Втора глава

         Слънчевите лъчи влизаха през прашните стъкла в бунгалото. От леглото виждах как вятърът полюшва клоните на тополите. Листата им трептяха като рибки на дъното на дълбоко море. От време на време някое от тях се откъсваше и вятърът го отнасяше.
         Бунгалото ми беше разхвърляно, мръсно и тясно. В него бяхме аз, две тесни легла, масичка, шкафче за багаж. Около нас витаеше мизерията.
         Едно от летните момичета го бе нарекло "чичо Томовата колиба". Други даваха по-непоетични имена.
         На мен ми приличаше на кучешка колиба.
         И все пак тук преживях вълнуващи дни и нощи.
         Станах и потреперах. Облякох се без да изпитвам удоволствие от този акт на приобщаване към света на будните хора. Предстоеше ми дълъг ден в очакване на една несигурна среща.
         Измих се със студена вода. Нямаше друга.
         Помислих какво ли прави Дидо, но не отидох да му се обадя.
         Къмпингът напомняше изоставен лагер - повечето бунгала вече празни, навред разхвърляни боклуци. Тук-там се мяркаше циганин или дебела жена с пране в ръце.
         Закусих с две обикновени вафли, които намерих забравени в кутия под масата. За кой ли път си отбелязах, че чаршафите се нуждаят от смяна. Четох и пуших, завит с одеяло. Така убих времето до един и половина, когато отидох до столовата да обядвам. На вратата нямаше пропускар - срокът на картата ми за стола беше изтекъл. Като нищо можех да остана гладен, ако някой решеше да се формализира. Тъй като храната там беше евтина, много хора без карти, българи естествено, се изхитряваха да влизат вътре.
         Бях закъснял, та имаше само леща яхния и кисело мляко за десерт. Хубавото ядене свършваше рано. Пък и не беше кой знае колко хубаво. Изядох лещата с повече хляб, една салата със смачкани домати. Коремът ми се напълни, но все още чувствах глад. Киселото мляко със захар само засили това усещане.
         Излязох навън, запалих един "Феникс". Вятърът беше понамалял. Хора отиваха към с надуваеми дюшеци. Цигарата загорча в устата ми, та я хвърлих в храстите до тенискорта.
         Покрай "Авлига" стигнах "Метеор", пред който на червени пластмасови столове бяха насядали бабички. Играеха карти.
         Погледнах към рецепцията на "Метеор" - любопитно ми беше коя от колежките е на работа, но видях само алчната физиономия на един от портиерите, който потупваше енергично брадат чужденец по рамото с надежда за бакшиш.
         Стигнах влажната от снощния дъжд алея до плажа пред "Астория". Беше безлюдна. Преди седмица беше невъзможно да преброиш дори половината от хората по ния.
         "Астория" беше заключена. Всички прозорци затъмнени до следващото лято.
         Плажът имаше странен вид. Всички чадъри бяха извадени от железните тръби и обърнати на една страна срещу вятъра. Зад тях на завет се гушеха чужденци от силния вятър, навяващ ситен пясък и тъжни мисли.
         В плажното барче пред хотел "Чайка" срещнах познат от началото на сезона белгиец. Седеше с лице към развълнуваната морска повърхност. Вятърът рошеше косите му. Щом ме видя, се усмихна, извади дебелата пура от устата си, покани ме да седна. Краката на стола и масата бяха потънали наполовина в пясъка.
         - Не ви ли е студено? - погледнах късите му панталони.
         - Мислех да се прибирам в хотела.
         - Харесва ли ви България през октомври?
         - Сигурно. Щом съм тук. "Слънчев бряг" е най-интересното място в света в едно отношение - тук се срещат хора от Изтока и Запада при пълна равнопоставеност. Две култури. Два стандарта. Два начина на мислене и живот…
         Поговорихме за него. Бил музикант. Пътувал много, това не го правело щастлив.
         - Много млади хора в България искат да отидат в чужбина. Но никъде по света няма да можете да се разхождате така безгрижно по пясъка, както тук. Никъде.
         - Искам сам да се уверя в това - възразих.
         Той ми разказа историята, която преживял тези дни. Влюбил се в рускиня. Колко хубава и нежна била, как се разделили. Нямало да се видят вече, такъв бил животът.
         Не попитах защо. Опитах се да се го представя в ролята на любовник, но не успях. Беше нисък, с кльощави крака и зачервени очи, над четиридесетте.
         Белгиецът се закашля. Каза, че най-добре ще е да се прибира.
         - Жалко, че няма да я видя - каза пак, преди да се разделим.
         - Кой знае?
         - Non, c`est fini - настоя той. Като че му се искаше да е така.
         Не спорих.
         Повървях по плажа. Пред "Сокол" заговорих две германки. Имаха загорели от слънцето и вятъра здрави тела и свежи усмивки.
