„Боримечката понесе на гръб жезъла на богинята
Инанна, а тя се помоли на всемогъщия Еа да донесе
буря в гърлото на тясната долина. Но Мардук
използва коварна магия от стрити на прах скорпиони,
за да покровителства децата си, хората
почитащи високите кули с лунни сърпове. Имаше
дълга битка между децата на Иннана и тези на Мардук.
Еа бе приспан в самото начало - жезълът на
Инанна предизвика краткотрайни гръмотевици,
докато огромните железни пръчки на хората
почитащи високите кули с лунни сърпове се
ползваха с цялата сила на гърма и
светкавиците: опожариха много селища и убиха
много хора...
Безбройни като скакалци, лунните хора възвърнаха
властта си.“

         Безумно и безсмислено хрумване или гениално начинание е преднамереното смесване на две напълно различни исторически и културни реалности, като, например, това да пренапишеш „Под игото“ на дядо Вазов с езика на отломките от полуразгаданите глинени плочки, разказващи за деянията на древните шумерски богове... Не зная. Но през 1938 г. в София на бял свят се появява ръкопис, чиято амбициозна цел е била именно тази.
         Останала непубликувана и вероятно завинаги забравена, въпросната ексцентрична филологическа приумица е била видяна от малцина посветени, които, за съжаление, не са успели да оценят навреме достойнствата й. Така странното творение на младия тогава асистент в Хайделбергския университет, Братан Стойчев, било преждевременно унищожено от автора си, който, от своя страна, напуска тоя свят също твърде рано.
         Допреди стотина години се е смятало, че шумерският език е отдавна загубен и забравен в дълбините на времето. Но благодарение на факта, че клинописните плочки с космогонични митове били много популярни сред древните народи на Близкия Изток в продължение на почти две хилядолетия, един западен учен в началото на 20-ти век успява да преведе най-известния и най-стария епос от Междуречието „Енума елиш“, като използва сравнителен анализ между асирийската му и семитска версии и неразгадаемите клинописни знаци от оригиналната шумерска. От тогава, с разбираема условност, би могло да се твърди, че съвременната западна наука разполага с основните лингвистични ключове на езика, говорен от боговете Анунаки, тоест от шумерските праотци.
         През 1911 година един германски студент на име Ото Волф публикува малка книжка, в която прави опит да обедини все още твърде смътните познания на съвременниците му за структурата на шумерската граматика и фонетика със символите на западната алхимия. Разбира се, не забравя да загатне и за предполагаемата арийска прародина на древните богове с дълги бради, появили се преди около 5 хилядолетия в земите между реките Тигър и Ефрат, споменава също и мистичната дума „Туле“... не след дълго се самоубива (според някои изследователи, под влияние на продължителната си хомосексуална депресия).
         Германоезичният баща на колективното несъзнавано, Карл Густав Юнг, през 1932 година, след като дълго се упражнявал във висш мисловен пилотаж относно неведомите значения на древните митове (някои го обвиняват в преднамерена и гениална спекулация, но това не променя факта на неговата гениалност и прозорливост) намесва в психоаналитичните си каламбури си и шумерския епос „Енума елиш“ („Тавистокски лекции по аналитична психология“).
         В Германия през 20-те години на миналия век са направени първите опити за систематизиране на предполагаемата шумерска граматика: и до днес мнозина светила в тази област на научното познание ползват богатите сбирки и публикации на университетските библиотеки в Тюрингия, Бранденбург и Саксония...
         Затова не е случайно съвпадение фактът, че 32-годишният българин Братан Стойчев, възпитаник на едно от най-реномираните си за времето германски висши учебни заведения, попада по следите на древния шумерски език. Всъщност Братан завършва право по настояване на баща си, но дълбоко в себе си е силно заинтригуван от загадките на неизвестното минало. Като судент се запознава и скоро се сприятелява с Ханс Браушфиг, един от малцината европейци, владеещи до съвършенство тайната на клинописното писмо. Под негово влияние, в свободното си време заучава основите на шумерската фонетика и граматика. Дотук нищо необичайно - колцина са тези, който са се увличали от треторазредни весникарски писания в стил Индиана Джоунс и от нескопосаните журналистически подражания на „тайните доктрини“ в духа на Елена Блатавска.
