Първа част

         Октомври 1986

Първа глава

         Стоях като препарирана катерица зад Летния театър в Слънчев бряг, на стъпалата на едноетажно хотелче, в което вече не живееше никой. Клоните на дърветата шумоляха над мен.
         Нямах си работа, та се вслушвах в едно хубаво парче, което ехтеше по мощните тонколони зад оградата на театъра. Трябваше да има дискомаратон тази вечер, но минаваше девет, а вътре беше празно. Кой беше луд да ходи по забави на открито в такова време? Ставаше студено и влажно след дъжда днес следобед.
         Утре се махах оттук. И добре щях да направя, защото пачката ми изтъняваше, а ако нещо важи в Сънито, това са парите, особено зелените.
         Лампите от двете страни на алеята до театъра осветяваха мокрия асфалт и лицата на редките минувачи, последните туристи за сезона. Недалече оттук шумеше морето.
         Задуха, след това заваля. Скътах се на сухо под козирката на хотелчето. Нямах чадър и ми стана неприятно, че се оказах неподготвен за дъжда. Ситните капчици се сипеха в мрака, наоколо съвсем опустя.
         Погледнах към хотел "Астория" - ниската, тъмна постройка отвъд горичката до Летния театър, където работих през това лято като администратор. Срокът на договора ми с "Балкантурист" изтече вчера, а последната си смяна дадох два дни преди това.
         Парчето звучеше унило в дъжда. Явно нямаше да има дискомаратон, въпреки че всяка неделя имаше, през цялото лято. Това бе едно от доказателствата, че то е свършило вече.
         Спомних си за дежурствата в хотела през горещите нощи в началото на лятото…
         … На рецепцията обикновено оставах сам и в неделните вечери чувах музика и викове от дискомаратоните. Понякога отварях вратата откъм Летния театър, за да слушам по-добре. Загасях лампите вътре, за да не влизат комари. Малко се дразнех, че трябва да работя, докато другите се веселят и натискат там някъде в тъмното. А в дванадесет дисководещият обявяваше край на шоуто и пускаше "Среднощна лейди", хита на лятото…
         Сега всичко това е отминало.
         Заваля силно. Вятърът спря, водата заклокочи като жадно животно във водосточната тръба зад мен. Музиката продължаваше да ехти, сякаш надвикваше шума на дъжда и грохота на вълните откъм плажа.
         За миг се почувствах странно самотен. Като че отведнъж се бях озовал в непозната, чужда страна. Изпитах сладостно горчива болка; после ми стана хубаво, макар и все още тъжно. Просто се разделях с нещо, което обичах.
         Пак погледнах към "Астория". Някой запали лампите във фоайето. Стана ми любопитно коя ли колежка се е излъгала да дойде на работа в този дъжд. Реших да изтичам дотам.

         Докато стигна до хотела, се изморих. Бях само по пуловер, а отдолу - риза с къси ръкави. Усещах влага по гърба и краката. Косата ми залепна на челото, а по врата ми се стичаха студени струйки.
         Стъпих в една локва - чорапите ми заджвакаха в пълните с вода обувки. Изпсувах спокойно. Нямаше кой да чуе.
         Спрях под козирката на "Астория". През стъклената врата видях Маги, една от колежките. Седеше зад рецепцията. Разлистваше нещо, от време на време поглеждаше телевизора. Даваха някакъв филм. Влязох вътре.
         - Точно тебе исках да видя - извика тя.
         Беше ниско, пълно и мило момиче. По лицето й заигра усмивка.
         - Дойдох да ти кажа довиждане - приближих я, като оставях мокри следи върху мозайката.
         - Ще ми е мъчно за теб! Кога тръгваш? - ококори се Маги.
         - Утре - наведох глава. Погледнах дебелата тетрадка в ръцете й. - Какво правиш?
         - Преглеждах разни ведомости. Това никога не те е интересувало, нали?
         - Не… Може би догодина ще се видим…
         - Ох, омръзна ми лятото - но не обичам зимата… Как не ми се иска да се разделяме!
         Стиснах ръката й. Мека, топла. Зачервени от кой знае какво очи, в които няма кокетство.
         - Съвсем си се измокрил. Ще ти дам хавлия…
         Тя се скри зад пердето. Там ни беше съблекалнята.
         - Вали много силно - извиках, за да съм сигурен, че ще ме чуе. - Лятото свърши вече!
