Стефан Кисьов

проза

Литературен клуб | страницата на автора | съвременна българска литература

 

Циганска история

 

Стефан Кисьов

 

 

         Видях Смърфа във влака София-Бургас и ознаменувахме срещата с бутилка вино във вагон-ресторанта, та от дума на дума той ми разказа следната история:
          - За всичко беше виновна адвокатката, дето ми уреди документа по прехвърлянето на апартамента, нали го знаете, оня в Банишора, дето баща ми го купи след развода на майка, а после го писа на мое име.
          - Имам едни познати цигани - рече тя един ден, когато бях отишъл уж да я видя, пък всъщност исках да зърна хубавата й дъщеричка, която помагаше в кантората. - Трябват им пари назаем. Две хиляди долара. Ще ти плащат десет процента лихва на месец, а на шестия ще ти върнат парите. За гаранция ще направим ипотека върху къщата им, та ако не ти върнат заема, ще я продадеш и ще си върнеш парите. Не вярвам това да стане, но и така да е, нищо няма да загубите - ще имаш нова двуетажна къща в село Ботуня. Във врачанския балкан. Навит ли си?
          Срещнах погледа на хубавата й дъщеричка и рекох:
          - Може. Ама защо цигани?
          - Много са свестни - увери ме тя. - Не се безпокой. Аз ще уредя документите.
          Така и стана, аз дадох парите на циганите. Преди това с адвокатката отидохме до Ботуня да видя къщата. Не беше лоша - на два етажа, до река. Стори ми се изгодно. Нейният любовник, на адвокатката, де, ни закара до селото с трабанта си, като по пътя успя да си хареса едно прасенце сукалче, което купи и сложихме в багажника на колата, та през цялото време, докато се друсахме, квичеше сърцераздирателно зад нас. Циганското семейство се състоеше от мъж, жена и глухонямо дете, момченце, и наистина ми се видяха свестни, особено хлапето. То си играеше с едно счупено камионче и все се смееше беззвучно и се закачаше с мен. Обещаха да върнат парите след шест месеца и всички отидохме да уредим документите в нотариата на Враца, а след това се разделихме. Върнахме се с квичащо прасенце в София, а след няколко месеца при мен в апартамента ми в Банишора дойде да живее моят съученик Драго. Беше напуснал жена си, защото му изневерявала със съдружника му, с когото държаха няколко чейнджбюра в София и дойде при мен по-скоро защото не искаше да живее сам, отколкото от възможности къде да иде. Аз отказах да взимам пари назаем, което го трогна, и наистина си живеехме весело, като в ученическите години. А междувременно не само не даваха лихвата, ами не се обадиха дори след шестия, седмия и чак осмия месец. Аз останах без пари, докато Драго, който изкарваше бая от чейнджа, си живееше царски. Един ден ми писна и отидох до Ботуня да си търся моето. Циганката беше сама с глухонямото хлапе. Обясни, че мъжът й заминал за Москва с "Главболгарстрой" като зидар, но бавели заплатата му. Мина още един месец. Пак ходих до Ботуня. Пак нищо. Накрая споделих с Драго проблемите си и той ми рече:
          - Сигурно циганката те лъже. Но аз имам един човек точно за тая работа.
          - Какъв е той? - попитах с надежда.
          - Детектив - рече Драго. - Взима по двайсет процента.
          И обеща да говори с него. После аз, детективът и Драго заминахме за Ботуня. Беше горещ юлски ден. По пътя съставихме план за действие. Бяхме с голфа на Драго и го обсъдихме, както и голфовете изобщо. И детективът имал голф, но Драговият беше бял, а детективският бел червен. Аз задавах на детектива различни въпроси и той с удоволствие отговаряше на тях. Показа ми и пистолета си - "Макаров", и ми даде да си поиграя с него. Всъщност планът беше Драго и детективът да влязат без мен при циганката и да я уплашат достатъчно, за да ми върне парите. И детективът, и Драго бяха по къси панталони, с черни очила, брадясали и определено имаха зловещ вид.
          - Защо, след като имаш ипотека, не продадеш къщата? - заинтересува се детективът.
          - Не ми се разправя - рекох аз.
          Стигнахме Ботуня, спряхме в съседната уличка до къщата и Драго и детективът отидоха да плашат циганката, а аз останах в голфа. След десетина минути двамата се върнаха, Драго подкара и се понесохме по обратния път.
          - Какво стана? - попитах нетърпеливо аз.
          - Трудна работа - рече Драго. - Но ще ти върне парите... ако има...
          И двамата не желаеха да говорят. Мълчаха, докато спряхме в един крайпътен ресторант да обядваме. Изядохме по тройка кебапчета и настроението се поразведри.
          - Хайде, де! Кажи какво стана! - пак рекох на Драго.
          - Ами, кво? - вдигна рамене той. - Уплашихме я. Ще ти даде парите...
          - Как я уплашихте?
          Драго се разсмя неочаквано.
          - Ей, ти си бил страхотен! - обърна се той към детектива. - Като хвана онуй, глухонямото, и като му опря пистолета в гърлото, си викам "Ей сега ще го гръмнеш!" Пък оная циганка - само дето не припадна! А хлапето само се цъкли и мучи?
          Драго пак се засмя.
          - Нямам пари! Оставете ми детенцето! - имитира той циганката.- Като ми прати мъжът ми, ще ги върна! Не убивайте детенцето!
          - Наистина няма пари - рече детективът. - Но ще ти ги върне. Не се притеснявай!
          - Много се уплашиха - рече доволно Драго. - А тоя  - той посочи детектива - вика: "Няма да го убивам! Само ще му пръсна капачката, да бъде цял живот инвалид!" А оная циганка припадна!
          - Наистина ли? - не можех да повярвам.
          - Да - кимна Драго. - Свестихме я обаче. - Той пак се засмя. - Ей, голям екшън. Като хвана онуй цигане и като му опря пистолета... Но ти не се притеснявай. Ще ти върне парите. Само да има пари...
          След няколко седмици пак отидох в Ботуня. От една страна, парите ми трябваха, от друга, се чувствах голям мръсник, жал ми беше, че бяха постъпили така с детето. То нямаше вина за нищо... И тук става най-интересното! Влязох тогава гузен при циганката и докато разбера какво става, оная се хвърли да ми целува ръка!
          - Господ тебе те прати! - вика тя и бръщолеви нещо, дето не мога да разбера какво е, а аз мисля, че се е побъркала.
          Каква била работата ли? От уплахата нямото й детенце проговорило! Шокът му подействал и то казало първата си дума. И знаете ли коя била тя? "Пари!" Това казало цигането! Представяш ли си! - завърши Смърфа.
          Намръщих се и изръмжах:
          - Дрън-дрън! Пистолетът е гръмнал, нали?
          Смърфа ме загледа като ужилен. И се разциври.

 

 

 

 

Електронна публикация на 07. февруари 2002 г.
©1998-2022 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]