Кева Апостолова е автор на театрални пиеси за възрастни и деца, телевизионни (Телевизионен театър, БНТ), радиопиеси (Радиотеатър, БНР). Има номинации за най-добра драматургия от САБ, Нова българска драма - Шумен, Националния конкурс за драматургия - Плевен. Пише поезия, театрални книги и журналистика. Нейни творби са превеждани в Полша, Белгия, Франция.

        Наскоро излезе от печат новата й книга „Пет детски пиеси”, в която са включени „Златното момиче” по българската народна приказка, „Теди” религиозна детска мистерия, „Спящата красавица”, „Принцесата и граховото зърно”, „Червената шепчица” по Х. Кр. Андерсен, Братя Грим и Шарл Перо. Те са поставяни у нас, Северна Македония, Турция – Истанбул и Анкара.

        Какво ви провокира да пишете детски пиеси?

        Интересът какво точно става в съседния двор – дворът на детската драматургия. Там винаги е шумно и радостно, не е като при драматургията за възрастни, където дори веселите жанрове са някак сериозни. Бях и уморена от личните ми сблъсъци с факта, че не се обръща нужното внимание на пиесите ми за възрастни, на които аз държа, докато съдбата на другите е по-добра. И може би най-същественото: да работя с детски теми е жест към детството, а който цени своето детство цени и детството на другите. Ние някога също измъчвахме родителите си с упоритото „защо”, както това правят децата и сега. И тогава, и сега никой не може по-бързо да те зарадва или уплаши от дете.

        Трудно ли се пише за деца?

        Нужно е да се пренастроиш, да се съгласиш на двойствено отношение и внимание към това, което ще овладяваш писмено. То е като пътуване по релси – ако едната е счупена, очаквай проблеми. Защото пишеш и за детето, и за родителите, които са бдителни – те четат на децата или ги насочват към дадени заглавия, семейството е екип! Тоест – авторът е зависим, не е съвършено свободен, както когато пише за възрастни.

        Природата на детската литература не търпи шокиращи новаторства и авангарди. Няма детски Джак Керуак или Алън Гинзбърг. Когато се съобразиш с това и все още намираш разхвърлените играчки и дрешки по пода за хубава гледка, тогава може да опиташ да овладееш спецификите на детската драматургия. Пътят до прегръдката между детето и пиесата не е лек, но пък колко е хубаво да те гушне щастливо дете.

        Помага ли ви това, че пишете по известни приказки или напротив, създава трудности?

        Исках да не съм сама, а до мен, за сигурност и подкрепа, да са четирима от най-добрите европейски разказвачи на приказки – Ханс Кристиан Андерсен, Шарл Перо, Вилхелм и Якоб Грим. Обичам техните герои и ситуации.

        Оригиналните приказки са всъщност много кратки и схематични разкази с текстови размер от една до четири стандартни страници, а това дава възможност за допълнително, но внимателно съавторство с цел трансформация на оригинала в друг литературен вид – драмата, подходящ за театралната сцена.

        Понякога си мисля дали Андерсен, Перо и Грим са „доволни”, че съдбата реши да останат в съзнанието на хората и световната литература с кратките си приказни текстове, защото те са и поети, учени, академични изследователи…., но едно е безспорно – детското човечество има нужда от техните приказки.

        Детската мистерия „Теди“. Това все пак е друг жанр. Как се роди идеята?

        „Теди” дойде като естествено ехо от пиесите ми за възрастни, също религиозни мистерии: „Света Петка” , „Христос и Магдалена” и „Стояна и Ангел”. От социална гледна точка тя има духовно родство с „Малката кибритопродавачка” на Х. Кр. Андерсен: малко самотно момиченце върви по пустите улици на голям егоистичен град, в който господар е Разбоийника, но доброто не спи, слиза от небето, за да помогне на Теди…

        Вашите пиеси възпитават ли малките зрители?

        Детският театър си има други правила и закони, не е като театърът за възрастни, където - повтарям - има пълна свобода за арт експерименти и всичко, което не е забранено от закона, може да се интерпретира. Някога и той беше с функции на „училище”, което образова и възпитава, но отдавна от него това не се иска, ако самият той не си е поставил такава цел с някои заглавия.

        В детския театър трябва да се пипа внимателно. Децата са подрастващи хора, които ни връщат към праистината за живота: ние може да сме отегчени и изморени, но при тях всичко, абсолютно всичко сега Започва! Да ги учим да разпознават доброто от злото означава обич и уважение, а възможностите на театралната сцена да прави това са изключително големи. И да не забравяме, че когато децата ни имитират е весело, но когато ние ги имитираме можем да бъдем дори отблъскващи. И друго да помним, че децата са спокойни, когато ние сме будни.

        Какъв трябва да е езикът на съвременния театър за деца?

        Като текст – предпочитам театърът да ползва литературен български език с естествените и органични днешни промени/осъвременявания, а като сценичен прочит – визуалните компонентите и аналитичната позиция да са успоредни с темпото, техниката и облика на днешния живот. Смятам вдетиняването и милозливото поведение с цел харесване на всяка цена, за безвкусица. Децата са интуитивни и тогава често се ограждат със стени.

        Съвременната технология обича децата и те нея. Това досега никога не е бивало. Понякога мисля за Земята като за детска количка.

        Интервюто взе ИВОН ДИМИТРОВА

---

        Кева Апостолова, „Пет детски пиеси“, изд. „Проф. „Петко Венедиков“, София, 2025