I.

         Нощта не е същата. Не, не е същата... Преминавам през завесите: сега съм красивото потрепване на бродираните котки, сега леглото ми е празно, а след миг, когато отворя очи, ще осъзная, че всъщност никога не съм го напускал, ще се вгледам в огледалото отсреща, ще се вгледам в отражението на една изящна, извезана сякаш от слънчеви нишки, бродирана котка /завесата зад мен/, видение, което ме преследва - затварям очи и долавям дъното на мътно, сумрачно езеро /очертания на протягаща се сиво-черна котка/.
         Докосване: крило, което ме обгръща, страстна прегръдка, в чиято мигновена безкрайност осъзнавам очевидното - сега съм пленник на нечии ледени устни, сега съм част от своето легло. /Може би завинаги/.
         Като пантера луната се надвесва над съня ми и отчаяно дебне пулса на кръвта, която се лута из тялото на онзи, когото не познавам, на онзи, когото никога не съм виждал, но зная, че съм аз, че той е този тук, който пише, че сме ние двамата - неразделни, завинаги....
         Преминавам през завесите. Сред силуети. Сред рояци водни кончета. Сред треви. Сред дървета. Сред обезумели, танцуващи вдовици. Сред карети от бенгалски огньове и пажове, облечени целите в блестящи алени одежди. Нощта не е същата. Не, не е същата... Събуждам се.
         Пред мен е луната, нейното отражение в огледалото - огромен сребрист паяк, застинал върху платното на всеобщата тишина. Безпаметност. Неизбродимо мълчание. Минавам през залите, в които ме очакват. От всеки ъгъл, от всяка ниша излизат хиляди невидими спътници. Те се смеят, боричкат се, крещят... След мъничко всички ще са тайнствено безмълвни, ще притихнат - моята фигура ще се откроява на фона на терасата, а отдолу огромните вълни на морето ще разтворят своите утроби, за да видя лицето на древното дихание, за да предусетя, нечутия все още, родилен вик.

II.

         Иззад завесата, в огледалото, от мрака излиза човек с огромен циферблат на едното рамо. Той изважда револвер и започва да стреля... към луната. Прозвучава музика. Симфония номер 3, опус 16, "Възхвала на умиращия град"...
         Междувременно... Бяло и хладно - сняг. Безпределен сняг, разрушена галерия и една безкрайност, промъкваща се в усещането за отчаяно изгубване при допира на слепоочието с меката възглавница... Оттатък са натрошените антични амфори, а също и студът, беснеещият вятър, мраморното бедро, полуразрушените зидове, стативите, недовършените картини, и може би - нощта.
         Но какво казах?! Отатък? "Оттатък" не съществува: има стая, едно легло, огледало, завеси, нощно шкафче, полюлей, маса, един висящ с главата надолу труп и човек, който пише - разпръснат някъде измежду всички тези неща... Човек, който пише. Той е непознат. Засега. Луната в огледалото застрашително наднича в ледените ириси. Ще познае ли тя какво замислям, къде са ръцете ми, леглото и всичко останало. Защото аз със сигурност знам, че само преди няколко хилядолетия от чекмеджето на нощното шкафче излезе един въжеиграч, който бързо боядиса лицето си в синьо, украси го с бели точици и запристъпва тържествено по тънката нишка на моите избледняващи спомени.
         Къде е сега този въжеиграч?... Може би трябва да го потърся под купола на онзи странен цирк, в който всичко е привидно. /Гигантска оранжерия с тропически цветя и оглушителни водопади... а също - балерини и чудовища. Балерините живеят в изворите на реките. А чудовищата - навсякъде/.

III.

         Отново музика: симфония номер 3, опус 16, "Възхвала на умиращия град". И един човек с гигантски грамофон вместо глава, който насочва револвера към лицето си и плаче... Постепенно фигурата му се слива с висящия насред стаята /с главата надолу/ труп. Разпръснатите частици на автора политат за миг към луната и аз се събуждам: дишам, продължавам да пиша... Отново ледените ириси, секундите, очакването.

