Съществува една завършена линия в европейското разбиране за „красива словесност“: Сент Бьов - Иполит Тен - Георг Брандес. Една поредица от учители и културни законодатели, която отвежда - съобразно с нашия културен опит - към литературната есеистика на Стефан Цвайг.                  

         Докато Сент Бьов търси път към творбата през автора, Иполит Тен обяснява автора през творбата. Сент Бьов разказва анекдоти, описва събития, пресъздава атмосферата, в която възниква едно литературно дело. Самото това дело остава загадка - примамлива, но непонятна. А Тен открива човешката психология, душевния модел, който прозира през тъканта на произведението, през постъпките на героите. И ще каже: "Телесният и видим човек е само указание, посредством което трябва да се изучава невидимият и вътрешен човек." И френският философ и историк - защото такъв е преди всичко Тен - се залавя да обясни необяснимото, да "обхване необятното", и то със средствата на... естествените науки.                  

         За него човекът се развива "като цвете", душата му има органически състав и различните й елементи са взаимообусловени и породени от някакви ОБЩИ ПРИЧИНИ. Най-често тези причини се свеждат до една-единствена сила и веднъж открили тази "главна способност", ние сякаш притежаваме ключа към човешката душа. Тъй според Тен геният на великите писатели и художници е обикновен продукт на определени външни влияния, а те са - ни повече, ни по-малко - три: расата, епохата и средата. Така Иполит Тен вижда в изкуството и във всички дела на духа само факти и причини, които трябва да се сведат към своята първооснова.                  

         Хипнотизиран от успехите на естественонаучния метод, този вътрешно пламенен човек, чувствителен към магията на словото, се залавя всъщност да направи аутопсия на литературата, за да я обясни. И той наистина обяснява много неща, но те са издъхнали под скалпела му, станали са безжизнена видимост, "мъртва природа". И тук кръгът се затваря: невидимият човек, когото Тен иска да изучи, изчезва, стопява се като съкровище под грубата кирка на нетърпелив иманяр.                  

         Есетата на Иполит Тен върху литературата и изкуството са извънредно полезно четиво: от тях научаваш, че страстта към човека и неговата душа може да убива, когато се съчетае с хладен, клиничен рационализъм.                  

         Човекът е легенда, мит, достъпен само за поетическото вживяване. А словото може да го изрази единствено докато той е жив и дишащ...

върни се | продължи

---

^* Есето е от книгата на Венцеслав Константинов „Гоблен, извезан с дяволски опашки.
50 приключения с привидността“, която е на пазара с марката на издателство „CIELA“!