         Пофлиртувах с едната, дори ми разреши да я целуна. Не носеше сутиен. За съжаление бяха от ГДР - бедни като мен може би.
         Прибрах се в бунгалото по-отегчен от всякога. Пак четох и пуших в леглото с мръсни чаршафи, завит с одеяло до брадичката.
         Денят нямаше край.

         Към шест започнах да се приготвям за срещата. Нямаше топла вода, пък и в този студ нямах желание да рискувам да се къпя в баня, подгонена от ветрове.
         Измих си врата и краката. Избръснах се. Върнах се в бунгалото и се облякох. Бедно и грозно, но дрехите струват пари.
         Разчитах на чар, интелект и на случая.
         В стола вечерях картофена яхния, компот от сливи.
         На срещата бях пръв. Подранил, така да се каже. Заразглеждах витрината на Корекома в "Меркурий". Хубави неща, които не можех, а и нямах право да си купя. Бяха за чужденци, капиталистически стоки.
         Прочетох надписа на вратата "Забранено за българи". Големи черни букви, не можеш след това да кажеш, че не си го видял. Не беше забранено за кучета.
         Все пак ние намирахме начини да се снабдяваме с валута и да купуваме онова, което искаме. Аз не, но останалите го правеха, въпреки риска да бъдат арестувани и обявени за престъпници. Черната търговия процъфтяваше - монополът на държавата да обменя ни поставяше извън закона. Всички - от децата до старците.
         Чейнч правеха администратори и сервитьори, камериерки, портиери и управители, западни, източни туристи, особено поляците. Спасителите на плажа не се криеха - беше публична тайна. Имаше два курса на долара, известни дори на милицията.
         Познавах един милиционер, който се бореше с това явление. Ходеше по бански на плажа. От време на време някой новак изгърмяваше.
         Спомних си една среща с него. Търсех момиче за вечерта и влязох в хотел "Сатурн". Той стоеше наблизо с още едно ченге - по-възрастно, с прошарена коса. Влезе след мен в хотела и ме попита какво правя. Поиска паспорта ми. После ме вкара в стаята зад рецепцията пред учудените погледи на чужденците. Накара ме да извадя всичко от джобовете, после да се събуя бос. Претършува ме. Нещо в изражението ми не му хареса и ме ритна два пъти по глезена на едно и също място. Заболя ме. Възрастното ченге обаче се оказа свястно и му се скара, та ме оставиха на мира…
         Използвах това лято най-рационално. Много момичета от различни страни. Създадох си капитал от връзки, всички в леглото, в малкото бунгало с мръсни чаршафи. От това чакане сега нямаше полза. Бях си пропилял деня, на всичко отгоре предстоеше още една отвратителна нощ в пустия комплекс!
         Запалих цигара.
         Дойде Дидо, ръкувахме се. Той вдигна от земята смачкан етикет от "Мартини" с джин "Гордън" и лед! Да е топло, хубави коли и мотори край мен! Чернокоси италианки! А? Ех, мамка му!
         - Някой ден - отвърнах.
         - Ох - въздъхна той. - Като не знам английски. Все се излагам. Но съм решил догодина да се оправя. Да стана нов човек, приятелю. А?
         Минаха двайсетина минути. Никой не предлагаше да си тръгваме. Какво чакахме? Момичетата или надеждата за по-добър живот, която свързвахме с тях?
         - Дали закъсняват, или ни вързаха тенекия? - зачуди се Дидо.
         Задаваше гатанка.
         - Все едно. Останахме заради тях и ще е глупаво да си тръгнем.
         - Омръзна ми да чакам. Заболяха ме краката от висене.
         - Да си изпуша цигарата.
         Пак се огледах. Стъмваше се.
         На фона на едно внезапно помрачняло небе, сиво и гнило, слънцето осветяваше клоните на дърветата отсреща в червено.
         Бренда изскочи иззад колоната пред вратата на хотела:
         - Хелоу!
         С Дидо се ухилихме. Чакането ни бе направило меки като пластелин.
         - Има ли смисъл да се извинявам?
         - Не. Къде е сестра ти?
         - Пред огледалото. Ирландките са суетни.
         - Нали и ти си ирландка?
         - Аз съм просто по-бърза.
         Тя се обърна към Дидо, подаде ръка. Той се изчерви и я пое, като прехвърли в свободната ръка етикета. Странна гледка бяхме отстрани - тя - елегантна, ухаеща на парфюм, красива, ние - типично семпли българчета с дяволити пламъчета в очите.
         - Хе-лоу - каза той и се поклони някак лакейски. Попита ме къде е Пола. Казах, че ще дойде. Той гледаше Бренда и се подхилваше. - Защо са закъснели?
         - Уж се оправяли досега. Според мен са се чудили дали да дойдат.
