Кой би помислил, че раклата на градоначалника Холбниц не е просто ракла, а една от тези дадености във вселената, които понякога, макар и за миг, предопределят всички случващи се и неслучващи се неща на този и онзи свят, всички видими и невидими закони. Естествено, в града и преди долуописаните съдбоносни събития се носеха най-различни слухове за загадъчния сандък на градоначалника, но никое от тези поверия, както би могло да се предположи, не отговаряше и на частица от истината, чието було, за съжаление, бях принуден да повдигна аз, несретникът, слугата, чието име е толкова незабележимо, че дори моят господар Холбниц рядко скверни устата си да го изрича.
         В нощта, когато избухна големият пожар и градоначалникът беше принуден сам да поеме ръководството на огнеборците, в моята стая, под стълбището, ми се яви сандък, който сякаш бе лек като перце - висеше свободно във въздуха, на височината на раменете ми; помня, че тогава из помещението се понесе упойващо ухание на горски цветя и пламъкът на свещта силно затрептя. Вече не зная какво точно изпитах в онзи момент, когато чудото се появи пред очите ми - дали бе смайване, тревога или страх. Не помня.... Просто машинално се покачих на масата и отворих капака на сандъка. При вида на вътрешността му необяснимо как и защо почувствах, че това е раклата на градоначалника - същата онази, за която се разказваха легенди и в чието съществуване никой не се съмняваше....
         На пръв поглед сандъкът изглеждаше препълнен със стари, прашни книги, кориците, на които бяха изписани на непознат, вероятно древен език - едва сега си давам сметка, че буквените знаци наподобяваха египетски йероглифи, за чието наличие тогава не бях и чувал. Постепенно разбрах, че в раклата няма никакви книги - тя бе изпълнена догоре с красиви горски цветя. Те ухаеха на пролетна свежест..... Част от нишката на спомените ми е безвъзвратно загубена.... не зная дали внезапно или вследствие на дълги размишления, се оказах легнал в сандъка, който бе почти празен - отляво, до мен почиваше един скелет, чиято дясна ръка бе напълно непокътната - плътта й изглеждаше жива, изпълнена с топла, пулсираща кръв.

......................................................................................................................

         Сега , пишейки тези редове, съм наясно, че вероятно никога не ще успея да напусна своя капан - сандъкът. Вече не зная дали съм смъртен или вечен. С течение на неизброимите и побиращи се като в един мигове разбрах, че в тази необикновена ракла ми е дадена рядката възможност да пътувам (чрез своите мисли) до всяка точка на времето и пространството с единственото предназначение - да разгадая тайната на дясната ръка.... Така съзнанието ми проникваше в далечни и може би несъществуващи събития, влизаше в забравени или никога ненаписани книги, сливаше се с поетически метафори, географски означения, медицински термини, военни команди, любовни обяснения.....
         Естествено в очите на другите аз в никакъв случай не съм изчезнал. Подозирам , и дори съм сигурен, че господарят Холбниц продължава да дава своите нареждания, за да ги изпълня, както винаги..... Той едва ли някога ще научи, че говори всъщност на моя двойник, съществуващ единствено в моето въображение.

