Името на Джеймс Джойс се споменава на един дъх с това на Марсел Пруст и на Франц Кафка. Наричат ги „тримата влъхви“ на модерната литература. Всеки от тях е изградил своя художествена вселена, достъпът до която е СЯКАШ само за избраници. Сто и тридесет години след рождението на Джойс произведенията му са спечелили всеобщо признание, книгите му се издават в множество преводи, получили са ореола на „свещени четива".

         И все пак Джойс е сред авторите, които повече се обсъждат, отколкото четат. Защото неговата необятна култура, езиковата му ерудиция, владеенето до съвършенство на литературните похвати, многото пластове на повествованието стъписват - като всичко голямо, сериозно, гениално, създадено за вечността. Стефан Цвайг предава изживяването си от досега със словото на Джойс: „Човек възкликва очарован, беснее от ожесточение, уморява се и отново се усеща разбуден като от камшик, накрая му се завива свят, сякаш десет часа се е въртял на карусел или е слушал без прекъсване музика - онази ослепителна, изящна като от флейта, после отново грубо тимпанна и джазово буйна, но винаги съзнателно модернистична словесна музика на Джеймс Джойс, която се отдава на една от най-изтънчените оргии на словото, каквито някога са били предприемани на който и да било език.“

         „Портрет на художника като млад“ е роман, отправен към (млади) читатели, които търсят „истината за своето съществуване“, защото тук ще видят едно самоизграждане (или саморазрушаване) на личността - във всеки случай едно СЕБЕПОСТИГАНЕ, което може да послужи като мярка за собствените криволици под слънцето. Но и нещо повече: докосването до Джойс неминуемо те прави съпричастен към онова „незнайно изкуство“ на ТВОРЧЕСКОТО ЧЕТЕНЕ, което превръща читателя в съавтор, в тълкувател, в друг вид художник.

         От „портрета“ на Джойс наднича лице на фанатик, бледо и страдащо - по думите на Цвайг, - на човек с тих, но съвсем не мек глас, с трагични очи, иронично спасяващи се зад шлифованото стъкло на очилата. Един разяден от терзание човек, но твърд като желязо, упорит и жилав... С него, с „този ирландец“, се сравнява сам Томас Ман, изричайки ревниво: "По отношение на стила признавам всъщност вече само пародията. В това съм близък с Джойс...“ Наричат го „Омир на двадесетия век“ не само заради напредващата му слепота, но преди всичко заради гигантския му модерен епос „Улис“ („Одисей“), където той побира целия видим и невидим „инвентар" на съвременния живот...

         Страниците на Джойс никога не са студени при допир: те са човешки страшни.

върни се | продължи

---

^* Есето е от книгата на Венцеслав Константинов „Гоблен, извезан с дяволски опашки.
50 приключения с привидността“, която е на пазара с марката на Издателство „CIELA“!