         Пола се втурна между нас. Протегна ръка - първо на Дидо, после на мен. Миришеше чудно, облечена в скъпи елегантни дрехи.
         - Досега се чудех какво да облека. Много съм смешна, нали?
         - Напротив.
         - Чу ли? - обади се Бренда.
         - Мъжете лъжат, сестричке! - засмя се Пола, - Достатъчно стара съм, за да го знам.
         - На колко си години?
         - Двайсет и три.
         - Аз - също.
         Спогледахме се, сякаш открили неочаквано сходство.
         - Бренда е още малка. Няма деветнайсет - пошегува се Пола.
         - Ще тръгваме ли? - намръщи се русокосата и сръга Дидо в корема.
         - Какво вика тая, приятелю? - засмя се той и се присви.
         - Затова се събрахме - посочих стъпалата, като че те бяха причината. - Хайде! - казах на Дидо.
         И тръгнахме. Весела компания бяхме, няма що.

         Слънцето се готвеше да отдъхне. Това, че лятото свършва, не го засягаше. То смигаше зад черен облак безгрижно, равнодушно към проблемите ни.
         Отвориха се разговори затова кой как прекарал деня, какво обядвал. За есента в България и Ирландия. Отегчавахме се.
         Всъщност никак не бях в настроение да се отегчавам, но така е думата. Нещо ми трепереше отвътре. Бяха захапали въдицата.
         Дидо разсмиваше всички с неочаквани въпроси. Беше като слон в стъкларски магазин и не го съзнаваше. Добре, че не знаеше английски, да разберат и момичетата какви ги плещи. Не превеждах всичко, което искаше, а после съчинявах и отговорите на ирландките.
         На мен не ми беше до смях - всеки момент очаквах да се провалим. Чудно как все още се държахме.
         На спирката за Несебър чакахме двайсетина минути автобус. Бренда заяви с убийствена ирония, че не е предполагала колко забавно ще прекара отпуската си.
         Засмях се насила, за да не излезе, че съм се засегнал. Накрая дойде автобусът - най-раздрънканата барака, която виждах откакто работех в "Слънчев бряг". Страшно се представяхме, изобщо.
         Беше претъпкано, не успяхме да седнем. Сетих се, че и нямаме билети. Колко забавно щеше да бъде, ако ни глобяха и четиримата!
         На следващата спирка се качиха германките, които зарибих следобед на плажа. Видяха ме и се усмихнаха, а аз се направих, че не ги познавам. Те се намръщиха. Неприятно им стана, като видяха, че съм с ирландките.
         На сестрите им личеше, че са западнячки, ефектни при това, а гедеронките имат коплекс на тази тема.
         Те се спогледаха, размениха няколко реплики помежду си по мой адрес. Стояха пред нас. Нямаше как да не ги гледам. Съжалих ги. В крайна сметка не бяха виновни, че са от ГДР. Но бях пропуснал момента да им се обадя. Пък и какво щяха да си помислят ирландките? И двете не бяха за подценяване. Нямаше смисъл да усложнявам нещата.
         Сведох глава.
         - Тази българска свиня се прави, че не ни познава - каза германката, с която бях флиртувал. Слава Богу, на немски. Пола ме погледна. Усмихнах се, поне направих опит.
         - Скоро ще пристигнем - казах.
         Пътуването сякаш нямаше край. Озъртах се за контрола. Обля ме студена пот, когато се качи някакъв мъж в син костюм.

         Най-после пристигнахме в Несебър. Слязохме от автобуса. От едната страна беше морето, тъмновиолетово и безкрайно. Нощ и хоризонт се сливаха. От другата - трепкащите светлини на "Слънчев бряг". Потънал във вечерния здрач оттатък водите на залива.
         Над нас прелетяха с крясък гларуси. Шумеше прибоят. Миришеше на риба и гнили водорасли.
         Разложение и сътворение. Бях на път да създам нещо. Хубаво ли щеше да е то?
         - Харесва ми - каза Пола.
         - На мен също - кимна Бренда.
         И все пак не изглеждаха очаровани.
         На фона на червено-бялото на къщите се издигаше руината на огромната порта на Стария Несебър. Напомняше декор от холивудска продукция.
         Тръгнахме нататък.
         - Прилича ми на едно островче в Холандия - каза Пола.
         - Разведох ги из тесните улички с високи зидове и калдъръмена настилка. Асмите в дворовете бяха натежали от грозде. Вече палеха лампи в стаите.
         Разказвах за Несебър, за България, за робство и въстания, за пирати и хареми.
         Сестрите кимаха ли, кимаха… Сякаш нищо не ги интересуваше особено.
         Дидо също бъбреше безспир. "Преведи им, че харесвам италианските коли, питай ги колко струва една "Хонда" в Ирландия, хубаво ли им е уискито…"
         Превеждах, понякога не го правех. Бях този, който трябва да мисли за всичко - и организатор, и преводач, и главно действащо лице. Всичко това малко ме изнервяше.
