Луната се търкули в тъмните коси на въздуха. Навлезе в пълния си диск. Хладната сянка, от която бе замесена материята, се изпълни с далечни звуци, наподобяващи люлеене на желязна перушинa; с махове на криле като от ехо на пясъчни ветрове; със стъпки на флуидни котки, чийто водни тела са приумица в съня на някой прекалил с виното бог, по невнимание разлял вълните на морето в леглото си (сред пухените завивки от перести летни облаци) ...
         Сребристият си-ди ром (с форма на пълна луна, ако си позволим да мислим абстрактно) влезе в гнездото на дека. Прозвуча рекламен джингъл, в който мълчалива домакиня в рамките на 10 секунди успява да изпочупи семейната посуда (рязко се откроява дрънченето на падащите вилици и лъжици - дали има нещо общо с люлеенето на желязната перушина от предходния абзац), дочува се свистене на далечна прахосмукачка (макар и неуместно, напомняме за ехото на пясъчните ветрове) - на 30-тата секунда всичkи незнайно как са доволни - на заглъхващия фон на Болеро (като стъпки на все по-бързо приближаваща се котка) от колективното бесъзнателно на вселената изскача нова марка препарати за почистване на тоалетната... Следва релаксиращо парче на Шаде (пухени завивки от перести летни облаци и вкус на шардоне), в предверието на което, сладко женско гласче обявява: „107,5 - повече ободряваща музика...“
         Сочни звезди проблясват сред клоните на дърветата, които, както по всичко изглежда, са въображаеми - не е нужна много интуиция или трансцедентност, за да разберем, че те са отражение, те са част от мисълта на ромолещия дъжд, но ако е така, дали звездите са звезди или пък са причудливо подпалени опашки на пауни... Не е възможно да разберем тази мистерия... Все едно. По-интересно е да насочим вниманието си към обвития в треви торс на слънцето - загадъчните митове разказват, че нощем то слизало на земята в тялото на младеж, който заспивал под стръковете на тревите и насън бозаел от виметата на дърветата, от техните корени, хранил се със тъмнина и сънища, единствено неговата мъжественост като продълговат камък излизала на повърхността на земята и стърчала - казват, че която девойка проговорела край този камък, гласът й се превръщал в чудна птица - красива или ужасна, която политала над земята и огласявала със звуците си оргиите или дрямката на боговете... кой знае кое от двете, а може би и двете...
         След броени секунди сме в ефир. Нежният глас на Шаде се лее от радио-приемниците на хиляди незнайни слушатели. Сексапилната мома (този път не е Шаде, а водещата) се е надвесила над микрофона, аха - и да го захапе, не е нужно да казвам, че микрофонът, в контекста на все още неизпитото сутрешно кафе, е порядъчно вирнат, почти като мегалитен камък (ako решим да се правим на поети), устните й червенеят като малини... или като дупе на маймунка... Но, не - по-добре да са малини. Остават 30 секунди до ефир, тя си е надянала слушалките. Зад стъклената стена й се ухилва тон-режисьорът. Още малко и ще направи обичайния знак с ръка, че всичко е ОК и са вече в ефир...
         Листът с нахвърляните набързо остроумия и реплики, които след секунди ще нахлуят в ефира с крилата на въображаеми дракони, ангелчета и предизвикателни френски метреси е бял, почти като чаршаф, под който - аха - и ще се шмугне мисълта на водещата, мисъл неясна и все още просмукана с аромата на съня, вероломно прекъснат от писъка на будилника в 5 сутринта...
         - Вие сте на вълните на бодрата смяна - гласът е все още леко дрезгав. Воденицата, в която се мели брашното на сричките се напряга като стара кранта, впрегната в пустинен кладенец, но това е почти незабележимо, следва почистване на гласните струни и звуците се освобождават от тежестта си - ... бодрата смяна - хи-хи - имаше навремето една такава песничka. 107,5 FM - какво ви очаква в нашата уютна сутрешна радио-разходка, ще разберете след като се протегнете и настаните удобно в леглата... или където ви е сварил 7-ият час на днешния, за съжаление, работен ден. Б-р-р-рррр - навън продължава да е студено, по пладне отново се очaкват превалявания от сняг, терометрите сега, в този момент, показват тoчно 2 градуса под нулата...