         Маги се провря през пердето с червена кърпа в ръцете си и ми я подаде.
         - Трябваше да си тръгна днес - казах, докато се бършех.
         Тя кимна.
         - Така ще запомня Слънчев бряг - продължих, - с една последна дъждовна вечер.
         Останах в "Астория", докато преваля.
         - Благодаря за хавлията - протегнах се, преди да си тръгна. Вече ми се спеше. - Ако си навита…
         - Престани! - извика Маги.
         - Беше мила с мен. Най-милата…
         - Престани!
         - Добре. А сега трябва да тръгвам.
         Маги се изправи от стола. Подадохме си ръце. Беше се изчервила.
         - Няма да забравиш дебелото Маги, нали?
         - Не си дебела - поклатих глава. - Освен това си падам по…
         - Престани! - тя запуши устата ми с пръсти. - И върви да спиш, преди пак да е заваляло.
         Излязох навън. Миришеше на водорасли. Алеята пред хотела беше потънала под голяма локва, в която плуваха жълти листа. За да не се намокря още повече, минах през мократа трева между "Астория" и "Орел". Стигнах бар "Сатурн", от чиито прозорци и отворена врата силно се носеше музика. Изкачих стъпалата и надникнах вътре. После влязох.

         Червеникав полумрак. Над огледалата около дансинга мигаха разноцветни лампи. На високите столчета пред емайлирания барплот седяха скучаещи на вид момичета. Светещи реклами пръскаха лицата им щедро и дискретно едновременно.
         Масите бяха празни - червени покривки с метални пепелници в средата, канеха първите клиенти, един от които бях аз. Изпреварили ме бяха компания чужденци, които вдигаха наздравица в един от ъглите. Двойка се разхождаше по дансинга в ритъм с флегматичен блус. Над тях се въртеше вентилатор с размери на самолетна перка.
         Краят на сезона.
         - Приятелю, не бъди толкова мрачен.
         Наведох глава. Дидо. Седеше на най-близката до мен маса. Фиксираше ме с влажен поглед и барабанеше с пръстите си върху малка чаша.
         - Още ли си тук? - подадох му учудено ръка. Той я стисна леко и каза "здрасти".
         - Както виждаш - усмихна се той. - Ще останеш ли да си правим компания?
         - Какво пиеш?
         - Ром.
         - Как се уреждаш с подобни питиета?
         - Сервитьорите тук ме знаят вече… Ще останеш ли?
         Поколебах се. Все пак ми беше последната вечер. Още не ми се прибираше в студеното бунгало.

         Седнах на стола до него
         - Нали знаеш, че не пия? - промърморих и извадих кутия "Феникс". - Вместо това наваксвам с тютюн.
         - Ще пиеш кола. Аз черпя!
         - Добре. Черпи една кола - запалих цигара.
         - Как са мадамите? - ухили се Дидо. Между устните му блесна железен зъб. - Каква беше оная пред "Метеор"?
         - Коя?
         - Руса. Висока. Хубаво парче, а?
         Не можах да си спомня. Дидо ме виждаше с различни момичета, много от които високи, руси и хубави. Поне такива ги виждаше той.
         - Кога?
         - Миналата седмица. Късно вечерта. Май я изпращаше.
         До масата спря висок, някак мрачен келнер. "Една кола за моя приятел.", каза Дидо. Оня се отдалечи мълчаливо.
         - Една полякиня.
         - Хубава, а?
         - Аха.
         Припомних си случая. В началото беше хубаво. После започна да ми досажда. Заразпитва за долари, караше ме да й пращам покана следващата година, идваше в "Астория" всеки ден, накрая взе и адреса ми. И все пак не изглеждаше зле. И не беше вчерашна, особено в леглото.
         - Сега имам приятелка ирландка - каза Дидо. - Нещо се поизложих обаче. Запознахме се на улицата пред "Кубан". Ходеше като замаяна. Попитах я каквото ми беше надраскал на листчето…
         Дидо не говореше английски. На един лист му бях написал с български букви някои по-употребявани изрази.
         - Какво я попита?
         - Уолт ис юрнеим. "Как се казвате", нали?
         - Да.
         - Тя взе, че отговори. Едно такова объркано име. Та къде с думи, къде с ръце… Предложих да се разходим. А бе, много наплашена изглежда - живеела в Белфаст. Война ли има там? Бум, бум - викаше.
         - Нещо такова - вдигнах рамене.