IV.

         Все пак, когато преди малко си помислих за цирка, видях и няколко вероятно несъществуващи персонажа, чието вмъкване в повествованието трябваше да създаде представата за абсолютната неопределеност на техните взаимоотношения с автора. Но не беше така. Въпреки цялата условност на всичко съществуващо в Оранжерията, несъмнено от дълбините на моето съзнание изплуваха няколко преоблечени като индийски факири, огнегълтачи, които ми се поклониха и, тогава всъщност разбрах, че те не притежават никакви дрехи; явяваха ми се в такъв вид, в какъвто ги беше видяла майка им в мига след раждането...
         Оказа се, че нищо в случая не бе напълно условно, защото огнегълтачите ми посочиха пътя към забравеното, разкриха дверите към онзи изначален вик, чието неявяване оглуши сетивата ми и аз се събудих с мисълта да го намеря, да го открия на всяка цена. Да, на всяка цена...
         Бяха голи. Имаха лица на ангели. Но изведнъж всичко се промени - телата им се покриха с перушина и прекрасните им ликове се превърнаха в чудовищни устни, в чиято разкривеност потъваха кълба от жълто-зелени пламъци. Тогава, край висящия с главата надолу труп, се появи Той, завит в копринена мантия с красиво избродирани сребристи котки, готови сякаш всеки момент да измяукат... Имаше дълга сива брада, която, най-неочаквано за мен, бе сресана с помощта на странно изглеждащ, диамантен гребен /наподобяващ повече тайнствена кабалистична пентаграма отколкото уред за опитомяване на непокорни коси/. Когато загадъчният инструмент бе прибран обратно някъде под мантията, от вълните на брадата се подаде въжеиграчът със синьото си лице и необяснимите бели точки по него. Усмивката му бе, естествено, недружелюбна, злобна до побъркване, но аз не обърнах внимание... Това стана повод сега сцената да се повтори отново: аз мислено се рея под купола, а отдолу бушуват вълни от зебри, свистят камшици на звероукротители и, когато отварям очи, пред мен се изправя Неговият силует - мантията, сребристите котки, пентаграмата, брадата, въжеиграчът. Не ми остава нищо друго освен да ги последвам по наклонената линия на отсрещната стена, за да разбера техните намерения, и може би, за да ги посветя в своите тайнства.

V.

         Движението по мислена права, за чието предназначение никак не си сигурен, е доста рисковано занимание. Моето впускане в едно подобно пътуване бе свързано с носталгията по полузаличените спомени от онези сумрачни зали, в които бях очакван и, из които се скитах /начело на съмнително, но все пак мистериозно, ритуално шествие/...
         Разходката по наклонената линия на отсрещната стена ме отведе няколко страници по-назад, където отново се слях с открояващия се на фона на терасата и лунната светлина предишен мой силует. Но сега свидетели на пълното ми отдаване на Вселената бяха единствено Той и въжеиграчът, застанал полуприсвит и почти заплашителен върху лявото Му рамо.
         Обърнах се към Него. Той се усмихна, разгърна мантията си и аз влязох в тайнствения коридор, който изведнъж се разкри пред мен. Пространството наоколо се изпълни с магични светлини: стоях до любимо същество, което се появи незнайно откъде /обичах я/, и в главата ми възникна мъглявото усещане за Спомена - единствен от безкрайната нишка - който сигурно щеше да ми открие пътя към онзи, все още нечут, родилен вик, към който се стремях. Споменът за едно от многото начала...
         Намирах се в непознато старо здание, чиито покрити с мухъл стени възродиха в съзнанието ми кратък откъс от напълно забравен, древен мит:
         „От бездната на Океана изплувала Морската сърна. Фигурата й се отпечатала върху синевата на небето: устата й се отворила и вместо дихание от нея се понесли гигантски сребристо-сини цветя, които плетели към земята... и докосвайки я, се превърнали в езера...“
         След като изрекох на глас този пасаж, се оказах отново в коридора с магичните светлини. Неговите стени се покриха със загадъчни числа и букви /чието истинско значение, естествено, не разбирах/...
         Любимото същество край мен бе изчезнало. Оставаше ми единствено да се върна на терасата и да им разкажа за случилото се.
         Котките върху мантията междувременно се бяха оцветили в алено. Явно Той вече знаеше всичко: надвесих се над бездната, точно както преди. Огромните вълни разтвориха демоничните си устни и аз разбрах - полетът на времето бе отдавна предопределен и несъмнено - очакван.