         Дали не бях останал напразно? Щях ли да им харесам и на коя от двете?
         Бренда беше по-хубава, недостъпна. В нея имаше нещо перверзно и много възбуждащо, купища сексапил. Вече се бях парил от такива. Силно ме привличаше. Дидо, горкият, вече хлътваше. Следеше я с поглед, обръщаше се с усмивка към или палав жест към нея, търсеше одобрението й, опитваше се да я разсмее.
         Тя ми харесваше. Просто беше създадена за оная работа.
         В края на сезона не си правех илюзии. Отминало беше това време. Трябваше ми момиче, за което да се оженя, да ме изведе на Запад, а не красавица за снимки и спомен. Вече не издържах тук. Бях си обещал да не лъжа, да не се кълна в любов. Честен и делови. Ако ме харесат и се оженят за мен - да бъда предан, доколкото мога. Какво нечестно има в това да си поставиш за цел да се ожениш? Или в това сам да си избереш момиче. Нищо, нали? Мамка му!
         Подходяща ли беше Пола? Некрасива, но с хубави дълги крака, с приветлива усмивка и бели зъби. Говоря, а тя слуша и само "йес" казва. Изглежда добра, умна, не кокетничи, не се преструва, някак доверчива. Да я накарам да се влюби в мен толкова силно, че да се оженим. Какво от това, че не я обичах, тя нямаше да го знае. Какво всъщност е любовта - три четвърти сексуален глад и една четвърт самота.
         Ще отидем заедно в Ирландия. Там все някак ще се оправя. Важното е да се махна оттук! Не мога да понасям повече инерцията, лицемерията, апатията на хората около мен, напарфюмираната действителност, в която се развива разложение. Не вярвам в реформи - у нас нещата така се променят, че си остават пак същите. И всичко това, покрито с красиви думи, всеки уж другар на ближния. А всъщност?
         Не съм лицемер, нито достатъчно конформист, за да издържа дълго. Понякога ме е страх, че ще се изпусна не където трябва. И тогава?
         Свобода, братство, равенство. Кой вярва в тези неща? И кой се осмелява да говори за това?
         Не се чувствам добре, дори в кожата си. А носталгията? Няма ли да ме пречупи? Доколко патриотизмът у нас е по-силен от чувството за справедливост?
         Не, щом съм женен, ще може да се връщам, когато пожелая. А кой знае, може би нещата ще се оправят след години…
         - Плащате ли университета? - попита Пола.
         Продължавахме да вървим из калдъръмените улици във все по-сгъстяващия се мрак.
         - Безплатно е. Но и заплатите след това - мизерни.
         - При нас всичко се заплаща. Ние сме капиталистическа страна.
         - Скъпо ли е?
         - Не всеки може да си го позволи.
         - А вие с Бренда?
         - Също не. Засега трябва да работим.
         - Голяма ли е семейството ви?
         - Пет деца сме - засмя се Пола. - Имаме двама братя и още бейби систър.
         Не разбрах думата и я помолих да повтори.
         - Така наричаме най-малката си сестра. Много я обичаме.
         - Хубаво ли е да имаш голямо семейство?
         - Чудесно - кимнаха и двете. - Вечер става забавно.
         Стигнахме малка градинка - отляво беше старото кино, до него дървета, малка чешма. Тук свършваше Несебър. Долу шумеше морето. Вълните се разбиваха с трясък в скалите.
         Помълчахме. После ги попитах какво не им харесва в Ирландия.
         - Мразя много неща там - избухна Бренда, - ужасно много! Мисля да отида да живея в Англия, там хората не са толкова тъпи!
         Тя оправи един рус кичур над очите си.
         - Ирландците са религиозни и лицемерни - продължи. - Ходят на черква, молят се, а след това се напиват в кръчмите. Пият много и се държат отвратително!
         - Навсякъде се пие - погледнах с любопитство към Пола. Тя поклати глава.
         - Не съм съгласна с всичко - каза спокойно тя.
         - В Ирландия разводът е забранен - повиши тон Бренда. - Ако се ожениш за някой глупак, носиш последствията цял живот! Имаше референдум за развода и осемдесет процента от хората гласуваха против. Това е…
         - Аз съм също против развода - каза Пола.
         - Стъмваше се. Няколко звезди изплуваха над морето.
         Бренда замълча. Изглеждаше сърдита.
         - Сестра ми е войнствена - обясни Пола. - Бори се против много неща.
         Минавахме край една пицария.
         - Обичате ли пици? - спрях се.
         Ако приемеха, щях да реше въпроса с вечерята. Иначе можеше да се наложи да ги водим на ресторант. Просто не можехме и двамата с Дидо да си го позволим.
