра си, се изтягам блажено във фотьойла пред него, чудейки се дали веднага да не направя един back.up, защото след снощи...ами да, гръмна ми харддискът и от първия вариант на това, което може би сега четеш, остана само заглавието (което и то вече не е същото) и първото изречение. Следваха някакви абсолютно неразгадаеми символи, думите и изреченията бяха неспасяемо разрушени, както и всичко останало било някога на скапалия се хардиск. Без следа, защото въобще не ми хрумваше, че на вездесъщата машина може да и се случи каквото и да било. Е, правя го, и си отдъхвам, отдавайки се на възможността да чета и пиша, сама с компютъра си, излегната удобно, мисля даже да си сипя едно...
        Всъщност очарователната и очароваща ме възможност от четенето за удоволствие, от четенето в леглото, а не само в библиотеката, е откритие, казват, едва на 18 век, въпреки че никога не съм си представяла Адриан приседнал до мраморно писалище (или може би дървено, защото пръстите му биха измръзнали от допира със студения мрамор...) да изписва ниско приведен... Малка моя душа, нежна и блуждаеща, другарка и спътница на моето тяло, ти ще слезеш сред безжизнените, мрачни и голи селения, където ще се откажеш от предишните игри... Нека се опитаме да прекрачим прага на смъртта с отворени очи... оттук нататък малко текст е изяден, кучето ми Ред, ирландският сетер, наследник на кучето на Висоцки го изяде, но като си помисля сега, когато Ред го няма (откраднаха ми го като по учебник) той изръфа и страниците на съновника на баба ми... Вероятно Юрсенар го е сънувала този завоевател на партите и внук на нерва, велик жрец, удостоен ХХІІ пъти с трибунска власт, как не вярва много в законите, как чете Платон, моят днешен сън обаче е по-скоро по Дубравка, а не по Маргьорит, може би модерен трябва да го нарека дори, че съм Х. Л. Борхес, който по някое чудо възкръсва, проглежда, плясва се по челото и мигом се превръща в Паулу Коелю, един от гурутата на "спиритуалната литература", духовен водач дори на поп-икона като Чиконе-Мадона-Ричи. Между другото изкушението да установим все пак откъде започва попът запълни с разговори, а не с четене, един цял следобед в 703, тогава с Павката и Стоян подминахме Анди и Мадона, също и денят, в който радиото е изплувало за света от дълбините на нечий прекрасен мозък, желираните бонбони също, поради фаталната си в случая неинформираност за началото на техния произход и тъй назад стигнахме до Гутенберг, сторил ни се първият попдеятел - с неговата преса и способността й да създава копия.
        Все в прекрасния 18 век, според Жан Гулмо, преподавател по френска литература и история на идеите, се появява първата „любима“ книга, станала едновременно с това и първия бестселър. Прочелите Новата Елоиза пишели съпреживяващо сълзливи писма на нейния създател Жан Жак, онзи същият Русо, който в Изповедите си "изпуска" признанието, че децата му много го дразнели и заради това ги пратил в приют. Читателите от 18 век обаче въобще не се интересуват от това, а заемат книгата, "четат я нощем, плачат, убедени, че става въпрос за преживяна история, отъждествяват се с персонажите". Постигането на подобна интимност - да чуваш гласа на автора - сякаш е написал книгата единствено и само за теб - предизвиква и нарастването на издаваните книги - от 200 на 800 годишно. Страстната любов към Новата Елоиза вероятно я е правела за тогавашния читател не само любима, но и „вечна“ книга, ала днес нейната вечност изглежда твърде непосилна и съмнителна (би могла да попадне дори в категорията „шит“ или пък „скучнопретенциозен кич“, зависи от лексикона), ако не броим присъствието й в някой и друг конспект по френска литература. Малко по-рано, век преди тези бурни преживявания, и по-точно на 27.01.1687 г., се ражда и спорът за това що е "модерна" литература, изявила се като такава в сблъсък с онази на античността. Със своя си Манифест, както можете да се досетите. Точно тогава, на заседание на френската Академия, мосю Шарл Перо, онзи същият, който прави от тиквата каляска и чиято прекрасна стъклена пантофка братя Грим по-късно доста поокървавяват, чете поемата си Епохата на Луи Велики, с която предизвиква онези, които вярват в античността и нейната култура като великия образец за всички времена. В нея той (съвсем уместно като си помислиш) забелязва, че едва ли има читател, който да може да изтърпи докрая един Платонов диалог и още подобни, и че възхищенията по античността са просто предразсъдък и заблуда. Което все пак е по-скромно, па макар и толкоз радикално, от твърдението на Уайтхед, че "европейската философска традиция се състои от серия бележки под линия към Платон" (нищо, че Джон Уилямс доказва извън всякакво разумно съмнение, че пък цялата западна философия е дълга подготовка към Мечо Пух). Подобен спор, в който определението "модерна" се слепва безпроблемно с литературата, неизменно присъства в живота й и в следващите векове, променят се само отправните точки и посоката им на движение ( ту е "ново начало", ту "край на историята"), а по после ще се превърнат в чисти метафори, обозначаващи културно-идеологически граници в пространството й, или опит за оценностяване на едно творчество за сметка на друго. Въобще цялата по-креслива или по-изискана битка за „модерност“, която винаги е радикален жест, впоследствие най-често засрамено (или не) забравен, е твърде съмнителна, ако само се замислиш колко несигурно е, че литература и модерност са съвместими понятия въобще...