         Бродя с вятъра сред падащите листа на един стар есенен парк. И всяка нощ тайно посещавам стаичката на учителя Зебла, който на светлината на мъждива газова лампа чете огромна кожена книга, започната и недовършена от неговия дядо... Вече няколко седмици се вмъквам сред буквите и опитвам да разкрия техните лабиринти от смисли, техните тайни значения.
         Отначало ми се струваше, че няма нищо, което би могло да ми помогне в разгадаването на дясната ръка: бяха записки на един стар и болен човек, който освен към своите спомени е обичал също всяка нощ да поглежда към небето и да чете неговата звездна книга. Тук-там из страниците се появяваха странни знаци и астрономически изчисления... Само необяснимото усещане за неизбежната среща с изключително важно, разтърсващо откритие ми даваше сили да упорствам в моите търсения. Впоследствие маниерът на писане в книгата рязко се промени и в "сюжетната нишка" се вмъкна сянката на някаква съдбоносна необяснимост (или недоизказаност ?!) , която присъстваше в извивките на всяка буква, на всеки знак.
         И така, излагайки гореописаните събития, сега, изведнъж, аз разбрах какво всъщност съм търсил: четена наобратно книгата съдържа една-единствена история, повтаряща се до безкрайност, написана на няколко неизвестни ( и може би несъществуващи езика ) - както би могло да се предположи - звучащи несъвършено в своята чешка транскрипция... Тъй като дядото на учителя Зебла не е успял да довърши труда си, в мен се зароди мисълта за началото на една безконечна книга, писана поколение след поколение, губеща се в безкрайността. В следващите редове ще ви предложа моя не особено сполучлив превод на гореспоменатата история, която, както по всичко личи, е била част от пътепис, чийто автор е неизвестен (старият Зебла е само предполагаем баща на това творение):
         "В Збручко местните селяни ми разказаха история, която вероятно се е случила много отдавна... Става дума за необичайната среща на граф Збишевски с някаква кошута, която се оказало обаче, че съвсем не е кошута, а нещо неопределимо, дори страшно...
         В един зимен ден графът излязъл на лов заедно със своите верни кучета и любимия си адютант (забравих да отбележа, че пан Збишевски се водил на служба в кралската армия), като носил красив, обкован със сребро лък, завещан от покойния му баща. В този ден графът нямал сполука и почти нищо не уловил. Когато слънцето започнало да се оттегля в своите нощни покои, мъжете поели обратно към дома. Пътеката минавала край замръзнала река, чиито брегове били покрити с ниски шубрци. Изведнъж от един такъв храст изскочила миниатюрна кошута - голяма колкото заек . В сумрака тя приличала на пеперуда с глава на кон... само набитото око на графа можело да различи силуета на необикновената кошута и поради тази причина (а вероятно и поради накърненото мъжко достойинство) пан Збишевски смело опънал лъка и пронизал животното... Но неочаквано се оказало, че поваленото същество е малък бял облак, от който се подавали дълги руси коси.. Когато графът се приближил на две-три крачки от своя улов, лъкът му се подпалил и изгорял, а дясната ръка съвсем не на място взела, че се отделила от тялото и изчезнала безследно. Така пан Збишевски станал еднорък, като междувременно облачето приело формата на гларус и отлетяло ..."

         Постепенно, в моите пътувания, започнах да откривам малки отломки, едва загатнати остатъци от една необичайна сюжетна нишка, в която всяко свързващо звено бе белязано с отпечатъка на смъртоносна, изумяваща неочакваност; неочакваност, която в съзнанието ми по-късно се оформи под названието "Проклятието на Десницата"... нека читателят, вземайки пред вид особения факт, че настоящето в тази книга е в известен смисъл и бъдеще , и настояще, и минало, да не забравя, че всяко случило се събитие е същевременно неслучило се и продължаващо да се случва. С тази уговорка ще изложа пред вас моите изследвания и доказателства относно „Проклятието на Десницата“.

         В една полабска легенда се казва, че когато при славяните в Лицерските гори пристигнал католическият мисионер Хероним със задачата да превърне тамошните езичници в благочестиви християни, те просто му отсекли главата и я подарили на своите божества... Носи се поверието, че на мястото, където тя паднала, се образувало каменно корито с формата на човешки череп, от което потекла бистра изворна вода. После години наред, всяко лято от недрата на появилия се ручей се показвала една уста, която сипела проклятия върху убийците на свещеника. Според прословутите „Краковски анали“ (писани няколко века по-късно) понякога, изключително рядко, при предстоящи съдбоносни събития, на повърхността на извора излизала вълна с очертанията на полуразтворена човешка ръка, държаща нещо обло. В едно апокрифно писание е изречено предупреждение: този, който я види рискува да изгуби своя разсъдък завинаги...

