В светлината на лятото
разлиствам страници,
белеещи като стада овце
в синеещите длани на небето;
овчарят-слънце с ефирната си гега
от снопове лъчи
чертае невидимите линии на живота,
по които мастилените букви,
лепкави и тъмни,
като катранени вълчици
се спускат в кошарите на тишината
и впиват острите си зъби
във мозъчните клетки:
така изплуват стихове,
несъществуващи луни
и мисли като китове,
заседнали безпомощно по бреговете сини
на мойте ириси.

В дълбоките небесни длани
разлиствам Книгата,
която е почти като света,
но не е този свят,
а нещо друго.

Понякога си мисля,
че вече съм Я чел,
а после осъзнавам,
че едва сега
започвам да Я пиша...

Книгата, която ме чете,
дълбоко от ирисите ми се лее,
ручей от звезди
по склоновете стръмни
на тъмнината и съня.

/февруари 2004/