Голяма е благодатта на думите, че не обозначават докрай нещата от Живота. Словото постига своя смисъл в неизразимото, в привидното, в бялото поле между знаците. Според Хьолдерлин висшата форма на поетичен изказ е МЪЛЧАНИЕТО - онова напрежение между думите, кънтящите паузи, където се извършва свещенодействието. Тогава думата става чист музикален тон, който разбужда в гърдите съзвучни трептения и пронизва дълго, след като вече е отшумял.

         Съвършената дума не е „квадратна“, тя е „сферична“. Съвършената дума е трудна. Тя не носи разтуха, а прозрение и вникване в собствената глъб. Думата, натежала от смисъл, дава просветление. Тогава „крачиш през щастието като през топъл дъжд...“

Език
подгонен
от сломената уста
по този безконечен път
към дом на непознат съсед

         Думата на поета пониква от инстинктивен опит, тя носи предмисъл, която още не е изкристализирала в реч, живее от наситеността на бляна, от халюцинацията на мечтата, от властта на спонтанния жест.

         Поетът не търси истината, той я създава.

         Владетелят на думите сънува своите фантастични, загадъчни, заклинащи съновидения - и неговата словесна стихия, поради художествената мощ, става по-действителна от самата реалност...

върни се | продължи

---

^* Предговор към книгата на Венцеслав Константинов „Гоблен, извезан с дяволски опашки.
50 приключения с привидността“, която е на пазара с марката на издателство „CIELA“! Очаквайте всяка седмица по две есета от книгата!