         - Както и да е. Била разведена. Има дете. Гъл. "Момиче", нали?
         - Да.
         - Мъжът й бил в Америка. Отишъл на екскурзия и забравил да се върне. Изпратил й пощенска картичка оттам. Тя ми я показа.
         - Доста неща си разбрал.
         - А бе, един приятел, спасител, ни превеждаше. Вчера я водих на плаж. Като я хванах за задника… Това чакаше! Щеше да ме изяде пред хората. Много страстна, приятелю! Едва удържа до бунгалото. Честна дума! Едва не съборихме бунгалото!
         - Не си се изложил - засмях се.
         - Май се поизложих след това. Казах й да ми купи една бутилка уиски от Корекома. Къде с ръце, къде с думи. Тя нещо се нацупи. Облече се, каза "си ю" - довиждане значи, нали?
         - Аха.
         - Каза "си ю" и си отиде. Дори не си уговорихме среща. Сгреших ли нещо, приятелю?
         - Не е трябвало да казваш за уискито.
         - Карай! - Дидо махна с ръка. Уж безгрижно, но лицето му изразяваше съжаление. - Без това няма да се женя за нея. Има дете, мъж и е май доста бедна. Да я видиш как е облечена. Защо ми е такава? Ще изкяря каквото мога и СИ Ю ГУД БАЙ, нали?
         - Не знам - вдигнах рамене. - Не разчитай на голяма красавица, нито на богата. Важното да е западнячка!
         - Така е - светнаха очите на Дидо. - Нали затова сме дошли в Сънито. Да се женим за западнячки и да изчезваме на Запад!
         - Не е важно дали котката е черна, или бяла. Важно е да лови мишки!
         - Така е - Дидо стисна в юмрук чашата си. - Ти защо не се ожениш за оная французойка? Сега, веднага!
         - Не става лесно. Засега си пишем. Тя ми се обажда по телефона. Иска да идва в България…
         - А с белгийката какво става?
         - И тя пише. И тя иска да идва.
         - А шведката?
         - Също.
         - Брей! - Дидо се изкикоти. Келнерът донесе моята кола и пак изчезна зад мен. - Ти си направо заминал!
         - Нищо не се знае още. Но съм доволен от това лято. Създадох си добри връзки. Дано от някоя шумка излезе зайче!
         - Ще излезе! - извика Дидо. - И ще се махнем от тази мизерия. Чужбина! Италия! Кампари! Алфа Ромео! Ах, мамка му стара!

         Към дванайсет барът се пооживи. Повечето от пиячите бяха с познати физиономии - спасители, сервитьори или гларуси с неопределена професия. Все още се озъртаха за чужденки.
         Знаех истории, свързани с част от тях. Слънчев бряг е съвсем малък, ако не се броят туристите.
         На съседната маса седнаха българи с рускини. Не им достигаха два стола, за да се съберат. Дадох един от нашите, другия запазих. От каприз. Съвсем малко се надявах някой да седне на него.
         Дидо изпи още два рома и се разприказва. Аз изпих колата. После умувахме как да оправим гафа с ирландката. Вече мислех да си тръгвам. Дори казах нещо в този смисъл. Тогава вратата, която свързваше бара с ресторанта на хотела, се отвори. От ярко осветеното с бяла неонова светлина помещение влезе шарена тълпа англичанин. Идваха с настроението си и не търсеха друго освен още пиячка и място, където да покажат пред публика колко добро е то.
         Три момичета от компанията се озоваха на дансинга. Ако не си стоеше гол-голеничък, може да се каже, че го превзеха.
         Барманът подуши далавера и веднага усили музиката.
         Русокосите танцьорки се закълчиха, припявайки си, без да се стесняват, мотивчета от песента, на която явно знаеха текста. За да не загубят чувството си за ритъм, запляскаха с ръце, като се споглеждаха и кикотеха от сърце.
         Друга - по-голямата част от компанията - се струпа край барплота. След малко се отдръпнаха оттам - вече с чаши и бутилки в ръце.
         - Дали да не станем? - нетърпеливо ме погледна Дидо.
         Няколко гларуса се бяха присъединили към англичанките.
         - Няма смисъл - преглътнах. - Защо?
         - Добре - въздъхна той, - ти знаеш.
         Останахме известно време мълчаливи, вперили поглед в дансинга. После Дидо посочи към две високи, непознати момичета. Стояха с чаши в ръце и се озъртаха за места.
