- Не знаете ли? - учуди се Нели Рангелова, певицата. - В събота сме на рожден ден на Георги Христов!
          Казах, че не знам.
          Наскоро ме бяха изритали от един вестник с обвинението, че свалям главната редакторка, така че за момента се подвизавах като журналист на свободна практика и се опитвах да докопам някоя сензация. Но и това - рожден ден на поп-звезда - не беше за изхвърляне.
          Затова се обадих на Георги Христов.
          Купонът ще бъде в Ямбол - обясни ми певецът. - В една бивша резиденция на Тодор Живков - "Бакърджиците".
          - Може ли да дойда?
          - Няма да има журналисти. Мразя да ме снимат. Пък и вие после си измисляте какво ли не.
          - Няма да има такива работи! И ще снимам, когато ми разрешите! - заувещавах го аз.
          - Добре - съгласи се накрая той. - Но как ще отидете до там? Няма как да ви взема с колата. Пълно е.
          - Ще дойда с влак... Само ми дайте адреса!
          Така се озовах в "Бакърджиците". С влак, а после с едно раздрънкано такси, което ме закара пред входа на резиданцията. Нещо като почивна станция от комунистически тип на върха на един заснежен баир над Ямбол. Около таксито наскачаха няколко охранени немски овчарки и залаяха. Платих и почаках отвътре да излязат някакви типове, които ги махнаха.
          Слязох и влязох в резиденцията.
          - Вие за рождения ден ли сте? - попита един от типовете, които бяха махнали кучетата. Имаха вид на главорези.
          - Да - рекох. - Аз съм журналист.
          - Журналист ли? - подскочи той.
          За малко да ме хвърлят на кучетата.
          - Чакайте! - викнах. - Георги Христов ми разреши.
          - Да не ме будалкаш?
          - Само го питай! - рекох аз.
          Оня вдигна рамене.
          - Ако лъжеш, лошо ти се пише! Нищо, че си журналист!
          И двамата спряха да ми обръщат внимание. Единият си извади пищова и взе да щрака.
          - Чу ли? Гръмнали Боата! - рече другият.
          - Аз му викам да не се вре в работите на Виетнамеца, ама не слуша!
          - Знам кой направи постановката.
          - Кой?
          - Кой! - горилата щракна с пистолета. - Мен да ми дойдат!
          Щракна два пъти и се обърна към мен.
          - Значи журналистче, а?
          - Ъхъ.
          - Като оня, Евгени Минчев?
          - Не - засегнах се.
          - Той хубаво пише! - замечта се горилата. - Тъй да се научиш! Като него!
          Пред резиденцията спряха две лъскави коли.
          Кучетата се разлаяха и мутрите отидоха да ги усмиряват. Влязоха доста хора - все изтупани баровци от двата пола и с тях Георги Христов.
          - Жоре, тоя бил журналист! - рече една от мутрите.
          Певецът ме погледна. Станах и се усмихнах.
          - Сега нямам време - рече той и изчезна в коридора.
          Пак седнах, а мутрите заобсъждаха проблемите си. Единият пак се обърна към мен.
          - Да внимаваш какво пишеш! Няма къде да се скриеш!
          - Само хубави неща - рекох аз.
          Мярнах познати физиономии. Сметската птица Миодраг Иванов, певицата Нели Рангелова, журналиста Петър Андонов от "Плюс-минус", засуканите танцьорки от балет "Веда". До мен изскочи един наперен мъж с мустаци.
          - Ти ли си журналистът?
          Признах си.
          - Внимавай какво пишеш после! - закани се мустакатият. - И ти забранявам да снимаш без мое съгласие! Особено мен! Забранявам ти да ме снимаш с Нела! Чуваш ли?
          Слязох на долния етаж, където беше купонът. Отидох при Петър Андонов и се разбъбрихме.
          - Кой е тоя с мустаците? - попитах.
          - Христо Порточанов.
          Някакъв футболен шеф.
          Георги Христов пя,  танцьорките на "Веда" поскачаха. Имаше и торта със свещи. Аз правех снимки. Преди това отивах до Христо Порточанов да искам разрешение. Той даваше. Изщраках целия филм. Накрая почти всички си легнаха, а аз, Георги Христов и мутрите се озовахме около една масичка, отрупана с бутилки и чаши. Певецът, вече по анцуг, се обърна към мен и ми рече: "Наздраве".
          Побъбрихме и към седем сутринта се прозях.
          - Трябва да тръгвам - рекох.
          Ако имах късмет, щях да се добера до обяд в София.
          - Не - рече Георги Христов. - Оставаш. Ще се наспим и отиваме на лов за диви прасета!
          - Окей! - ухилих се като зарзала.