english

Дванайсто допълнение

         Когато пристигнах пред Народното събрание, там вече имаше доста хора, които го бяха обкръжили отвсякъде. Те свиреха с уста или свирки, крещяха "Червени боклуци" и "Убийци" и хвърляха снежни топки към полицаите. Пред "Александър Невски" откъм Парламента бяха инсталирали нотколони, от които предаваше "Дарик-радио". Имаше постоянни включвания от сградата на Парламента, както и отвън него. Попитах някакъв мъж за часа. Беше четири и половина. Реших да отскоча до градинката пред "Кристал" и да си купя сандвич, отидох пред павильона срещу италианското посолство, но там имаше голяма опашка. И там бяха включили "Дарик". Не ми се чакаше и се зачудих дали да не отида другаде. Не бях много гладен, но ми се искаше да се подкрепя с нещо. Тогава откъм Военния клуб по "Цар Освободител" се появиха два мерцедеса, те спряха точно пред мен и от синия /другия беше черен/ бързо изскочи бъдещият президент Петър Стоянов, който с чевръсти стъпки тръгна пеша по средата на "Цар Освободител" към Народното събрание, а охранителите му подт ичваха след него. Отказах се да ходя за сандвич и тръгнах след тях. В началото като че никой не забелязваше Петър Стоянов, но когато стигна пред Австрийското посолство хората започнаха да го сочат, а тези, които бяха по-близо се ръкуваха с него. Той продължаваше да крачи, но след БАН около него вече се образува плътен кордон от хора, които скандираха името му и ръкопляскаха. Видях как бившият ми колега от Нова телевизия Томислав Русев /с който се бяхме скарали заради един репортаж, който той се беше полакомил да направи вместо мен/ се добра до него с мобифон в ръка и започна да му задава въпроси. Той сега работеше за "Дарик". После Петър Стоянов продължи напред и влезе в сградата на Народното събрание. Аз тръгнах да обикалям тълпата и пред централния вход, до паметника на Александър Втори, видях Елън, която ми се усмихваше.
         - Откога си тук? - попитах.
         - От скоро - рече тя. - Ходих да проверя електорнната поща и чух виковете.
         - Ще стане още по-напечено - казах. - Току що дойде и Петър Стоянов.
         - Президента ли?
         - Да. Влезе в Парламента.
         Край нас хората започнаха да викат "Долу БСП" .
         - Какво ще стане сега? - попита Елън.
         - Комунистите са вътре - обясних й. - Хората искат те да се съгласят да има предсрочни избори иначе няма да ги пуснат да излязат оттам. Преди години пак ги бяха обкръжили вътре, но Желю Желев каза на хората да се разотиваме. Не вярвам сега Петър Стоянов да направи същото.
         - Защо Желю Желев е казал да се разотивате?
         - Не знам точно защо. Може би се уплаши. Ако тогава хората бяха влезли в Парламента и комунистите бяха употребили сила можеше да стане клане. Но пък може би сега нямаше да се налага да сме тук.
         Елън ме погледна недоверчиво.
         - Какво викат тези хора? - попита тя.
         - "Червени боклуци".
         - Какво значи това?
         Преведох й.
         - "Червени боклуци" повтори тя. - Става дума за социалистите ли?
         - Да.
         - Не е ли малко крайно?
         - Крайно е - съгласих се, - но хората са напълна отчаяни.
         - Моите приятели американци се чудят на българите - каза Елън. - Чудят се как издържат да живеят с по 20 долара заплата и защо не се бунтуват.
         - Досега хората бяха като зашеметени - рекох. - Българите са търпеливи по характер, но когато се ядосат никой не може да ги спре.
         - Това е много секси - засмя се Елън.
         Хората продължаваха да викат, да хвърлят снежни топки и камъни към Парламента. Ставаха все повече, както и полицаите зад оградите около сградата.
         - Гладна съм - каза Елън. - Искаш ли да отидем някъде и да хапнем по нещо?
         - Да - рекох.
         Отидохме в едно кафе на улица "Шипка". Вътре беше топло, почти пълно, но имаше и свободни места - По радиото предаваха постоянно новини от площада пред Парламента.
         - Какво ще вземеш? - попитх Елън.
         - Един сандвич с шунка на тостер - каза тя. - И фанта лимон.
         - Два сандвича с шунка - казах на барманката. - И две фанти лимон.