         - Да ги извикаме на нашата маса - хвана ме за ръката той.
         - Утре си тръгваме - поклатих глава.
         Момичетата се чукнаха и отпиха. До тях спря един спасител и ги заговори.
         - Ще ги изтървем! - настоя Дидо.
         - Добре.
         Спасителят се смееше и вдигаше мускулестите си рамене. Дидо се изправи, извика "хей!". Замаха енергично с ръце.
         Аз се правех, че не виждам какво става.
         Момичетата дойдоха веднага.
         - Нас ли викате? - попита го на английски едната и посочи гърдите си. Беше руса, а другата с черна коса.
         - Моят приятел ви кани на нашата маса - намесих се.
         - Благодаря - зарадваха се двете и седнаха без увъртания на единствения свободен стол. Дупетата им бяха тесни, та се събраха.
         Оставиха чантите си и кутия "Суперкигс" със запалка на масата. Подадоха ни едновременно ръце. Русата се казваше Бренда, чернокосата - Пола.
         - Ще потърся един стол - надигнах се от мястото си. Английският ми звучеше ужасно и го съзнавах.
         - Няма нужда - поклатиха главите си двете.
         - Англичанки? - попита ги Дидо.
         - Ирландки - отвърна Бренда.
         - Все пак ще потърсим стол - настоях. Отдавна не бях говорил английски и трудно построявах изречения.
         Излязох навън. Взех един от белите пластмасови столове пред павилиона за пици отсреща. Беше покрит с малки водни капчици.
         Сервитьорът не каза нищо, когато го внесох в бара, но после, като седнах на него, дойде и трябваше да обещая, че когато си тръгвам, ще го изнеса.

         - Току-що пристигаме - каза Бренда. - Преди няколко часа пихме кафе в Дъблин.
         - Не мислехме, че тук ще вали - засмя се Пола.
         - Дошли сте в края на лятото - вдигнах рамене.
         - Може би ще дойдем догодина отново - погледна ме Бренда. - Ако ни хареса тук!
         - Много ми върви на ирландки напоследък - засмя се Дидо.
         Бренда помоли да преведа.
         - Радва се, че се е запознал с вас - отговорих.
         - Ние - също.
         Двете се засмяха непринудено.
         - Какво пиеш? - попита го Пола.
         - Ром - той разбираше думата "пия" доста добре.
         - А ти? - ставаше дума за мен.
         - Нищо - поклатих глава смутено.
         - Все пак?
         - Кола.
         Тя отиде до бюфета. Забелязах, че имаше дълги и много хубави крака.
         - Денс, денс? - Дидо се обърна към Бренда.
         - О кей - тя стана веднага. Пола се върна с няколко чаши на масата.
         - Ние сме сестри - обясни тя, - но сме много различни.
         И се впуснахме в разговор на тази тема.
         - Обичате ли англичаните? - посочих момичетата на дансинга по-късно.
         - Те са о кей - каза Пола.
         - Всички в Ирландия ли мислят така?
         - Не.
         Бренда и Дидо бяха на път да се превърнат в атракция на заведението. Той я премяташе насам-натам, подхвърляше я нагоре, после я поемаше запъхтян и тя се смееше.
         Останалите на дансинга ги заобиколиха и им запляскаха с ръце.
         - Ирландците са набожни хора - продължих.
         - Да - Пола стана сериозна. - Аз също. Сестра ми не вярва обаче. Доста хора не вярват. Казват, че това са празни работи.
         - И сестра ти ли го казва?
         - Тя мисли, че това са глупости.
         - А ти?
         - Не мисля, че е така. Ти вярваш ли в бог?
         - Ние в България вярваме само в комунизма.
         - Всички ли?
         - Не. Някои казват, че той е празна работа.
         - Ти какво казваш?
         - Нямам сестра, на която да мога да го кажа.
         Засмяхме се. Погледнах я внимателно. Не беше красива. Не ми харесваше, но краката й бяха хубави. И зъбите. Не беше и глупава.
         Дидо и Бренда се върнаха на масата.
         - Наздраве! - каза тя.
         Чукнахме чаши.
         - Голямо парче, нали приятелю? - Дидо посочи Бренда. - Ще я скъсам!
         - Да - огледах я бързо. - Голяма мръсница!
         Освен всичко, тя беше и красива.
         - За какво говорите? - попита тя.
