Някога Пушкин изхвърлил от своя „Борис Годунов“ сцената, в която Марина се чуди какво украшение да си сложи преди решителната среща със самозванеца. Може би „любимия елмазен мой венец“? Защото, говорят хората, щом само някой я зърне с него, готов е да се влюби... Ала не, силна е не външната красота, а неподправената истина. И Валентин Катаев заключава: „Геният трябва да се ограничава, а най-важното, да умее да избира. Изборът - това е душата на поезията.“ И слага отхвърления елмазен венец за заглавие на книгата си.
Пазя вълнението от „Светия кладенец“ и „Тревата на забравата“, които пак „Новый мир“ публикува за пръв път преди четири десетилетия. Още помня и онази необикновена повест „Малката желязна врата в стената“, с която започна „новата проза“ на писателя. Създавана бавно в подгорието край Переделкино, повече есеистика отколкото белетристика, тази проза сякаш бе несвършващ отломък от нещо много по-голямо, извеждащо извън времето - и в двете му посоки: към миналото и към бъдещето.
От същата художествена сплав, от „космическо вещество“, е отлят и „Елмазеният венец“. И тук странността на изказа, преплитането на времената и събитията подтикват към мисловен труд, към читателско съпричастие при срещите с безсмъртните духовни спътници Маяковски, Хлебников, Пастернак, Бабел, Илф и Петров... И тук диренето на вярност, не към случката и факта, а към същината и цялото, става за сметка на безкрилата красивост.
Някога в „Светия кладенец“ Катаев отричаше една мисъл на Курбе: „Онова, което не виждаме, несъществуващото и абстрактното, не спада към сферата на живописта.“ Според него ТО спада към „областта на новата - четвърта - сигнална система, която идва да смени остарялата“. А опровергавайки пък Мороа, добавя: „Фалит претърпява оня, който живее само в единия от двата свята - действителния и въображаемия; той се ограбва, защото се лишава от красотата и мъдростта на живота... Само сливането на тези две стихии може да създаде действително прекрасно изкуство. Може би тъкмо в това е същността на МОВИЗМА.“ Ето я „страшната дума“, смутила критическото благомислие!
Френското „mauvais“ означава „лошо, неталантливо, бездарно“, но и „хапливо, вироглаво“. Тъкмо с това свое „лошо писане“ Катаев поведе школа от млади последователи. Устремени към пълнокръвна, дишаща проза, която „не превръща живите хора в паметници“, те, заедно с учителя си, заявиха: „Вы старайтесь как лучше, а мы будем как хуже!“
върни се | продължи
---
* Есето е от книгата на Венцеслав Константинов „Гоблен, извезан с дяволски опашки. 50 приключения с привидността“, която е на пазара с марката на Издателство „CIELA“!
|