         - Седнете - каза тя. - Ще ви ги донеса след малко.
         - Добре. Хайда да седнем - обърнах се към Елън. - След малко момичето ще донесе сандвичите. Платих, взех двете бутилки фанта с двете чаши и седнахме на масата до прозореца. Навън се здрачаваше.
         - България става все по-екзотична - каза Елън. - Но се чудя какво ще правя аз със своя живот.
         - Защо? - попитах.
         - Защото от шест месеца живея в България, но все още нямам работа.
         - Така е - съгласих се.
         - Все още имам пари, но не знам докога ще ми дават от кредитните карти - продължи Елън. - Това не може да продължава вечно, нали?
         - Точно така - кимнах.
         Разговорът започваше да ме изнервя.
         - Слушай - рекох. - защо не заминем за Америка? Там ще започна някаква работа, а и ти можеш да учиш.
         - Но ти не искаше да ходиш в Америка - погледна ме учудено Елън.
         - Вярно. Не исках. Но какво от това? В края на краищата едно отиване до там не е нищо кой знае какво. Седем часа със самолет.
         - Но какво ще стане със семейството ти? С твоя син? А и нали нямаш пари?
         - Нищо няма да стане - още по-нервно отвърнах. - Жена ми се оправя и без мен. Освен това винаги мога да се върна.
         - Но и двамата нямаме пари - поклати глава Елън.
         Ставаше все по-хладна, и това някак ме ентусиазираше.
         - Имам хиляда и петстотин долара - рекох. /Жена ми ги беше върнала./ - Имам и апартамент. Мога да го продам. Струва поне 15 хиляди долара. Представяш ли си как пристигаме в Ню Йорк? Нашата първа нощ? Елън, не бъди страхлива. Мамка му, да зарежем всичко и да се махнем оттук.
         - Ти си луд - каза тя. Адски сериозно.
         Барманката донесе сандвичите. Започнахме да ядем мълчаливо. По радиото съобщиха, че демонстрантите са пробили кордона от полицаи и са нахлули в сградата на Парламента.
         - Наистина ли? - не повярва Елън, когато й преведох.
         - Така казаха. Искаш ли да отидем да видим?
         - Добре.
         Изядохме си сандвичите и тръгнахме. Навън се чуваха ревовете на тълпата още от Докторската градина, а когато наближихме Университета станаха много силни. Хората бяха изпълнили градинката до Народното събрание, а от паметника на Климент Охридски тълпата ставаше все по-гъста. Тя беше опряла в стената на Парламента и хората влизаха вътре през счупените прозорци и вратата. Някакъв мъж трошеше стъклата с лакът. Други се бяха качили по покривите на колите и скачаха върху тях. Полицаите се бяха струпали до другата страна на сградата - с шлемове и бронирани жилетки, между тях имаше и журналисти с камери и фотоапарати. В тоя момент отвътре пуснаха някакъв газ, който ми залютя на очите и аз и Елън тръгнахме към паметника на Царя Освободител. Там бяха запалили огън и Елън започна да се грее до едно момче, което свиреше на китара и пееше, а другите пееха с него. Беше са завил с американското знаме.
         - Пак ще отида до интернет - каза Елън. - Искам да проверя дали е пристигнало нещо.
         - Не е ли вече късно? - учудих се аз.
         - Те работят до седем, но дори след това винаги има някой, който разрешава да чета пощата си - каза Елън. - Те са любезни и ме харесват.
         - Аз ще те чакам тук - рекох. - До огъня.
         - Ще се върна след десет-петнайсет минути.
         Клубът беше над "Кристал".
         - Добре.
         Тя тръгна, аз видях как се смеси с хората, които изпълваха улица "Шишман", и потъна в мрака. Хората около мен пееха, греха се на огъня. Другите продължаваха да обграждат Народното събрание, да крещят и хварлят камъни и снежни топки по стъклата. От време на време някое се строшаваше. По едно време се пявиха войници, които се наредиха край централния вход и откъм БАН. Имаше много полицаи, които плътно обграждаха сградата от вътрешната страна на тълпата. Откъм входа срещу "Александър Невски" продължаваше да идва сълзотворен/май такъв беше, но не съм сигурен/ газ, но вятърът го разпръскваше, "Дарик" продължаваше да пуска информация за събитията от площада и песни, главно ракаджийски парчета. Всичко ми приличаше на голямо шоу. Елън се върна след около половин час. Заедно с нея обиколихме малко наоколо и към осем часа решихме да отидем да вечеряме. Когато минахме край "Александър Невски", видяхме, че са започнали да пристигах линейки. Бяха най-различни видове - от съветските волги до микробуси и малки камионетки. Всички бяха със запалени буркани. Някои от хората им препречваха пътя.
