Стигнаха Дунав, когато ги нападна глутницата. Баща й скочи от каруцата, надвика писъците на нея и майка й, “Не мърдайте оттам!” кресна, размаха тоягата, един от вълците захапа кончето, то зацвили по-силно, другите се спуснаха към баща й... Чу се изстрел, вълците избягаха, дотича закачулен мъж, с димяща пушка, приближи баща й, заговори му. Тя не чу гласа му, гледаше лицето му - млад мъж с мустаци, хубавец, едър, спокоен. Той се обърна към нея и майка й, усмихна се, майка й му рече: “Господ да те благослови, сине!” , а той впи очи в НЕЙНИТЕ, засмени, сини очи, запита я “Как се казваш?”, “Мария”, засрами се тя. “Аз съм Шамон”, рече той. Майка й каза, че бил от тяхното село, от Драгичевия род, до един богаташи, живеели и работели като градинари в Маджарско, имали и чифлици там. Тъй се запознаха, беше на дванайсет. Не го видя докато навърши петнайсет, спомените от зимната утрин изплуваха - той заминаваше с братята си за чифлика край Будапеща, наследен от чичо му, умрял наскоро там, Мария минаваше край портата на неговата къща, Шамон се качваше на файтона, пременен, наперен. Погледите им се срещнаха, сърцето й се обърна в пазвата. Шамон не я позна, огледа я, попита коя е, тя му припомни вълците, усмихна се, след туй рече: “На добър час, бачо Шамоне!”, той неочаквано се смути, извика “Много си хубава, като си дойда, ще те взема!”, файтонът потегли. Няколко пъти след това – като стана на шестнайсет, седемнейсет, после осемнайсет, баща й намираше мъже за женене, тя все отказваше, викаше “Не ща, тате”, но една вечер той се прибра късно, удари с юмрук по масата, кресна “Стига вече, или се жениш или в Дунав скачай!”; намерил мъж от съседно село, млад, хубав, от добър род. На другия ден момчето дойде да я иска, обявиха годеж, нарочиха ден за сватба, преди Мръсните дни, около Коледа. И точно тогава Шамон си дойде. Срещнаха се до чешмата, тя цялата се разтрепери, той дойде при нея и се засмя: “Май на сватба си дошла да ме каниш?” “Ти ще каниш на нашата сватба, рече му Мария. Той я погледна, приближи се, през зъби процеди: “Тая приказка на майтап ли я казваш?” “Аз тебе искам, бачо Шамоне!” “А на всичко ли си готова?” “На всичко.” “Ела тогава!” Заведе я у тях. Майка му ги огледа, рече: “Тая работа не ми харесва!” “Мълчи мамо”, отвърна й Шамон. “Тук нямаш думата!” “Тъй да е” млъкна тя. Заведе я в стаята на втория етаж, залости вратата. “Съблечи се!”, рече. “Да видя какво взимам!” Тя го послуша. “Хубава си!” зацелува гърдите й той, грабна я и я метна на леглото, хвърли се като луд отгоре й…Като се върна у дома тя рече само “Сватба няма да има, аз имам вече имам мъж!” Как ли не я хокаха, не каза кой е. След девет месеца роди дъщеря. Шамон не се обаждаше. Минаха още две години, започна войната, един ден Мария взе кесията на баща си, замина за града с дъщеричката си, хвана влак за София, оттам - друг за Будапеща. В Румъния самолети бомбардираха влака, Мария и дъщеричката й с другите пътници тръгнаха пеша през нивите, дъщеричката й се разболя, добри хора я приютиха в едно румънско село. Парите с багажа бяха останали в изгорелия влак, затуй тя работи цяло лято като ратайкиня. Синът на чорбаджията, млад, хубав като я гледаше всеки ден каква хубавица е, я поиска, но тя му отказа, а той рече, че няма да я пусне да си иде. Избяга една нощ с малката, до разсъмване вървя из нивите, да не я види той по пътя, чуваше как крещи името й, заплака. Но не се обади. След два дни пристигна в Сибиу, спа три нощи на гарата, после някакви българи, също градинари, като разбраха къде отива и бяха чули за Шамон, я съжалиха и й дадоха пари за билет. Пристигна в Будапеща и тръгна да търси чифлика му. Като пристигна там беше вече цялата окъсана, мръсна, кожа и кости. Вратата на двора беше отворена, тя чу гласа на Шамон на втория етаж, затича се, качи се по стълбите, влезе в стаята… В прегръдките му лежеше гола, красива и много млада циганка, която я изгледа злобно, каза нещо на унгарски. “Коя си ти?” тросна й се Шамон, като я отмести. “Жена ти”, отвърна му тя. “А ето и дъщеря ти!” Шамон изгледа намръщено детето. “Ти не си ми жена!” кресна. “Махайте се оттук!” Мария грабна дъщеря си, хукна където й видят очите, тича докато стигна Дунава, нагази във водата, тя ги повлече, омота, Мария затвори очи, изведнъж усети как някой я хваща, издърпва, обърна се, беше циганката на Шамон, задъхана, с облещени очи, крещеше нещо на маджарски, блъсна я, но я послуша, излезе, върнаха се в чифлика и двете, мокри отидоха при Шамон. “И двете не сте ми жени” рече им той. “Затуй една вечер ще бъда с едната, една – с другата. Която ми роди син, за нея ще се оженя!” Циганката роди дъщеря, Мария – син. Шамон се ожени за нея. След сватбата, като изпратиха гостите, а Шамон отиде да закара с файтона кмета на селото, Мария тръгна да види момченцето си. На стълбите чу друг плач – на бебето на циганката. Отиде в стаята на ратаите, където живееше тя, обърса сълзите й, вдигна я, рече “Ела!”, заведе я с бебето в спалнята на Шамон. Сложи детето при нейното в кошарката, а циганката - в леглото. Легна до нея и тя, прегърна я, замълчаха.
         И зачакаха.