         - За това колко му било приятно да танцува с теб.
         Тримата станаха да танцуват. Останах на масата, въпреки че всички настояваха да отида и аз.
         Гледах ги как танцуват, отпивах от колата. Запалих си цигара от техните. Никога не бях пушил "Суперкингс". Бяха силни, ароматни и ми харесаха.
         Мислех за това колко неочаквано се променят нещата и ми беше хубаво. Но лека-полека започнах да разбирам, че това скоро ще свърши. Така ставаше тук, на морето. Тя идваше и си отиваше. Преди оставаше поне надеждата, че ще дойде друга, с която да я забравиш, и това обикновено ставаше, макар не точно така, както си го представях - все нещо оставаше дълбоко и завинаги от всяко лице и поглед… И това трябваше да има някакъв край, но аз не знаех кога и какъв ще е той.
         Гледах Дидо и двете момичета. Те се смееха така, както се смеят всички чужденки, когато за пръв път танцуват с българи, и едва сега започнах да съзнавам с какво всъщност се разделям.
         Започна блус. Пола остана да танцува с Дидо, Бренда седна до мен, кръстосвайки небрежно дългите си крака под масата.
         - Откъде знаеш английски? - запали си цигара тя.
         - Учехме го в училище.
         - Говориш доста добре.
         - Обикновено така се казва. Благодаря.
         - Не мога да кажа дори "хелоу" на български. Как е "хелоу" наистина.
         - Здравей.
         Тя повтори. Българският в нейните уста звучеше неестествено. Зачудих се как ли звучи моят английски.
         - Труден ли е българският? - попита Бренда.
         - Не колкото китайския.
         - Разбирам - засмя се тя. Имаше хубави зъби като сестра си. - Звучи окуражително. В случай, че реша да го уча.
         Кимнах.
         Тя посочи с палец Дидо.
         - Приятелят ти обича да танцува.
         Усмивката й се превърна в иронична гримаса, тя извърна лице от дансинга. Срещнах погледа й. Не се смути, само оправи съвсем спокойно един кичур, който беше паднал над очите й.
         - Добре ли го направи? - изненада я моят въпрос.
         - Влага много емоции - отговори тя, след като се замисли.
         Пола и Дидо се върнаха при нас.
         - Наздраве! - преди да седне, тя се престори, че се олюлява от умора. Имаше забавен вид - със стиснати устни, ококорени очи, вдигнати вежди. Никой не се засмя обаче.
         - Голямо шоу направихме - задъхано каза Дидо и отпи юнашка глътка ром.
         Пола извади и запали една цигара.
         - Ако продължаваш да пиеш, ще провалиш всичко - изръмжах.
         - Нали утре си заминаваме? Последна нощ е, приятелю!
         - Вярно. Но защо не ги заиграем? Може да станем баджанаци! Ти само си трай, аз ще водя играта!
         - Добре, приятелю! Както кажеш. Само не се притеснявай!
         - Ти ме притесняваш понякога.
         - Няма страшно - вдигна чашата си той.
         И пак отпи от рома.
         - Просто си трай! - въздъхнах и се обърнах към Бренда. -Говориш ли френски?
         - Не. Защо? - вдигна вежди тя.
         - Щеше да ми е по-лесно да разговаряме на този език.
         - Колко езика знаеш?
         - Много и лошо. Най-добре от всички френски.
         - Ние също учихме френски. Но вече нищо не си спомням.
         - Обичам французите.
         - Много са секси - засмя се Бренда. - Кажи нещо на френски, моля те!
         Изрецитирах първия куплет от едно стихотворение на Виктор Юго. Звучеше ми странно в този бар, пред едно ирландско момиче.
         - Написал го е след смъртта на дъщеря си - продължих след това на английски.
         - О, това е много тъжно! Въпреки това стиховете ми харесват. Но нищо не разбрах от тях.
         - Хубави са.
         - Говориш много добър френски. Дори ми приличаш на французин. Може би понеже английският ти е с френски акцент.
         - Не. Приличам на българин. Аз съм типичен българин.
         - Значи французите приличат на българи! - засмя се някак безсрамно Бренда и се обърна към сестра си. - Той говори френски!
         Пола обясняваше нещо на Дидо. Той кимаше и повтаряше "йес, йес".
         - Нима? - тя вдигна глава към мен.
         - Току що рецитира Виктор Юго на френски! - засмя се Бренда.