         Устните й са червени като малини (не бива да забравяме този дребен факт) или по-скоро, те са червени като женски устни, намазни със скъпо червило. Микрофонът вечe не е предмет на поетически търсения от наша страна, тоест твърде фриволно би било да твърдим, че наподобява мегалитен камък, който пък от своя страна е символична алюзия за изправената сред тревите мъжественост на слънцето. Да оставим девойката на мира, нека си води програмата и радва безбройните си обожатели.
         Едва ли предполагате, но най-важното за по-нататъшния развой на събитията е сричката „б-р-р-рррр“. В какъв аспект, ще се опитам да ви разясня...
         Колкото и да не е за вярване, ободряващият гласец на 107,5 FM погали слуха на един полусънен младеж - ситуацията е сама по себе си съмнителна, тъй като той рядко си пуска радио-приемника в 7 сутринта, но както и да е, фактът си е факт - та, приблизително в 7 без 10 този младеж, все още неосвободил се напълно от въртопа на сутрешните сънища, машинално натисна копчето на могъщата си стерео-уредба и няколко минути по-късно в полусън се наслади на нежния глас на Шаде, както и на чуруликащата, преднамерено закачлива интродукция на радио-водещата. Легнал по корем, с безредно разхвърляни крака из белите прерии на леглото и с глава метафизично потънала в загадъчните дълбини на пухената възглавница, този анонимен герой в настоящия сюжет, отново се подхлъзна по безредните линии на дрямката и полусъновидейните образи. И точно в този непоределен и неясен от гледна точка на времето момент (не е нужно да напомням, че насън секундите и минутите понякога са равнозначни на хилядолетия) до слуха му достигна енергичното „б-р-р-рррр“ - сега се сещам, че така дядо ми викаше на конете, когато искаше да спрат, случайно съвпадение или недоглеждане от страна на автора - няма значение, така или иначе, конете, които теглеха каретата на сутрешната дрямка в живота на този млад човек се смутиха, безгласно изцвилиха и неволно се смесиха с невидимите вълни на радио-ефира.
         Получи се следното: когато чу в просъница „б-р-р-рррр“, анонимният младеж видя под клепачите си, разбира се, без да го осъзнава, бръмчащите перки на оловно сив самолет, които, като в идиотско анимационно филмче, казваха съвсем просто: „б-р-р-рррр“. Защо видя самолет, а не примерно, водно конче е безсмислено да се питаме. Донякъде смехотворното самолетче постепенно придоби формата и размерите на напълно реалистичeн реактивен пътнически самолет.
         Потънал в стомаха на огромната желязна птица, той сънува Дървото. Не помнеше кога бълнувнето му го отведе под крилата и свещенния клюн. Наставникът-лечител, когото цялото село почиташе като бог, като единствен смъртен, познаващ тайния език на духовете-покровители, му бе споменал за ослепителния блясък на железните крила, както и за тайната пътеката от неразбираеми магически срички, които трябваше да бъдат произнесени на висок глас, докато танцът-призоваване на Небесната Майка го направи невидим за отровните мимики и жестове на дебнещите демони и зли духове. Не бе сигурен дали изрече точно думите, нито дали бе успял да подхване стъпките на танца...
         Една жена в тъмно-сини, невиждани от смъртните, одежди, бутайки някакво непознато метално устройство, незнайно защо предизвикващо далечна асоциация с дървените кончета-играчки на колеца, които възсядаха децата в селото, се появи сред сумрака на птичия стомах и лабиринтите от каменни черва. Усмихна му се дружелюбно. Сега той забеляза, че тя крачеше по тясна алея между каменни седалки, в които почиваха статуетките на прародителите. Приближи се близо до него и го попита какво желае. „Небесната майка“ изглеждаше млада, привлекателна, но донякъде строга.
