През пролетта на 1983 година бях новобранец в казармата. В школата за младши-сержанти към свързочния батальон на щаба на дивизията в Стара Загора.
          Хайде, школници, путки майни, бомбета. Ставането сутрин, строяваха ни голи до кръста на плаца, подгонваха ни с викове за всекидневния трикилометров крос, полосата зад спалните, лицевите опори, набирания успоредките, патешкото ходене, путки майни, раз-два, шибащият вятър, избледняващите звезди, червената пръст полепва по настръхналата кожа, хайде, школници, болката в мускулите, болката в гърдите, дъхът също е болка, кървящите мазоли, пулсиращите слепоочия, раз-два, бегом-марш до спалните, петте минути за бръснене, тоалетната, зашиване на нова якичка, лъскане на обувките, оправяне на леглото, опашките пред клекалата, мътните огледала, в които виждаш сапунисаното си лице, острието на бръснача върху късите коси, поглеждаш часовника, няма време, все някой се мотае пред теб, развода пред знамето, към столовата ходом-марш, Велик е нашият войник, удари крак, масите в столовата, миризмата на мухъл, влагата, железните канчета с чай, лъжиците, яде се бързо, няма време да дъвчиш, всички школници - стани! Строй се пред столовата! С песен ходом марш! Кой още дъвчи? Удари крак! Пълзенето с противогаз, марширумането с противогаз, часовете по радиоподготовка с противогаз, морзовата азбука, ти-ти-ти-ти, пищенето в слушалките...
          - Школник Кисьов - каза една сутрин след развода младши-сержант Тончев.
          - Аз - извиках силно.
          - Школник Кисьов - пак повтори Тончев. По-тихо, като ме гледаше лукаво.
          - А-а-з!!! - изкрещях с всички сили.
          Това го задоволи.
          - Днес отиваш във военна болница - продължи той - заедно с школник Яновски...
          Тончев направи пауза и погледна Яновски.
          - Аз! - изкрещя той от другата страна на редицата.
          - И школник Покровски - завърши Тончев.
          - Аз! - изкрещя и Покровски.
          - Там ще ви кажат какво да правите.
          - Слушам! - изкрещях аз.
          Изкрещяха и Яновски, и Покровски.
          Всички други в строя мълчаха. Сигурно завиждаха.
          - Да не се издъните? - попита Тончев спокойно.
          - Съвсем не! - изкрещяхме ние.
          Тончев пак ни огледа доволно.
          - Не чух - рече.
          - Съвсем не! - изкрещяхме пак.
          Той се засмя. Така се озовах във военна болница.
          Тя се намираше от другата страна на улицата, входът й гледаше срещу оградата на свързочния батальон. Беше топъл пролетен ден.
          Някакъв дядка ни даде мотики и каза да почистим пътеките в градинката на болницата. От тревите. Сладка работа.
          Бачкахме и пушихме. Свалихме коланите и кепетата.
          В болницата има доста хубави сестри, които се мотаеха по бели престилки и имаха хубави крака. Ние не си давахме зор. Имаше време до вечерта. Дядката също не ви даваше зор. Всъщност той изчезна някъде и не го видяхме до обяд, когато ни извика за храна.
          Тогава научихме новината. Съобщи ни я войника, който донесе баките с яденето.
          Убили един войник.
          - Как е станало? - попитах аз.
          Тази сутрин в караулното - рече войникът - Младши сержант Манчиков от кашиците застрелял един новобранец.
          - Как така? - не разбрах аз.
          Яновски и Покровски мълчаха и гледаха.
          - Новобранецът бил почиващ смяна. Бавел се и не ставал от леглото. Манчиков, който бил разводач, влязъл в стаята и му насочил автомата.
          Новобранецът продължавал да лежи и Манчиков се ядосал. Свалил предпазителя, заредил и сложил пръстта си на спусъка. Сигурно не е искал да стреля. Само за да го сплаши. Обаче явно е натиснал по-силно и автоматът започнал да стреля. Един от куршумите пръснал главата на новобранеца.
          - Еба си - рече Покровски.
          - Еба си - рекох и аз. - Защо е трябвало да насочва автомата към новобранеца?
          - Откъде да знам - рече бакаджията.
          И си тръгна. Ние започнахме да обядваме като оживено коментирахме новината, а после се върнахме при мотиките. Аз видях един мой приятел от цивилния живот, който също беше войник. Лекуваше се от астма в болницата. Беше облечен в нощница както и другите болни и ми разказа какви интересни прикрючения имал на занятията на артилеристите от техния дивизион в град Марица. Най-интересното беше, когато счупил китарата си в главата на техния фатмак и затова му дали десет дни арест. С Коцето, така се казваше моят приятел, си спомнихме разни хубави преживявания от летата преди казармата. Бяхме ходили две поредни лета на море в Слънчев бряг и имахме какво да си спомним. А към четири следобед отнякъде пак се появи старчето, което ни командваше.
          - Има още една работа - рече то. - Да се занесе един труп до моргата. Кой иска да отиде?
          - Аз - рекох.
          Мислех си, че няма да е зле да се поразходя из града. Пък и бях любопитен. Досещах се за чий труп става дума.
          - Хайде - рече старчето и тръгна по пътеката, а аз - след него.
          Стигнахме до ниска постройка в другия край на двора.
          Старчето отключи вратата. До нея стоеше един войник. Тримата влязохме вътре. На една маса имаше носилка, а на нея - тяло, покрито с бял чаршаф. Аз и другият войник вдигнахме носилката и я изнесохме вън. Старчето отвори задната врата на една военна линейка. Натоварихме носилката, затворихме, качих се при войника, който запали и потеглихме.
          Стигнахме Окръжна болница, влязохме в двора, минахме по една алея и спряхме пред моргата. Там ни чакаше една жена в бяла престилка.
          Войникът слезе, отвори задната врата и двамата свалихме носилката. Понесохме я след жената. Тя отвори вратата на моргата. Лъхна неприятна миризма. Минахме по един коридор с бели стени и влязохме в залата за дисекции. На една от стоманените маси в дъното имаше труп на дебела жена. Другите бяха празни.
          - Тука - каза жената. И ние спряхме до една маса.
          Тя се приближи и дръпна белия чаршаф на носилката. Изведнъж пред мен се откри тялото на мъртвия войник. Беше голо. Нямаше никакви косми освен на половите органи. Даже главата му беше остригана. Около черепа и под челюстта имаше окървавена пръвръзка.
          - Прехвърлете го на масата - каза жената.
          Оставихме носилката на съседната маса. Шофьорът хвана тялото за плещите, а аз за краката. Бяха още топли.
          Сложихме го на масата. Единият крак остана за миг леко свит в коляното, а после сам се изпъна.
          - Готово - рече жената.
          Казахме довиждане и си тръгнахме. Качихме се в линейката и потеглихме обратно за военна болница. В колата мислех само за едно. За пениса на мъртвия войник. Беше като на жив човек. Мислех си, че никога няма да може да го изплозва вече, ако въобще го беше използвал.
          Надявах се да беше.

---

^* Съвместна публикация с в. „Литературен вестник“!