         - О, да - каза Пола. - хубаво италианско ядене!
         - Гладни ли сте?
         - Бихме изяли по една пица!
         Преведох на Дидо. Наредихме се на опашка. Момичетата седнаха на една отрупана с употребени пластмасови чинийки и чаши маса. Бренда събра отпадъците и ги хвърли в препълненото кошче встрани. После стъпи отгоре с крак. Чинийките изпращяха и се наместиха вътре.
         - Как се развиват нещата? - полюбопитства Дидо. Отместих поглед от Бренда, която обясняваше разпалено нещо на Пола.
         - Засега добре. Харесва ми държанието ти, но никакви ръце тази вечер.
         - Ясно, приятелю. А може ли да опитам да я целуна?
         - Кой?
         - Аз.
         - Кой да целунеш?
         - Бренда.
         - Тихо! Не! - ужасих се. - Ще развалиш всичко!
         - Добре, добре - успокои ме той. - Не се ядосвай, приятелю!
         След като изядохме пиците, се спуснахме по търговската улица на Стария град. От двете страни имаше магазини. Момичетата разглеждаха с любопитство витрините. Репликите им бяха унищожителни.
         - През лятото тук имаше много туристи - реших да насоча разговора в друга посока.
         Английският ми ставаше все по-добър, поне така си въобразявах.
         - Не обичам много хора - отвърна Бренда.
         - Какво става през зимата с местните жители? - попита Пола.
         - Живеят в очакване на лятото може би.
         Стигахме пощата. Вече беше тъмно. Не бяха запалили още уличното осветление. Хора бродеха из мрака като сенки без лица. Ирландките спряха.
         - Можем ли да телефонираме оттук до Дъблин? - посочиха сградата с надпис "Поща".
         - Да. До всяка точка от земното кълбо.
         - Единствената точка, която ни интересува засега, е Ирландия! - хапливо отвърна Бранда.
         Двете влязоха. Ние с Дидо седнахме на бордюра пред входа.
         Представих си как сега, на хиляди километри оттук, ще зазвъни един телефон. Как майка им или който и да е вдига слушалката…
         - Къде ще ги водим сега? - попита Дидо.
         - Как си с парите?
         Запалих цигара, вдишах дима и усетих неприятен вкус в устата.
         - Зле, приятелю. Днес върнах един заем. Имам колкото да се напия.
         - Сигурно те ще черпят. Ние платихме пиците. Но ще пиеш по-малко!
         Цигарата беше ужасна. Трябваше да спра да пуша тези боклуци, но нямах пари за по-добри.
         Момичетата излязоха от пощата.
         - Всичко е о кей.
         - Какво каза мама?
         - Беше татко. Да не пием много - засмя се Пола.
         - Значи никакви барове! - престорено строго се заканих с пръст.
         - Баровете ни очакват! - изкикотиха се двете.
         Тръгнахме надолу. Духаше хладен вятър. След няколко дни този живот щеше да свърши. И въпреки че нещо дълбоко ме човъркаше, си мислех, че тази вечер бях изживял хубаво времето си, и макар и за кратко, това ме беше направило някак по-малко сляп. Но есента идваше, а заедно с нея и краят на толкова неща, а това е винаги тъжно, нали?
         Преди да си тръгнем от Несебър, се качихме на крепостната стена. Момичетата се покатериха пъргаво по камъните, не се плашеха, нито прехласваха. Когато слизахме, подадох ръка на Бренда, а Дидо - на Пола.
         От стената видяхме морето, огряно от луната, недалеч беше Слънчев бряг - безброй светлини, потънали в мрака.
         На запад облаците бяха закрили звездите. Там някъде живеят тези момичета, помислих си.
         Долу беше Старият Несебър. Стената от каменни блокове, ние, срещата ни в пространството - за миг усетих тежестта на годините.
         В автобуса бяхме единствените пътници. Нов модел "Чавдар", но вече раздрънкан, с надписи по седалките и хартии в ъглите.
         На следващата спирка се качиха още хора.
         Седнах до Пола. Поговорихме за автобусите в Ирландия. Оказа се, че били почти като нашите, но по-луксозни.
         Слязохме пред "Палма" - денонощния ресторант на Слънчев бряг, от който се носеше музика и миризма на скара. Улиците наоколо бяха хладни и пусти.
         - Вече мога да чета на български - каза Пола и посочи надписа отсреща - ПЕКТОПАТ.
         Пишеше "ресторант" на кирилица. Обясних й това. Тя се засмя.
         - Забравих, че някои букви си произнасят по друг начин - бързо поклати глава.
         Тръгнахме по широката алея пред "Кубан". Вятър подгони сухите листа по асфалта. Момичетата заявиха, че отиват да вечерят.
         - Ще се видим ли след това? - попитах.