         - Значи си полиглот - усмихна се Пола и продължи: - Видях няколко странни надписа на летището. Това кирилицата ли е? Това е руската азбука - обърна се тя към сестра си.
         Поклатих глава.
         - Кирилицата е българска - възразих. - Ние сме започнали да я използваме първи. Пък и в този й вид тя е създадена у нас.
         - Не се ли шегуваш? - плесна с ръце Пола.
         - Не.
         - Това е чудесно - засмя се присмехулно Бренда. - Сигурно сте много горди с това.
         - Тайно всеки от нас прелива от гордост на тази тема - продължих шегата аз.
         По някое време двете станаха и отидоха до тоалетната.
         - Какво им говориш? - попита Дидо някак уплашено.
         Беше се облегнал на стола си и мяташе безучастни погледи наоколо.
         - Омайвам ги.
         - Дано ги омаеш - той се засмя невесело. - Много особен подход имаш. Нито танцуваш, нито ги прегръщаш…
         - Знам си работата. Ти си трай и прави каквото ти кажа.
         - Добре - пак се огледа апатично той. - Дано само не ги изтървем.
         Докато се поклащаха под звуците на една песен на Джо Кокър, се замислих как да определя среща за другия ден. Песента свърши. Бренда и Дидо продължиха да танцуват, а Пола седна до мен.
         - С какво се занимавате с твоя приятел? - попита по-късно Пола.
         - Вече с нищо.
         Тя, естествено, не разбра, та трябваше да обяснявам.
         - Работихме тук. Аз като администратор, той- сервитьор.
         - Затова ли пие толкова?
         - Колко?
         - Стори ми се, че пие доста - усмихна се виновно тя.
         - Не - поклатих глава и продължих. - Сега сме вече само туристи. Работата беше за лятото. А то свърши.
         - А през зимата с какво се занимаваш?
         - Студент съм. Уча в един университет.
         Пола кимна.
         - Прекъснах, за да се поразсея - небрежно обясних. - А и обичам морето.
         - Ще учиш ли през зимата?
         - Следващата може би. Тази ще поработя.
         - В Ирландия можеш да си намериш хубава работа при условие, че знаеш два чужди езика - каза тя делово. Този начин на държание ми хареса.
         - Ами, ако съм чужденец? - оживих се аз.
         - Има много чужденци.
         - Лесно ли е да си намери човек работа в Ирландия?
         - Не е невъзможно.
         Замълчахме. Нищо не ми идваше наум. Не можех просто така да я попитам. До гуша ми беше дошло от любезни полуоткази, които направо унищожават. Тези момичета щяха да ни бъдат последни. А всяко последно нещо е някак важно за останалите.
         - Какво интересно има за гледане наоколо - попита тя, - в случай че и утре вали?
         - Наблизо е Несебър. Стари къщи, църкви, каменни улички. Интересуваш ли се от подобни неща?
         - О, да. Далече ли е оттук?
         - Пет минути с автобус.
         - Идеята ми се струва добра.
         Бренда и Дидо отново бяха завладели дансинга. Тя - висока, стройна, той - пълен и недодялан. Изглеждаха много забавни. С Пола погледнахме към тях. Тя се усмихна.
         - Ако искате, ние с моя приятел можем да ви заведем там - казах в настъпилата пауза.
         - Интересно предложение - кимна любезно, без да ме поглежда тя.
         - Ще ви бъдем нещо като гидове.
         - Няма ли да си загубите времето?
         - Ние с моя приятел обичаме да се разхождаме из Стария град.
         - О`кей - тя се обърна към мен с широко отворени очи. - Но трябва да попитам на какво мнение е сестра ми.
         - Разбира се.
         Бренда и Дидо се върнаха на масата.
         - Мисля, че вече съм уморена - отпусна се на стола си русата, кръстоса крака и изпи на един дъх остатъка от питието си. Движенията й бяха някак небрежни.
         - Тази вечер трябва да си легнете по-рано - казах и с мъка отместих очи от разкопчаното й деколте.
         - И аз мисля така - усмихна се тя, хвърли ми бърз, равнодушен поглед и запали цигара.
         Двете заговориха на неразбираем английски. Предположих, че става дума за моето предложение. После русата се обърна към мен.
         - О`кей - блеснаха равните й зъби. - Кога ще се видим?
         - Най-добре вечерта. Къде сте отседнали?