         - Кафе, чай или безалохолно? - каквото и да означаваха тези думи, те бяха произнесени на непознат език, който той с почуда установи, че разбира - естествено, не бе напълно наясно с казаното от богинята, но в главата му, в тялото му, по небцето му, се разляха сетивни предстви и аромати, които познаваше. Той нищо не отговори, а тя стоеше и чакаше вероятно хилядолетия, докато изведъж, ни в клин, ни в ръкав, сред акустиката на огромния стомах се разнесе пронизително мяукане на котка...
         Полетът за Франкфурт. Приглушеният звук на двигателите, пейзажите от бели облаци отдолу и слънцето, чиито лъчи хвърлят фините си рибарски мрежи от ослепителна и отразяваща се в меката млечно-бяла материя светлина (какви ли митични риби и чудовища се крият под повърхността на въздушния океан и топлите очертания на белите планини и ливади), седалката отляво до прозореца, сексапилните и вежливи стюардеси, говорещи английски с гърлен акцент - почти заспиваш, струва ти се, че би могъл да протегнеш ръката си и да се окажеш в безкрайността отвъд, отвъд металната черупка на този малък и мимолетен свят, който ще се разпадне и роди отново след по-малко от час, когато терминалът на летището поеме струите от бързащи пътници, куфари и чанти. Ръката - като светлина би могла да премине през плоския стъклен диск на прозореца, през символичната стъклена луна, през металните стени на този мимолетен прелитащ свят...Би ли могла наисти- на ?!
         - Кафе, чай или безалохолно? - пита условната Матилда, 25-26 годишна стюардеса със скандинавски черти, тържествена и еротична в тъмно-синия си костюм. Металната количка пред нея се полюшва леко при въздушните ями, в които неочаквано пропада, почти наужким, огромната метална птица, боинг 747. Устните на девойката са червени като малини (или като дупе на игрива маймунка, но маймунките едва ли имат толкова красиви дупета, говорещи на английски език, признавам - глупаво, нескопосано и вулгарно сравнение). Устните на девойката аленеят и излъчват страст, устни, които всеки мъж би искал да докосне нежно, да пие от техните топли извори. Какво ли ще си помисли тя, ако вместо учтив отговор от моя страна получи пронизително мяукане на разгонен котарак. Дали ще се досети, че желая чаша горещо кафе...
         Радио-приемниците на вълните на 107,5 FM политат като книжни жерави в небето от сладникави балади, рекламни клипове и остроумия с аромат на кафе и дамски парфюм.
         - Десет минути преди 8, вие сте с бодрата смяна на 107,5 - кафе, чай или безалохолно да ви поръчаме със следващия хит на Молоко. Хаиде, вместо утринна гимнастика преди работа, да попеем заедно, защото след една песен време следва нашият забавен хороскоп и, както знаете, който първи се обади в близките 3 минути по телефона и измяука на висок глас, ще получи прекрасна награда - рекламна фланелка от фитнес зала „Релакс“ - гласът на водещата разстила приятна мисловна мъгла, обещаваща контурите на далечни и пълни с чудеса острови.
         Микрофонът е леко приведен, като статуетка на човек, несръчно имитиращ застанал на един крак щъркел. Десетки слушатели мяукат наум, докато набират цифрите на ефирния телефон. Тон-режисьорът се прозява, разказвайки мръсен, но остроумен виц на шефката на рекламата, която, за времето на звучащата вече песен, се смее на очaрователните „простотии“ на своя колега. Някой измяуква пронизително, хиляди радио-приемници подемат този ободряващ, почти котешки звук.