         - Ще минете само през мен! - крещеше старец на шофьора на една линейка.
         - Защо идвате?! Кой ви повика! - попита жена на средна възраст. Шофьорът й отговори нещо, но не чух какво. Цялото пространство около "Александър Невски" беше пълно с бели линейки, които святкаха в мрака, прожекторите на църквата я осветяваха, а тонколоните продължаваха да ехтят. С Елън отидохме в пицария "Венеция", поръчахме дужурните маргерити и кана вино, а после Елън каза:
         - Трябва да говоря с теб.
         - Добре - отвърнах и се загледах по нашата сервитьорка. Имаше хубав задник.
         - Става дума за нещо важно - недоволно ме погледна Елън.
         - Добре - кимнах. - Казвай.
         - Трябва да се върна в Америка - рече тя и млъкна.
         Аз се засмях.
         - Винаги заминаваш за някъде - казах. - Първо Унгария, после Русия, сега беше в Норвегия, добре - замини и за Америка. В края на краищата - нали си американка?
         - Елън поклати глава.
         - Ти нищо не разбираш. Този път е по-различно.
         - Защо? - продължих да се хиля, после попитах. - Да не би да искаш да кажеш, че си заминаваш завинаги?
         - Не знам - каза тя. Но ще е задълго.
         - Колко дълго?
         - Не знам - рече тя.
         И се разплака.
         - Е, добре - насила се ухилих и пак погледнах сервитьорката. Тя се беше облегнала на бара и говореше с някакво момче. - Горката Елън. Заминава си за Америка, а мен ме оставя при хубавите българки.
         Тя се разрида още по-силно.
         - Добре, де. Пошегувах се - казах. - Съжалявам. Все още не мога да осъзная това, което ми казваш. Нали щеше да оставаш в България поне една година, търсеше си работа?
         - Да, но нищо не намерих.
         - Така е. Нищо не намери./ "И аз нищо не направих", добавих наум./ Кога смяташ да пътуваш?
         - След четири дни е самолетът ми за Ню Йорк. Ще летя от Виена. Оттам е най-евтин билетът.
         - След четири дни? - попитах. - А кога ще тръгваш за Виена?
         - Вдругиден.
         - Вдругиден?
         - Да.
         Изведнъж рухнах. Всичко рухваше, държавата, в която живеех, жената, която обичах, си отиваше.
         - Ясно - казах.
         Момичето донесе пиците. Елън ме погледна. Беше спряла да плаче.
         - Кажи нещо - рече тя. Моля те. Не бъди студен.
         - Няма - рекох.
         Но продължавах да мълча и да се опитвам да мисля.
         - Моля те - повтори тя.
         - Кога реши да пътуваш? - попитах. Вече бях бесен.
         - Ами след като не можах да намеря работа тук, по-добре ще е да отида в "Кълъмбия" и да зопочна специализация от втория семестър - обясни тя. Трябва да мисля за своето бъдеще, нали?
         - Мислех, че България ти харесва.
         - Наистина ми харесва. Тя е много екзотична, но след като не мога да намеря работа, как мога да живея тук?
         - Може би щеше да успееш да започнеш работа в университета в Благоевград - рекох, като осъзнавах колко лъжа има в думите ми.
         - Вече съм решила - сряза ме тя, вероятно също си го беше помислила. - Не се опитвай да ме разколебаеш.
         - Няма - рекох. - А за мен помисли ли?
         - Ти ще останеш тук, а ако искаш може да дойдаш в Америка.
         - Но никой няма да ми даде виза - рекох. - Много добре знаеш.
         - Може и да ти дадат - рече тя. - Освен това аз няма да те забравя.
         Това направо ме изкара от кожата ми.
         - Твоя работа - рекох. Но от този момент нататък аз ще те считам само за приятелка.
         - Приятелка ли? - с разширени очи ме изгледа тя.
         - Да - рекох. - Нали винаги това искаше?
         - Да - кимна тя.