         Сведения относно дясната ръка на пан Збишевски се появяват и в тайната кореспонденция на тримата императори - Наполеон I, Александър I, и Леополд III. Нейната зловеща метаморфоза предопределя хода на свeтовната история; по думите на една от врачките на Леополд III, казани няколко месеца преди знаменитото сражение при Лайпциг (1813 г.) „...от тъмнината ще изникне десница, държаща светлосиньо кълбо... тя ще е знакът на предстоящата победа... в нейната кръв ще пулсира името на отдавна забравен граф...“
         Тоталната мистификация на човешката история е попречила на потомците да узнаят за Проклятието, тегнещо над всички, свързали се по някакъв начин с ръката на пан Збишевски. Сега, почти два века по-късно, се вярва, че битката при Лайпциг е била точно такава, каквато я описват учебниците и мемоарите на участвалите в нея генерали. Но всъщност събитията са протекли по съвсем различен начин и само чудовищната халюцинация на 100 хиляди сражаващи се попречила да се установи тягостната истина за зловещото Проклятие на Десницата... Мистерията е абсолютна, тъй като метаморфозата на загадъчната ръка е била съпроводена от масово внушение относно нейното несъществуване. Тоест халюцинирали именно тези, които нищо не успели да видят, а не другите (впоследствие повечето вкарани в лудница), чиято версия влизала в пълно противоречие с мнението на мнозинството...
         Дори веществените доказателства - разрушените катедрали и напълно размазания френски обоз - били представени като жертва на опустошителната артилерия на съюзниците, а не както наистина се е случило: като последица от Проклятието на Десницата...
         И така, сражението при Лайпциг е забележително в един-единствен аспект - ръката на пан Збишевски и нейната зловеща метаморфоза. Както е известно „битката на народите“ продължила три дни, като в решаващия трети ден, при един от пробивите на руско-пруските дяснофлангови части, генерал Льору, командващ френския резервен корпус, получил заповед от Наполеон да атакува в тил настъпващите съюзнически части. И според общоприетата версия неговото необяснимо забавяне решило изхода на сражението.
         Когато генерал Льору прочел изпратеното му от френския император нареждане, имал усещането, че сякаш нещо се разхожда из неговата плоска, мускулеста, коремна повърхност, и това не било нещо чуждо, а напротив - частица от него самия. По-нататък ми е невъзможно да опиша какво е чувствал генералът, тъй като то едва ли има аналог в цялата човешка история, но станало ясно, че малко над вдлъбнатината на пъпа започнала да израства мъничка ръчичка (перпендикулярно на достойния за възхищение генералски корем). Освен това, отляво на новопоявилия се крайник някаква магическа сила изрисувала прекрасни орнаменти, сред които бил разположен красив китайски дракон, заобиколен от сенки на хора с лъкове, приличащи на езотерични източни йероглифи... Постепенно ръчичката станала ръка и от върха на пръстите й изникнали човешки глави с размерите на вишнев плод; вместо очи те имали дупки, пълни с гъсти черни пушеци; и усти, направени от светулки... Но скоро ръката придобила такава огромност, че пред главите й хората изглеждали като мравки, и генерал Льору, прикован от собствената си тежест, се вцепенил от страх, изпомачквайки няколко катедрали заедно с целокупния обоз на френската армия. Когато нежеланият краиник изчезнал, всичко вече било решено в полза на съюзниците.
         Така чудовищната десница на пан Збишевски предопределила хода на историята (това е вярно само до известна степен, защото единственото истинско поражение на Наполеон е при, покритото с печална слава, Ватерлоо).

         Една от най-красивите, и същевременно, вледеняващи поеми на гениалния французин Шарл Бодлер е безвъзвратно загубена за почитателите на изящната словестност. Писана и почерпана от зловещите видения на дълъг, мъчителен, опиумен делириум, тази поетическа творба изчезнала загадъчно от всички книги и архиви, в които пребивавала. Останал е само неясен спомен (подобен на съновидение) за нейната пленяваща, налудничава красота...
         Моите изследвания за ръката на пан Збишевски ме отведоха до една-единствена метафора, до един-единствен стих, написан сред почти безкрайната броеница от галопиращи образи: в миг на убийствено, обсебващо безвремие, когато хотелската стая наподобявала вътрешността на тайнствен източен храм, когато поетът се чувствал запечатан в гигантска каменна урна, в помещението се образувало безплътно черно кълбо, което обхванало в пръстен неговото гърло и започнало да го души... Бодлер нарекъл тази топка-убиец - „гълъбица, излюпена в утробата на мрака“ - като смятал, че пред очите му е застанала Смъртта... Ала всъщност това била ръката на пан Збишевски - след като делириумът преминал, поетът открил върху стената мъничка ръчичка, нарисувана с тънък черен въглен...

