Видях Смърфа
във влака София-Бургас и ознаменувахме срещата с бутилка вино във вагон-ресторанта,
та от дума на дума той ми разказа следната история:
- За всичко
беше виновна адвокатката, дето ми уреди документа по прехвърлянето на апартамента,
нали го знаете, оня в Банишора, дето баща ми го купи след развода на майка,
а после го писа на мое име.
- Имам едни
познати цигани - рече тя един ден, когато бях отишъл уж да я видя, пък
всъщност исках да зърна хубавата й дъщеричка, която помагаше в кантората.
- Трябват им пари назаем. Две хиляди долара. Ще ти плащат десет процента
лихва на месец, а на шестия ще ти върнат парите. За гаранция ще направим
ипотека върху къщата им, та ако не ти върнат заема, ще я продадеш и ще
си върнеш парите. Не вярвам това да стане, но и така да е, нищо няма да
загубите - ще имаш нова двуетажна къща в село Ботуня. Във врачанския балкан.
Навит ли си?
Срещнах погледа
на хубавата й дъщеричка и рекох:
- Може. Ама
защо цигани?
- Много са свестни
- увери ме тя. - Не се безпокой. Аз ще уредя документите.
Така и стана,
аз дадох парите на циганите. Преди това с адвокатката отидохме до Ботуня
да видя къщата. Не беше лоша - на два етажа, до река. Стори ми се изгодно.
Нейният любовник, на адвокатката, де, ни закара до селото с трабанта си,
като по пътя успя да си хареса едно прасенце сукалче, което купи и сложихме
в багажника на колата, та през цялото време, докато се друсахме, квичеше
сърцераздирателно зад нас. Циганското семейство се състоеше от мъж, жена
и глухонямо дете, момченце, и наистина ми се видяха свестни, особено хлапето.
То си играеше с едно счупено камионче и все се смееше беззвучно и се закачаше
с мен. Обещаха да върнат парите след шест месеца и всички отидохме да уредим
документите в нотариата на Враца, а след това се разделихме. Върнахме се
с квичащо прасенце в София, а след няколко месеца при мен в апартамента
ми в Банишора дойде да живее моят съученик Драго. Беше напуснал жена си,
защото му изневерявала със съдружника му, с когото държаха няколко чейнджбюра
в София и дойде при мен по-скоро защото не искаше да живее сам, отколкото
от възможности къде да иде. Аз отказах да взимам пари назаем, което го
трогна, и наистина си живеехме весело, като в ученическите години. А междувременно
не само не даваха лихвата, ами не се обадиха дори след шестия, седмия и
чак осмия месец. Аз останах без пари, докато Драго, който изкарваше бая
от чейнджа, си живееше царски. Един ден ми писна и отидох до Ботуня да
си търся моето. Циганката беше сама с глухонямото хлапе. Обясни, че мъжът
й заминал за Москва с "Главболгарстрой" като зидар, но бавели заплатата
му. Мина още един месец. Пак ходих до Ботуня. Пак нищо. Накрая споделих
с Драго проблемите си и той ми рече:
- Сигурно циганката
те лъже. Но аз имам един човек точно за тая работа.
- Какъв е той?
- попитах с надежда.
- Детектив -
рече Драго. - Взима по двайсет процента.
И обеща да говори
с него. После аз, детективът и Драго заминахме за Ботуня. Беше горещ юлски
ден. По пътя съставихме план за действие. Бяхме с голфа на Драго и го обсъдихме,
както и голфовете изобщо. И детективът имал голф, но Драговият беше бял,
а детективският бел червен. Аз задавах на детектива различни въпроси и
той с удоволствие отговаряше на тях. Показа ми и пистолета си - "Макаров",
и ми даде да си поиграя с него. Всъщност планът беше Драго и детективът
да влязат без мен при циганката и да я уплашат достатъчно, за да ми върне
парите. И детективът, и Драго бяха по къси панталони, с черни очила, брадясали
и определено имаха зловещ вид.
- Защо, след
като имаш ипотека, не продадеш къщата? - заинтересува се детективът.
- Не ми се разправя
- рекох аз.
Стигнахме Ботуня,
спряхме в съседната уличка до къщата и Драго и детективът отидоха да плашат
циганката, а аз останах в голфа. След десетина минути двамата се върнаха,
Драго подкара и се понесохме по обратния път.
- Какво стана?
- попитах нетърпеливо аз.
- Трудна работа
- рече Драго. - Но ще ти върне парите... ако има...
И двамата не
желаеха да говорят. Мълчаха, докато спряхме в един крайпътен ресторант
да обядваме. Изядохме по тройка кебапчета и настроението се поразведри.
- Хайде, де!
Кажи какво стана! - пак рекох на Драго.
- Ами, кво?
- вдигна рамене той. - Уплашихме я. Ще ти даде парите...
- Как я уплашихте?
Драго се разсмя
неочаквано.
- Ей, ти си
бил страхотен! - обърна се той към детектива. - Като хвана онуй, глухонямото,
и като му опря пистолета в гърлото, си викам "Ей сега ще го гръмнеш!" Пък
оная циганка - само дето не припадна! А хлапето само се цъкли и мучи?
Драго пак се
засмя.
- Нямам пари!
Оставете ми детенцето! - имитира той циганката.- Като ми прати мъжът ми,
ще ги върна! Не убивайте детенцето!
- Наистина няма
пари - рече детективът. - Но ще ти ги върне. Не се притеснявай!
- Много се уплашиха
- рече доволно Драго. - А тоя - той посочи детектива - вика: "Няма
да го убивам! Само ще му пръсна капачката, да бъде цял живот инвалид!"
А оная циганка припадна!
- Наистина ли?
- не можех да повярвам.
- Да - кимна
Драго. - Свестихме я обаче. - Той пак се засмя. - Ей, голям екшън. Като
хвана онуй цигане и като му опря пистолета... Но ти не се притеснявай.
Ще ти върне парите. Само да има пари...
След няколко
седмици пак отидох в Ботуня. От една страна, парите ми трябваха, от друга,
се чувствах голям мръсник, жал ми беше, че бяха постъпили така с детето.
То нямаше вина за нищо... И тук става най-интересното! Влязох тогава гузен
при циганката и докато разбера какво става, оная се хвърли да ми целува
ръка!
- Господ тебе
те прати! - вика тя и бръщолеви нещо, дето не мога да разбера какво е,
а аз мисля, че се е побъркала.
Каква била работата
ли? От уплахата нямото й детенце проговорило! Шокът му подействал и то
казало първата си дума. И знаете ли коя била тя? "Пари!" Това казало цигането!
Представяш ли си! - завърши Смърфа.
Намръщих се
и изръмжах:
- Дрън-дрън!
Пистолетът е гръмнал, нали?
Смърфа ме загледа
като ужилен. И се разциври.
|