         Пола вдигна рамене. Усетих опасността . Двете се спогледаха.
         - Кажете къде ще бъдете - каза Бренда, - можем да дойдем по-късно.
         - В бар "Сатурн" - отговорих веднага. - Където се запознахме.
         Исках да бъда сигурен, че ще ни намерят.
         - О`кей! - кимнаха те. Пола не изглеждаше доволна, но нищо не каза. - Благодаря за разходката.
         - Няма нищо - вдигнах рамене. Какво означаваше това?
         - Довиждане - каза Пола.
         - Бай, бай! - махна Бренда и се усмихна.
         Сестрите влязоха в "Кубан", а ние с Дидо продължихме към "Сатурн".

         Когато дойдоха, забелязах, че бяха намерили време да се преоблекат.
         - Какво пиете? - попита Бренда.
         Беше вързала косата си отзад и лицето й изглеждаше свежо. В ръцете си държеше дебел кожен портфейл.
         Пола седна, поръча си малка водка с кола и запали цигара. Остави кутията "Супергенгс" на масата.
         - Кажи й, че съм на ром - поклати вече празната си чаша Дидо. Беше разбрал въпроса. Дотолкова разбираше английски.
         Бренда кимна, така че не се наложи да превеждам.
         - За теб?
         - Кола - отговорих. Приех да ме черпи, въпреки че бях решил да не го правя. Така или иначе не бях в съсстояние аз да черпя, мамка му!
         - Само коук? Нищо друго? - не проумяваше тя. Погледнах към Пола.
         - Поръчай си каквото и да е - каза тя бързо. - Не обичаш ли да пиеш?
         - Не - смутолевих. Умирах от срам.
         Бренда вдигна вежди и отиде до бюфета. Високият мрачен сервитьор я изгледа с неприязън - беше се почувствал пренебрегнат. Тя не му се усмихна. Усмихна се на пълничкия барман, към когото се обърна.
         - Много сте мили към нас - казах на Пола. - Грижете се за нас.
         - Вие - също.
         - Радвам се, че дойдохте - започнах.
         - Приятелю - надигна се Дидо. Дотогава беше кротувал. - Хайде да ги попитаме за долари, а?
         - Не - намръщих се. Боже, какъв глупак! - Да не си посмял!
         - Добре, приятелю - отпусна се сконфузен на мястото си той.
         Съжалих, че бях изкрещял.
         - Какво пита твоят приятел? - погледна ме Пола. Любопитството в погледа й ме накара да застана нащрек.
         - Дали сте уморени от разходката - обясних с променен глас. - Загрижен е за вас.
         - Може би защото му се танцува?
         - Той обича да танцува.
         - А ти? - стрелна ме с черните си очи тя. Въобще не умееше да кокетничи. Това някак успокояваше.
         - Понякога.
         Бренда се появи с чашите в ръце.
         - Няма ром. Само уиски. Уиски - повтори на Дидо тя.
         Бяха започнали да се разбират на някакъв странен език.
         - Йес, йес - кимна, без да изглежда огорчен той. - Кажи й, че разбрах.
         - Важното е, че можем да започнем - казах.
         - Какво? - не разбра Бренда.
         - Вечерта - обясни й Пола и се обърна към мен. - Или да я продължим.
         Чукнахме се. Беше ми неудобно да се чукам с чаша, пълна с кола.
         Тази вечер атракцията на заведението бяха двама шотландци - мъж на около петдесет, плешив и нисък, с черна брадичка и красиво момиче с миниатюрно телце. Приличаха на баща и дъщеря, но може и да не бяха. Танцуваха нещо като казачок, с мимики и разни остроумни жестове.
         Някои от клиентите им пляскаха и тогава момичето и мъжът се покланяха с усмивка.
         Барът постепенно се напълни. Очите ми свикнаха с мрака и с блясъка на прожекторите над дансинга.
         На една от масите седеше компания българи. Личеше, че не са тукашни, но не изглеждаха да са и откъде да е. Нямаше да ги забележа, ако не се държаха така, че да бъдат забелязани.
         - Тия да не мислят, че дансингът е техен? - рече една от жените в компанията натъртено.
         - Стига, скъпа! - каза мъжът до нея.
         - А бе, я да се разкарват оттук! - повиши тон тя.
         Шотландецът и дъщеря му продължаваха да се забавляват.
         Жената извади отнякъде стотинки и ги хвърли на дансинга. Монетите се разпиляха със звън върху мраморните плочи. Поне на мен ми стана страшно неловко. Пола, Бренда и Дидо не казаха нищо. Всички гледаха натам.
         Шотландецът се засмя, сякаш точно това беше очаквал. Без да спира танца, се наведе, събра стотинките, засмя се и ги изсипа в шепата, която момичето комично протегна, и след това двамата се поклониха с благодарност на тази, която ги беше хвърлила, без да спират да се усмихват, след което пак затанцуваха безгрижно.