         Класически случай на деградираща намеса в културната история на човечеството е недоиграното представление на Руската Императорска Опера в столицата на Съединените Американски Щати - Вашингтон (1911г).... Нека не обръщаме внимание на това кое произведение са смятали да поставят гастролиращите руски артисти. В края на краищата в нашия случай тази подробност е маловажна и дори ненужна.... ще спра вниманието ви на момента, в който прочутата примадона Явлинская излиза на сцената и се приготвя да изпее своята ария. Всичко е готово - оркестърът започва да свири - обаждат се цигулки, тромбони, удари на барабани и какви ли не още неща, актрисата отваря устата си, и когато публиката вече е изпаднала в сладостен трепет, породен от очакваната среща с божествения глас на примадоната, от дълбините на нейния изтънчен хранопровод се появява умопомрачителна ръка, която показва неприлични жестове на потъналото в ужас множество... Смайващият крайник излиза почти целия навън и най-неочаквано изчезва.

         През нощта на 27 срещу 28 юни 1914 година осъденият за особено опасна антидържавна дейност, затворник номер 321 от Глайзенвицкия изправителен Корпус - Клаус Бьом (художник, анархист, безумец и безбожник) - се пробужда разтърсен от необикновен сън, повтарящ се непрекъснато в продължение на няколко смазващи, безпаметни месеца. Всяка нощ, неизменно, пред него се простирала гигантска сводеста зала, символизираща вероятно раждането на Вселената (стените й били покрити с тъмни каменни барелефи, изобразяващи сливащи се и разделящи се кръгове и линии, изпод чиято подредба се оформяла хармонията на божествено съвършена, заплашителна фигура, която, при по-настойчиво вглеждане, създавала усещането за безкрайност и пустота ) ; в центъра на залата било разположено небесносиньо огнено кълбо, в чиито пулсиращи пламъци се вливала дълга колона от бледи, изискани господа, облечени в черни, тържествени фракове... От другата страна на огнената сфера излизали многоръки и многоглави същества (вероятно еманации на Неназовимото Единство или образи от митологията на непознат древен култ ).
         На сутринта (28.VI.1914 г.) в килията незнайно как и откъде изникват няколко мънички порцеланови човечета, които свткавично издигат насред помещението миниатюрна платформа, увенчана с фина, прецизно изработена играчка-гилотина... Прозвучават невидими фанфари, острието пада и на пода на затворническата килия се търкулва, голяма колкото грахово зърно, порцеланова глава. На около две хиляди километра, в Босна (Сараево) в същия момент проехтяват изстрели - убит е ерцхерцог Франц Фердинанд. Клаус Бьом изпада в конвулсии, главата му се отделя от тялото и изчезва безследно. Стените на килията се покриват с пръски алена кръв... Край топлия все още труп на ерцхерцога, сред суетнята на уплашена до смърт група от хора, за миг проблясва черепът на затворник номер 321 от Глайзенвицкия Изправителен Корпус. Убиецът на престолонаследника Франц Фердинанд е заловен на местопрестъплението. Неговото име е Георге Принцип - член на революционната организация " Черна ръкавица" (едно от радикалните крила на тайното общество "Млада Босна")... По време на полицейските разпити той признава мистериозната връзка между извършения от него терористичен акт и името на покоен полски граф, чиято дясна ръка се явявала нощем пред очите му, покрита с черна ръкавица... Както може да се предположи, тези негови показания били приети като бълнувания на луд човек, което от своя страна не попречило на Австро-Унгария да обяви война на Сърбия. Ръката на графа отново оставила своя съдбоносен отпечатък върху хода на историята. В края на юли 1914 година започва Първата Световна Война.

         Както безбрежно е времето, така и неизброими са събитията, свързани с Десницата на пан Збишевски. Затова на мен ми изглежда безсмислено по-нататъшното излагане на свидетелства, свързани с чудодейната или (дяволска) ръка на графа... Вече губя представа за себе си, но все пак не е изчезнала надеждата, че все някога ще дойде моят спасител, ще отвори капака на сандъка, за да ме замести в моите търсения и избави от отчаянието - мен, чиято десница е непокътната и още топла .