         Но нещата не спрели на това ниво. Братан Стойчев, ако не бил почитател на тогавашния парижки авангард и не четял поезия за развлечение, то със сигурност бил човек, надарен с богата фантазия. Неясно защо и как, но постепенно в главата му се зародило странно намерение. Вероятно, ако бе приел начинанието си с необходимата конска доза сериозност и фанатизъм, и си бе направил труда да осъществи този си експеримент в конекста на френската, германската или английска литератури, не би било чудно днес, в световните енциклопедии, наред с Джойс, Елюар и Кафка, да четем и за Братан Стойчев... Уви, младият българин не страдал от нужния, в случая, бацил на творческа грандомания. Съзнавал възможните последствия от деянието си, но се заел да го направи в твърде тесните рамки на своите лични търсения, тоест като резултат от едно полутайно хоби. В родината си, България, както се очаквало, почти не срещнал разбиране. Малцината, които били посветени със странното му хрумване, го оценили като глупаво, безсмислено и... дори кощунствено.
         Ексцентричната идея на асистента от Хайделбергския университет Братан Стойчев се състояла в следното... Той се запитал как ли ще звучи романът „Под игото“ на Иван Вазов (една от емблематичните книги в българската литература), ако бъде умело вкаран в смисловите рамки на полупознатия шумерски език. Условието за това било - преднамерено да се постави ограничение върху всички понятия от бита на българското Възраждане през 19-ти век, тъй че те адекватно да бъдат трансформирани в заместители, използвани във въображаемото ежедневие на хора, населявали областите между реките Тигър и Ефрат преди повече от 4 хиляди години... За целта бил необходим изкусен превод на романа „Под игото“ на шумерски език и доста фантазия, за да се изнамерят думи, назоваващи предмети, качества, действия и реалности, напълно естествени за дядо Вазов, но абсолютно непознати за жреците на боговете Анунаки.
         Не е известно доколко успешно Братан Стойчев е постигнал набелязаната цел. Тези, които са видели част от творението му (защото ще се убедите по-нататък, че това бил само първият етап от ексцентричната идея) по-късно твърдели, че например, „черешовото топче“ на Боримечката било заменено с „жезъла на богинята Инанна“ (шумерска богиня-покровителка на любовта и плодните дръвчета), „Клисура“ с „гърлото на тясната долина“ и прочие, като въображаемите им или истински цитати били съпрвождани почти винаги с необходимата доза интектуално презрение и възмущение пред паметта на нашите национални герои.
         Подозирам, че преждевременните критици на Братан Стойчев са били стреснати от неочакваността и непредвидимостта на неговото хрумване. Още повече ги е оздачавала пълната липса на „очевиден смисъл“ и твърде произволното, както те смятали, заиграване с историческите и културни особености, а в случая, и с емблематични национални светини, което прозирало от „нескопосания опит“ да бъде преведен дядо Вазов на един мъртъв език, на понятията на една изгубена цивилизация... Предполагам, че критиките не биха били съвсем безпочвени, ако идеята на ексцентричния българин се е изчерпвала само с това.
         Но през 1938 година младият асистент от Хайделбергския университет си поставил съвсем различна цел. Братан Стойчев с право изтъквал, че всъщност превеждането на Иван Вазов на шумерски език е равнозначно на написването на един нов роман: безумна смесица от древни митологии и събития, които се развиват на Балканите в края на 19-ти век. По-вероятно би било, казвал той, да се получи текст със съмнителни литературни качества, който, обаче, преведен отново на български език, би звучал доста загадъчно и фантастично.
         Дали Братан Стойчев е успял да осъществи докрай идеята си е неизвестно...
         Във всеки случай бих се радвал да прочета романа му.