VI.

         Стаята не е същата - легло, прозорец, бели стени и малко встрани от мен - параван от оризова хартия. Лунна светлина, властваща из цялото помещение. Само зад крехката хартиена преграда /по-скоро предусещам, отколкото долавям/ свети мъничко кандило. Някакава сянка изписва странни, но изящни йероглифи върху гладката като стъкло повърхност на паравана. Отпускам се. Тялото ми е обвито в черни чаршафи, покрити надлъж и шир с фигури на дебнещи сребристо-сини котки.
         Отново отнякъде излиза въжеиграчът. Сега той е съновидение и бих могъл да го премахна, когато си поискам. Ала присъствието му е всъщност нишката, единствената нишка, посредством която е възможно моето завръщане горе, на терасата.
         Спомням си, че точно преди скока зърнах профила Му, отпечатан върху лицето на луната. Стори ми се, че дълбоко, дълбоко в неговите линии пулсираше настръхнала злокобна котка, невидимо бродирана върху мътното сияние на извечното светило. Брадата бе сресана, въжеиграчът се прибра обратно в покоите си, аз скочих. Превърнах се в раковина и плаках, плаках...

VII.

         Зная кой е калиграфът зад оризовия параван. Това е ехото от планинския водопад, в чието подножие е застанала моята фигура. Мъничка къщурка и мъничко тяло, коленичило пред нея. Моето тяло.
         Наоколо - планина, водопад, а някъде долу - красиви градини и един изящен павилион, в който всяка сутрин ходя да пиша стихове върху огромно платно от златиста коприна.
         Сега бродя из градините, целият изваян от разцъфнали вишни, ябълкови цветове, ручеи, езера, червени рибки, млади треви, бамбук, влюбени дървета, облаци, слънце, дъждове... Влизам в утринния храм: изглежда сякаш направен от сянка, дискретно красив и грациозен като летяща чапла... Внимателно изписвам върху обширното платно днешните тристишия:

Алена пеперуда.
Капчица кръв
сред разцъфналите вишни...

 

Утринен бриз -
от дъжда изниква
снагата на девойка...

         Дочувам ехото на водопада. Калиграфът в стаята извайва последните черти на йероглифа си. Кандилото угасва. Някой се е родил... Може би аз?!

VIII.

         Въжеиграчът пуска в ход една от поредните си подлости. Застанал е точно върху челото ми - с вледеняващо-бяла, порцеланова маска на лицето си, с наметало от пърхащи черни гълъби и мъничка книжка в лявата ръка. Мърмори нещо, киска се... За кратко луната изчезва и, когато в стаята отново се възцарява нежният сумрак на бледата й светлина, разбирам какви са били всъщност намеренията му: стените, облицовани с тъмно-синьо кадифе, лицето ми - покрито с миниатюрни татуировки на дебнещи котки /фигурки, съставени от остра като иглички болка/. От тавана капе червена боя, между два противоположни ъгъла /диагонално/ е опънато светещо въженце, върху което въжеиграчът разиграва своите комедии под съпровод от невидими флейти и нестихващи овации.
         В стаята нахлува бледосиня светлина, татуировките изчезват /или поне на мен така ми се струва/... Движението по въженцето се превръща в изумително красив танц. Чува се единствено ехото на водопада.
         Аз крача по наклонената линия на отсрещната стена. Край мен са звездите, а също и морето... В далечината съзирам терасата, на чийто фон се откроява Неговият силует - мистериозен, величествен, подканващ ме към своето завръщане.
         Въжеиграчът се усмихва естествено, ехидно... Бледосинята светлина изчезва - отварям очи и откривам върху челото си онази миниатюрна книжка, която той държеше преди комедиите, преминали неусетно в ехо на водопад, преди звездите, и всичко останало, което бих могъл да помисля, преди самото време, преди мен самият. Кориците се уголемяват, страниците нарастват, книгата ме затиска под своята огромност.
         Все пак въжеиграчът понякога е добър... Той се приближава до ухото ми и, сякаш шептейки зловещо заклинание, изрича: "АНАКСЕМОН". Книгата придобива нормални размери и аз прочитам нейното заглавие: „Анаксемон“...