         - Тук е весело - каза Пола. - Харесва ми.
         - Хайде да танцуваме - погледна я Бренда.
         - О`кей.
         Двете се присъединиха към шотландците. С Дидо ги гледахме от местата си. Големи танцьорки бяха. Това ме караше да се чувствам горд, като че и аз имах известни заслуги.
         Стройните им тела се извиваха, радваха, възбуждаха, зовяха. Не се учудих, когато към тях се присламчиха две високи, непознати момчета.
         - Как е приятелю, върви ли? - отпи от чашата с уискито Дидо.
         - Да.
         Едно от момчетата хвана Пола за ръцете и двамата затанцуваха заедно. После ръката му се уви около кръста й. Тя ме погледна бегло. Усмихнах се.
         Другият заговори Бренда. Тя отговори с усмивка. Дидо сви ювруци.
         - Ще го пребия! - изръмжа.
         - Остави! - хванах ръката му. Беше се стегнал. - Никой не може да ни ги отнеме.
         - Защо?
         - Защото още не сме допуснали грешка.
         Той поклати глава, без да разбира. Стана от стола си. Олюля се. Очите му бяха пълни с омраза. Той тръгна, приведен напред.
         Очаквах, че ще размаже нечия физиономия, като се надявах да не е на Бренда или Пола. Не го направи. Вместо това се включи в танца, избутвайки със задник конкурентите.
         И това беше все пак нещо.
         После танцувах един блус с Бренда Тя се притискаше до мен - гърдите й пареха моите настойчиво през тънката й блуза. Не предприех нищо - дори не я целунах.
         Двамата досадници се въртяха около ирландките още дълго време. Танцуваха с тях, сваляха ги, и то доста просташки - само дето не им бръкнаха в гащите, глупаците ми с глупаци.
         Аз си седях като още по-голям глупак зад масата и гледах как ги натискат. Но се хилех, без да зная на кого, и се правех, че не ми пука.
         После ирландките ги разкараха и на тяхно място се появи един доста гадничък тип, който май и не беше с всичкия си. Приличаше на главорез от филм на Чарли Чаплин, с кофти лице и остриган. Държеше се така, сякаш да се хареса, бе последното нещо на света, което иска. Така или иначе - такава опасност не го заплашваше.
         Той влезе в бара след дванайсет - както подобава на тип като него - и като огледа всички и всичко, се упъти към Пола. Каза й нещо не съвсем изискано, поне по всяка вероятност на български и я взе в прегръдките си.
         До тях танцуваха Дидо и Бренда, ако можеше да се нарече така тяхната акробатика. Аз скърцах със зъби, но никой не ми обръщаше внимание.
         Вярно, че Пола не ми беше гадже, но типът изглеждаше доста неприятен.
         Тъй като не ми оставаше друго, освен да чакам естествения развой на събитията, се загледах в Дидо. И тази вечер беше прекалил с алкохола.
         Ирландките го черпиха четири пъти - вярно, с по петдесет грама уиски, но и това му стигаше.
         Подхвърляше Бренда във въздуха, опитваше се да я целуне. Може би дори беше успял да го стори. Зачервена от танците, тя се дърпаше, но не й беше съвсем неприятно или пък запазваше благоприличие, да не развали вечерта.

         Накрая все пак се събрахме на нашата маса. Бях безкрайно доволен. Тактиката даваше резултати.
         - Приятелю - хвана ме Дидо за ръката и прегърна Бренда. - Преведи, че я обичам. Кажи й, че искам да се оженя за нея. Ай ловю - каза й той.
         - Приятелят ти се е смахнал - дръпна се тя.
         - Преведи, приятелю! - настояваше Дидо.
         - Тя те разбра, стига си викал! - вбесен отвърнах.
         - Защо, приятелю? - зяпна той. Хубава картина беше, засмян на всичкото отгоре. - Защо не й преведеш, каквото те помолих, а?
         - Глупако - извиках. - Ще провалиш всичко! Разбираш ли?
         - Защо, приятелю? - зяпна пак той. - Какво съм направил?
         - Престани! - изкрещях. - Просто млъкни!
         Дидо ме послуша с учудени очи.
         - За какво става дума? - обади се Пола, впечатлена от тона, с който разменихме последните реплики.
         - Имаме някои различия - счетох за нужно да кажа. - Приятелски, разбира се.
         - Разбира се.
         - Добре, че ги имате - обади се Бренда с тон, който даваше да се разбере, че тя специално не е недоволна от това.
         - За мен ли говори? - попита Дидо. Не му беше приятно, че не разбира. Но това не ме интересуваше. Интересуваше ме, че глупакът проваля всичко.
         - Просто млъкни, мамка му!
