Хотелът, в който отсядам, е като чайка, кацнала на брега на морето. Достатъчно е да се протегна  - и ще пипна водораслите, които се поклащат на дъното, лениви и меки. Не много висок - нещо средно между Емпайър стейт билдинг и мравуняк, с малки балкончета, към четирите посоки на света, с фоае колкото физкултурен салон и уютно барче встрани от него, той обещава добро настроение.
          Особено ми харесва пода на фоаето с керемидено оцветените плочки и неголямата рецепция, отрупана с корекомски изкушения, цветя и зеленина. Имам веселото предчувствие, че тук ще прекарам най-приятно времето докато се уредя някъде на работа.
          Сезонът на въздишките едва започва, цените са умерени и проблеми с паричните знаци засега не вярвам да възникнат. Комплексът е някак пуст - докато търсих хотела, срещнах няколко по-интересни личица, къде ли ги няма? - но сред още празните алеи на комплекса, те изглеждаха странно оживени. Сякаш не им беше тук мястото. Откъде идваха и къде отиваха, беше загадка за мен. Присъствието им като че разбуждаше вече дошлото ваканционно настроение, но все още не го беше завладяло напълно, както щеше да стане по-късно, когато тълпите от засмени туристи просто щяха да поглъщат всичко с безгрижието си и ненаситната си жажда за удоволствия.
          Но може би в моя хотел ще бъде интересно. Зад мен е умората на сивеещия вече ден и лъскавото развълнувано море, което разтрива мързеливо пенестия си ръкав в плажната ивица.  Прекрачвам прага на стъклената врата след секунда напрегнато колебание. Не прекрачвам ли нещо повече от праг на врата?
          Портиерът ми хвърля любопитен поглед от билото на поне осем-десет години  - сякаш се е покачил на някаква кула и оттам обслужва всички с присмехулно пренебрежение, чиято снизходителност става причина дори на мен да ми подари една чаровна, съвсем непрофесионална усмивка, която стига до дъното на сърцето и джоба ми.
          Администраторката отговаря на бодрия ми поздрав с бледа усмивка. Очите й се разхождат по мен с нескрит интерес. Изглежда симпатична с двете съвсем малки златисти обици на ушите си. Какво значение придобиват понякога украшенията!
          - Попълнете тази адресна карта! - сопва се после тя.
          - Нужно ли е всичко това? - питам като последния селинджър.
          - На мен лично - не. Такъв е редът.
          Отдавна не съм ходил по хотели, сега чувствам това.
          - Кой го е измислил този ред?
          Тя се усмихва кротко, сякаш разговаря с невменяем.
          - Има ли значение? От вас се иска да я попълните!
          - Добре. - кимам. - Ще ми услужите ли с химикалката си?
          Изведнъж ми става горещо. Развълнувал съм се от един нищо и никакъв разговор, просто невероятно!

***

          Събуждам се на другия ден като блажен стар мечок след зимен сън. В стаята съм сам, навън се сипе тъжен и дребен дъждец. През балконската врата в стаята нахлува влажен и хладен въздух.
          Някак слаб и гузен съм - без да успея да проумея защо. Съвестта ли ме гризе или страхът от неизвестното?
          Вечер в тайнствения мрак животът е толкова мистичен и желан, а утрото го прави убийствено реалистичен и скучен. Дори да ти се иска да се побъркаш - е невъзможно.
          Въобще, когато съм край море, ми е неприятно да вали. Може би снегът би придал на морето нещо призрачно, но не и дъждът. Той го разваля съвсем. Това, което очакваш пропада, а и да не знаеш точно какво и от кого - не ти става по-добре, нито по-весело.
          Жоро е оставил леглото си в чист ергенски безпорядък, над който още витае сянката на съня. По формата на одеалото, чаршафите и възглавницата се опитвам да отгатна начина, по който съквартирантът ми е прекарал нощта. Представям си го да прегръща възглавницата, а с краката си да мачка изхлузения наполовина чаршаф.
          Във всеки случай той не ме е събудил при ставането. Не е накъсал на парчета оная паяжина на човешкия дух - съня, в която понякога се улавят като фантастични насекоми и най-непослушните капризи на съзнанието.
          Ставам от леглото и се олюлявам леко. По дяволите! За да не падна се подпирам на отсрещната стена.
          След около половин час излизам от влажната хотелска стая. Правя го най-вече, за да не мухлясам от скука.
          Тайно се надявам да срещна по коридорите младата майка от снощи, или поне дъщеричката й, чрез която по някакъв начин непринудено да се запознаем.
          Единственото, което виждам, е една поне сто и петдесет годишна камериерка, която държи бутилка недопито уиски в ръцете си. Толкова щастлива е, че дори не ме забелязва.
          Навън продължава да се сипе дребен и студен дъждец.
          Закусвам в хотелското барче, което сутрин представлява нещо като кафе-сладкарница.
          Ядох някакви твърди като волски черепи яйца и бучка размекнато масло, което ми помогна да ги прехвърля от чинията с емблемата на Балкантурист - в корема си. Изпих и чаша кафе със същата емблема. Въобще емблемите бяха навсякъде.
          Интересно е, че бях съвсем сам в бара, ако изключа бармана. Той четеше през цялото време много задълбочено някакъв английски вестник с много снимки на жени по страниците му.
          Най-отпред едно момиче се усмихваше така мило, сякаш фотографът й беше направил някаква голяма услуга. По-късно разбрах, че това била някаква принцеса или от този род знаменитост, но не й запомних името.
          Накрая плащам за закуската и от бара излизам право във фоаето на хотела. За мое неудоволствие администраторката е пак нова - но не симпатична като вчерашната, която явно е отишла на дъното на морето. Тогава и виждам, че дъждът е спрял. Слънцето е разбутало с лакти досадните облаци и грее удивително ласкаво, сякаш се извинява за закъснението, с което е дошло при нас. Известно време стоя на прага на входната врата и се радвам с премрежени очи на промяната, а в устата си усещам още вкуса на яйцата, солта и кафето, и ми е хубаво.
          По алеята пред хотела се тътрят едва-едва спретнати туристи. Приличат на смешни гъби, току що поникнали от асфалта, ако може да има такива неща. Искам да кажа, че са някак пресни и сочни на вид хора с шарени дрешки и розови бузи, които се разхождат след дъжда.

1988

---

^*Откъс от непубликувания първи роман на Стефан Кисьов „Котарак с един крак“.