         Той сънува Дървото, потънал в стомаха на желязната птица. Стволът и клоните, на които се крепи съществуващият свят са обвити в ярка светлина... Изведнъж се оказва високо в короната на дървото, на отсрещния клон зее черна дупка. Някаква сила го поема и той лети, потъва в тъмна хралупа. Нейните ходове криволичат като черва на великан, поемат го дълбоко в тайнствената пещера на прародителите. Там беззъба и грозна старица, подлажда огън под огромен черен казан, край нея се блъскат гладни коремести духове с глави на гарвани и тела на едва проходили бебета. Младежът няма сили да спре, от ужас тялото му се тресе: „б-р-р-рррррр“, сам влиза във врящия казан, старицата старателно, с огромен дървен черпак, разбърква мътната клокочеща вода и нашепва съскащи срички. В изгарящата прегръдка на зловонната течност - гозба, съставена от хаотични мисли, чийто ордьовър е неговото тяло, очите му потъват в картини от ледена светлина и нажежен мрак: грозната старица е Небесната Майка, която похотливо го подканя да я оплоди, гладните духове са страховете, от които тялото му казва: „б-р-р-рррррр“, още миг и ще бъде погълнат от уродливите им човки (бели като китайски порцелан)...
         Наистина ли е възможно?! Ръката - като светлина да премине през облия прозорец, тялото да се слее със светлината, отразяваща се в бялото мляко на облаците отдолу?! Цветът на кафето наподобява тъмнината на дълбокия и безпаметен сън. Отпивам от чашата и погледът ми се мержелее в бездънната прозрачна синева навън.
         Разчленяват тялото му, той е успял да се справи с образите на демоните и старицата, мислите му са изтрити от невидимите страници на вселенската книга и в това безвремие - те не съществуват. Една топла и светлееща ръка изчиства костите, органите, плътта, кръвта, главата... После с ароматен мехлем ги намазва, дочуват се песни на горски птици. Разчлененото тяло част по част е отново грижливо съчленено. Сега трябва да спи и да слуша мелодиите на Небесната Покривителка, докато се роди отново - от слъчевата Й утроба (само преди секунди или векове - ужасяващ черен казан). Ще се пробуди от дълбокия сън и ще разкаже на племето за пътешествието си в корема на митичната желязна птица, те ще го гледат със страхопочитание, а той ще ги лекува. Както всички негови предци, от самото начало на времето...
         - 107,5 - повече ободряваща музика... Часът е точно 8... - обявява сладкият глас от тон-колоните. Анонимният младеж в този сюжет е вече буден, не помни какво е сънувал, трябва да побърза за работа.
         В това време онзи, които пътуваше в пътническия самолет за Франкфурт (онова същото оловно синьо анимационно самолетче, което в смесицата от радио-вълни и сънища, се превърна в напълно реален боинг 747, отправил се към летището на Франкфурт, с напълно реални пътници и стюардеси), неволно протегна ръка към прозореца. Тя неочаквано премина през стъклото, и както сами разбирате, разказът не може да спре до тук. Освен ръката, през стъклото се промуши и тялото (сякаш замесено от флуидна светлина). Пътниците от лявата половина на самолета (или поне онези, които в този момент гледаха през прозорците) видяха смаяни как онзи подскачаше като кенгуру по бялата постеля на облаците.
         Върху белия лист на масата в студиото, наред с нахвърляните набързо остроумия и реплики на водещата от сутрешния блок, имаше мъничка капка кафе, която, ако решим, бихме могли да оприличим на човешки силует, отронил се от порцелановата чаша. Вече студена и празна...

         Дали боговете от колективното несъзнавано разказват на някого за себе си чрез баналните ежедневни случки от началото на 21-ви век: сутрешна радио-програма, реактивен боинг, пътуващ за Франкфурт, полуспящи хора в панелни къщи, модни хитове и чаша кафе... или пък някой пришълец от миналото и сънищата се опитва да разкаже на съвременниците си за същите непонятни за него, но банални за нас дадености - чрез езика на митовете, шаманските видения и поезията. Не зная. Във всеки случай е смразяваща идеята радио-предаването, което, примерно, слушам между 7 и 8 сутринта, да е абсурдно преобърнат от фунията на времето и фантазията древен разказ за богове и тайни посвещения. Гротеската е пълна, ако само за миг си представим, че всичко е чудовищна халюцинация и лигавата, но чаровна водеща от сутрешния радио-блок е всъщност еманация на своенравната и неразбираема Небесна Майка.