         Из главата ми се въртеше тревожната мисъл, че ще се провалим. Трябваше да определя среща на момичетата. Струваше ми се, че ще ми бъде трудно да го сторя. И все пак опитах. Колко му беше.
         - Мисля, че утре вечер сме заети - някак доволна, че беше именно така, каза Пола. Явно ме мразеше - не бях танцувал с нея досега.
         - На пикник сме - уточни по-сърдечно Бренда и се разбърбори, за да ми внуши, че това няма кой знае какво значение. - Цяла вечер.
         Ако мислеха, че ще се откажа лесно - имаха много здраве.
         - Какво ще правите преди това? - попитах кротко.
         - Ами… - тя погледна сестра си, която в това време гледаше мен. - Не знам.
         Двете се спогледаха като смахнати.
         - И аз не знам - каза Пола.
         - Защо не се видим преди пикника? Може да се поразходим?
         - О`кей - кимна Бренда, след нея и Пола.
         Станахме. Възползвах се от суматохата, за да си отдъхна.

         Тишината навън запуши тъпанчетата ми като памук. Беше студено и пусто наоколо. Тръгнахме бавно към хотел "Меркурий" - на десетина метра ни следваше гадният тип с остриганата глава. Дори не си даваше вид, че го прави случайно.
         Спряхме пред входа на "Меркурий", той също спря. Спазваше дистанция, но не толкова голяма, че да се наложи да подвикваме, ако решахме да му кажем нещо.
         - Какво иска тоя? - посочи го Бренда.
         - Приятелю - настойчиво каза Дидо. - Кажи й, че я обичам! Че искам да се оженя за нея!
         - Казах й. Какво още искаш?
         - Какво ти отвърна тя?
         - Че е разбрала какво съм казал. Нали й го каза и ти?
         Дидо погледна Бренда с много обич. Щом срещна този нежен поглед, тя се нацупи.
         - Пак ли имате различия? - попита Пола.
         - Не - отвърнах любезно. - Ние така си говорим.
         - Забелязах, че повечето хора в България си говорят така - жлъчно се обади Бренда.
         Неприятна забележка, още повече отговаряше на истината.
         - Аз не съм забелязал - вдигнах спокоен и усмихнат рамене. - Но може би на някои чужденци такива неща правят впечатление.
         - На чужденците прави впечатление всичко Например онзи тип отсреща. Какво иска той?
         - Не знам - вдигнах уж безгрижно рамене.
         Бях се улисал в разговора и не забелязах, че Дидо чака удобен момент да целуне Бренда. Малко се надигна, но не успя. Бренда също се повдигна. Той се повдигна пак и пак не успя. Тя се разсмя. Смехът й беше незлоблив, но си помислих, че за Дидо звучи по-различно, отколкото на мен.
         - Обясни му - каза Бренда, - че не искам да го целуна, защото е бил с друга жена.
         Тя посочи към едно петно на Дидовия врат.
         - Какво е това? - попитах го.
         Той се захили.
         - Просмука ме оная мръсница.
         - Боже, колко си глупав!
         - Какво отговори? - попита Бренда.
         - Отрече да е това.
         - Но Е!
         Тя се изкикоти.
         - Сестра ми разбира от тези работи - каза Пола.
         - Той твърди, че не е.
         - Той лъже - Бренда се закани шеговито с пръст. - Той е Казанова. Страх ме е от него.
         - Какво вика, приятелю? - не разбираше Дидо.
         - Изложи се пак - казах.
         - Разбрах - кимна той и се успокои. Беше от хората, които се успокояват, когато се провалят.
         Махна с ръка и се накани да каже нещо.
         - Млъкни! - ядосах се вместо него. - Млъкни!
         Остриганата глава се отегчи да стои прав и седна на земята. Загледа ни с празен поглед.
         Всички мълчаха. Наоколо беше много тихо.
         - Хайде да си ходим! - намръщи се Бренда.
         Потреперах - бях с летни дрехи, а вече не беше лято.
         - Тръгвайте - с много загрижен тон казах. - Трябва да спите
         - В колко чака ще се видим утре? - поинтересува се Бренда.
         Търпението даваше плодове.
         - В четири? - с изиграна нерешителност попитах.
         - О`кей - кимнаха двете. - Тук, нали?
         - Тук. Лека нощ.
         Държах се като млад човек, който поставя възпитанието преди всичко.
         - Лека нощ.
         Нещо като очакване долових в гласовете им. То означаваше, че утре ще дойдат.
         Подадох любезно, но и хладно ръка, едва стигнах хладните им пръсти. Да си мислят каквото щат.
         Когато си тръгнахме, минахме покрай гадния тип с остриганата глава. Седеше невъзмутимо на земята. Явно не му беше студено. Не ни погледна. Чоплеше нещо с уста. Не разбрах какво, нито се опитах.