IX.

         Разхождам се из кристално ковчеже, в което има множество украсени с бели покривки маси, златни свещници и една книга. "Анаксемон".
         После обратно на терасата... Морето е застинало. На повърхността му се поддават главите на шепнещи риби, чието леко поклащане разтваря утробите на вълните и оттам политат ята от пищно украсени птици.
         Той изважда своя ритуален жезъл - гребена, разресва брадата си и изпод сивотата й излиза въжеиграчът, който се приближава до ухото ми... киска се. От недрата на небето лъхва леден вятър. Дочувам ехото на водопада.
         Аз съм в стаята си и гадая - разлиствам страниците на Книгата, изпълнени с латинските названия на различни видове птици, и в зависимост от това доколко съм впечатлен от главозамайващите съчетания на гласните и съгласните, които ги съставят, се завъртам в кръг, изричам тихичко: "АНАКСЕМОН" - така предопределям съдбата на някой съвсем непознат, който се разхожда, да кажем, из парка и в следващия момент неочаквано разбира, че никога не е бил там, а винаги е съществувал, единствено и само, като леко потрепване на бродирана с котки, копринена завеса.
         Анаксемон... завръщам се обратно по наклонената линия. Терасата е окичена с огромни хартиени фенери, откъм залите се носи музика. Въжеиграчът постоянно снове отвътре навън, като всеки път е облечен по различен начин - индийски факир, балерина, зебра, звероукротител, цвете, борсов агент, пеперуда, чудовище... в един от промеждутъците на неговите смайващи превъплъщения успявам да се вмъкна в ярко осветена зала с дълги тържествени маси (целите в бяло), със златни свещници и огромна светеща книга в центъра, точно на подиума... Изпод покривките излизат тълпи от идиотски усмихнати джуджета. Техните лица са огледални, оцветени в синьо. Задушавам се... Дочувам ехото на водопад. Някой се ражда.

X.

         Леглото, стаята, огледалото, завесите, нощното шкафче, полюлеят, масата, мъртвецът... и човекът, който пише.
         Отекват гласове. Преминавам през завесите. Сега съм красиво потрепване на бродирани котки... Всичко утихва.
         Висящият с главата надолу мъртвец изпълва съществото ми с безмълвни крясъци. Леглото ми се превръща в падащо есенно листо. Стените се покриват с ледени ириси. Луната влиза в стаята, засяда в сърцето ми и плаче. Потъвам в тъмнина.
         Събуждам се. Навън се дочуват тихите стъпки на пролетния дъжд... Някой се ражда. Може би аз.

XI.

         Силуетът ми се откроява на фона на терасата, завит в копринена мантия с красиво избродирани котки. Имам дълга и сива брада - реша я, от нея се подава въжеиграчът, покачва се на лявото ми рамо и злобно поглежда към небето. Прибирам пентаграмата под мантията си. Тихо е.
         Една птица каца в съня ми. Наричам я „Анаксемон“. Терасата се изпълва с водни кончета, с каляски от бенгалски огньове, с обезумели вдовици и пажове, облечени в блестящи алени одежди...
         Поглеждам към луната и, надвесен над морската бездна, дочувам: „АНАКСЕМОН!...“ Полетът в дълбините на времето е вече отдавна преопределен.