         - "Меркюри" - обади се Бренда, след като издиша дима от цигарата си.
         Погледнах я - тя близна устни с върха на езика си.
         - В седем пред входа на хотела?
         - О`кей.
         Те станаха. Стиснахме си ръце. Разменихме любезности. Пожелаха ни приятни сънища и излязоха от бара. Не се обърнах да ги проследя с поглед, въпреки че много ми се искаше.
         - Страшни мадами! - каза Дидо. - За какво говорихте? Определи ли им среща?
         - Утре в седем. Ще ги водим на екскурзия в Несебър.
         - Опасен гларус си! - изгледа ме с възхищение той. - Как го измисли?
         Поклатих глава. Нямах чувството, че съм направил нещо голямо. Не се знаеше и дали ще дойдат.
         - Не се ли поизложи някак? - попитах, за да хвърля светлина по въпроса.
         - Само танцувахме. Не съм я опипвал - сведе глава Дидо.
         Същинска божа кравичка.
         - Браво! - похвалих го. Беше си го заслужил. - С теб ще станем баджанаци!
         - Няма да те изложа,приятелю! - потупа ме по рамото той.
         Тръгнахме си след час. Преди това един от англичаните, който не можа да понесе евтинията, се свлече от стола си на дансинга. На всички им стана ясно, че не му се танцува. Приятелите му го изнесоха с усмивки, съпроводени от усмивките на сънародничките си, които вдигаха наздравици в прегръдките на загорели спасители, а по тонколоните звучеше от не най-евтиния джаз.

         Високата неонова лампа на ъгъла осветяваше асфалтовата алея, локвите от двете й страни и нападалите листа. Небето беше черно. Не се виждаха звезди. Откъм морето духаше студен вятър. Потреперих. В бара бях забравил, че лятото беше свършило.
         - Ей, мъжки! - беше сервитьорът. - Изнеси си стола!
         - Извинявай! - спрях се. - Бях забравил.
         Върнах се и взех стола. Сервитьорът продължаваше да стои неподвижно до вратата и да ме гледа.
         - Благодаря - казах.
         - Утре пак заповядайте - промърмори той. Изглеждаше уморен.
         Оставих стола там, откъдето го бях взел, и с Дидо тръгнахме към служебния къмпинг. Вървяхме бързо. Беше ми студено. Краката ми бяха още мокри. Запалих цигара, но димът й не ме стопли. Вятърът задуха силно в клоните на дърветата и от тях се разхвърчаха ситни студени капчици.
         - Съвсем се опразни Сънито - забеляза Дидо.
         - Минавахме край хотел "Калофер", чиито прозорци и врати бяха тъмни и заключени. Двамата потреперихме невесело.
         - Защо мълчиш, приятелю?
         - За да не се оплаквам.
         Вятърът ме пронизваше, като че бях врата, която бяха забравили да затворят.
         Дидо заговори:
         - Няма да си тръгнем утре, нали?
         Кимнах. Той продължи:
         - Кога ще си тръгваме?
         - Вдругиден. Ако се провалим утре.
         - Не оставаме ли за тоя дето духа?
         - Слушай - обърнах се нервно към него, - какво ще правиш, като се прибереш в твоята куха провинция?
         - Вярно. Вечер се чудя какво да правя и взема, че се напия.
         - И тук го правиш.
         - Тук е друго. Чувствам се европеец.
         Пак заваля. Хукнахме през тревата. Днес ми вървеше на вода.
         - Големи сме гларуси! - извика Дидо. Тичаше до мен като пиян хипопотам. По лицето му се стичаше вода. - Но поне емоции има, нали?
         - Утре гледай точно тях да сдържаш! - извиках задъхано. - И укроти ръцете си! Никакво пипане!
         - Няма, приятелю! Когато кажеш - тогава!
         Продължихме да тичаме в дъжда. Завихме край хотел "Север", прекосихме околовръстното шосе и навлязохме в малката горичка зад него. Захвърлена на пясъчната пътека клонка, която настъпих, едва не извади окото ми. Стигнахме служебния къмпинг, ограден с увиснала телена мрежа. Провряхме се под олющената бариера на входа край малката барачка, в която спеше портиер. Отминахме боядисаната в зелено ламаринена постройка, от която се разнасяше воня и свихме наляво край нея. Зад клозетите бяха нашите бунгала.
         Продължаваше да вали, но не ми пукаше вече, защото бях съвсем мокър.