         Започнахме да се храним. Нахранихме се и се отправихме към нейната квартира. На ъгъла на "Дондуков" и "Раковска" имаше спрени полцийски коли и мотори, които бяха блокирали движението по двете улици. Откъм "Александър Невски" се носеха виковете на тълпата. Влязохме в нейната квартира и аз пуснах телевизора. Започнаха новините и дадоха репортаж от Народното събрание, после пуснахме новините на Би Би Си, където съобщиха за "събитията в София".
         - Вие българите вече ставате известни - рече Елън.
         - Да - отвърнах аз.
         - Даже изместихте сърбите - засмя се Елън.
         Имаше предвид новините около демонстрациите в Югославия.
         - Винаги сме го правили.
         Тя се съблече чисто гола и легна.
         - Много съм уморена - каза и се усмихна.
         - И аз - отвърнах.
         - Ела.
         Нищо не отвърнах.
         - Ела - повтари тя.
         - Не - рекох. - Нали ти обясних. Ние сме приятели. Никакъв секс.
         - Но защо?
         - Не знам - рекох. Лъжех като циганин. - По-добре ще е за мен ако се разделим още сега. Най-малкото ако не правим секс.
         Господи колко я обичах!
         - Но това е глупаво - възмути се Елън. - Но както искаш. Ако искаш може да си тръгнеш.
         - Искаш ли?
         - Не, ако ти искаш.
         - Много е късно - рекох. - Мисля да остана да спя тук, но на другото легло. Ако ми разрешиш, разбира се. Нали сме приятели…вече?
         - Да, приятели сме. Ако искаш остани да спиш тук.
         Легнах на другото легло и тя загаси веднага лампата. Целият треперех отвътре. Желаех я, мислех си за това, че след два дни тя си заминава и полудявах. Трябваше да си тръгна, знаех, че трябва, но нямах сили да се помръдна от леглото. Не можех и да спя, дори да мигна. В главата ми имаше една единствена мисъл - Елън си заминава! След няколко часа се унесох. Събудих се и видях, че Елън е влязла при мен в леглото.
         - Махни се! - изкрещях й аз. - Не искам да правим любов!
         - Моля те! - заплака тя. - Не прави това с мен! Глупаво е да спим в различни легла, желая те! Желая те!
         - И аз те желая - отвърнах. - Но вече ти обясних, че искам да бъдем приятели. Не разбираш ли?
         - Разбирам - плачеше все по силно тя. - Всичко разбирам, но те искам. А утре ще се разделим и ти си студен и труден. Защо се държиш така с мен? Не разбираш ли как ме нараняваш? Моля те, не ме наранявай!
         - Не - казах аз и станах от леглото. - Ако не станеш от леглото ми, аз ще стана и ще си тръгна.
         - Моля те, недей! - тя се свличаше в краката ми - гола, разплакана и малка, в тъмната стая. Аз мълчах и я слушах как плаче, а после тя стана и започна да ме целува - по бузите, по устните, по врата. Знаех, че не трябва да оставам повече в този апартамент, че трябва да се махна и накрая това и направих. Светнах лампата и се облякох, а Елън стоеше гола и ме гледаше с ужасени, широко разтворени очи.
         - Наистина ли си тръгваш? - попита ме тя, когато стигнах до вратата.
         - Не мога да остана - казах. - Вече ти обясних…
         - Майната ти… Майната ти… Майната ти…- разкрещя се тя, заудря ме с юмручетата си по лицето, по тялото, по ръцете, с които се предпазвах от тях, обезумяла от гняв и страст, все така гола, отчаяна и любима, моята Елън, жената, която обичах повече от всичко на света и заради която бях готов още сега да умра, вече не можех да се владея.
         - Престани - разплаках се и аз. - Престани!
         Хванах ръцете й, прегърнах я, целунах я, не можех да я спра, всичко беше загубено, тя обливаше лицето ми със сълзи, моите сълзи обливаха нейното лице, да, отиваше си, тя си отиваше, а устните й ме изгаряха, устните, които след два дни щяха да бъдат тъй далеч от мен, топлината й ме завладяваше, топлината която тя щеше ми отнеме, закрещя, после захлипа тихо, зашепна "Обичам те…обичам те…обичам те…", най-скъпите думи на света, думи, които чувах за последен път…
         - И аз те обичам - зашепнах в лицето й. - И аз… те… обичам…

---

^* Романът предстои да излезе с марката на Издателство „Ера“.