Някога философът Артур Шопенхауер беше отбелязал, че само животните са вечно сериозни, че никой не е видял магаре да се смее. Според него животните нямат чувство за хумор, както и чувство за музика, защото нямат душа. Тоест един човек се отдалечава от животното толкова повече, колкото по-силно е чувството му за хумор.      
         Ето едно съвсем немско схващане за хумора. То се противопоставя на античния възглед, че "доброто настроение" се дължи на ПРАВИЛНОТО разпределение на течностите в човешкото тяло.      
         Истината е, че задушевността и хуморът вървят ръка за ръка в немската класическа и романтическа поезия, като й придават особена тиха красота. Тук няма буйни избухвания, няма реторика, има усмивка и лекота, има тъга и загатнат присмех. Такива са песните на Гьоте и Мьорике, такава е и немската народна песен. Писателят-романтик Лудвиг Бьорне казва: "Хуморът не е дар на духа, а дар на сърцето."            

         Хумор и патриотизъм      

         Според познавача на немската душа Пенчо Славейков тази лекота и усмивка обаче се дължат на традиционния немски патриотизъм, който не позволява да се каже нищо лошо за Немско. "Смей се, колкото ти е воля - но невинно; смей се на готвачките, на студентите, на ловците, на престаралите вуйчовци и лели, на младите братовчеди, но... по-нататък, пази боже! Щом се докоснеш до политиката, до императора, до немските идеали, дори до немската полиция - а тя е нещо като идеал в Немско! - там вече работата взема опак край. Затова хуморът ти да е невинен, сатирата дръж в джоба, стрелите на сарказма мятай отвъд рейнската граница, копието на присмеха забивай където щеш, но не и в немското патриотическо сърце! Хуморът е гъдел на сърцето: гъделичкай колкото щеш, и себе си и другите, колкото повече - по-приятен си. Но Аристофан в Немско, сатирът, той е чуждо животно и разваля кефа на домашните животни. Те искат да ги приспиват, а не будят." Но - заключава Пенчо Славейков - Господ разбира от шега и помага на присмеха и, види се, за да пръсне скуката от немската поезия, е упълномощил правнука на Ахасвер - Хайнрих Хайне - да се роди между немците, за да извърши тая работа с безпощадното си перо.            

         Чувството за гротеска      

           Тази острота, която навлиза в немския хумор с поезията на Хайне, поражда ЧУВСТВОТО ЗА ГРОТЕСКА. Зачатъците му ще намерим още в думите и деянията на легендарния магьосник Доктор Фауст, живял в края на XV век. Неговата стихия е отрицанието на всичко благодушно и лековерно. А това допада на склонната към дълбочина и мистика немска душа. Ето защо народната книга за слугата на дявола имала на времето огромен успех, преписвали я из цяла Германия, при все че църквата виждала в нея изкушение за младите.      
         Гротескна светонагласа носи в себе си и роденият още през XVIII век Йохан Волфганг Гьоте. Според Томас Ман мнозина съвременници, които са се срещали с поета, свидетелстват, че от него се излъчвало нещо стихийно, тъмно, злостно, объркващо, дори дяволско. Горчиво-насмешливите му настроения, софистичният дух на противоречие смущавали околните. "От едното му око поглежда ангел, а от другото дявол, а думите му са пълни с ИРОНИЯ над всички човешки дела" - пише един негов познат.      
         Ето как от хрисим, кротък и задушевен хуморът на немците след Хайне постепенно става зъл присмех и гротескна ирония, превръща се в хаплива сатира, чрез този нов, ЖЕСТОК ХУМОР немецът, който не е вътрешно свободен, се стреми към душевно освобождение. Вилхелм Буш с неговите проклети хлапета Макс и Мориц дразни и предизвиква не само църквата, но и уседналия, бездуховен немски бюргер. Хуморът му е зловещ, почти "обществено опасен" - в края на поемата двамата "хулигани" - както ги е назовал в превода са нашият знаменит преводач д-р Димитър Стоевски - за назидание биват смлени на брашно в мелницата на майстор Мюлер (това име винаги е било нарицателно за тъпия еснаф) и изядени от патките. Тук вече прозира ЧЕРНИЯТ ХУМОР, обесническият смях, така характерен за днешната немска сатира...            

         Игра със страданието      

         Художникът от XIX век Анселм Фойербах бе възкликнал: "Хуморът ни пренася през пропасти и ни учи да играем със своето страдание." Но вече в следващия век поетът Курт Тухолски признава: "Сатирикът е наскърбен идеалист; той иска да види света добър, но го намира лош, затова се нахвърля върху Злото." Ето как върши това в едно прочуто стихотворение от 1929 година:      

                                                           

УСМИВКАТА НА МОНА ЛИЗА

 

                                                           

От тебе не отвръщам аз лице.                                                            
Защото над пазача си застиваш                                                            
с изящно сплетени ръце                                                            
                  и се подсмиваш.

     

 

Прочута си като онази кула в Пиза,                                                            
в усмивката ти виждат иронично тържество.                                                            
Но да... Защо се смееш, Мона Лиза?                                                            
На нас, заради нас, въпреки нас, със нас -                                                              
                  или пък за какво?

 

Без думи учиш ни какъв е земният ни дял.                                                            
Понеже, Лизхен, от портрета ти личи,                                                            
                  че който на света премного е видял,                                                            
                  усмихва се, ръцете на корема скръства                                                            
                                    и мълчи.

         Днешният немски хуморист е станал сатирик, а това ще рече - моралист. Той вече не иска с мека усмивка да заглажда противоречията в живота, да приспива в сладък унес порядъчния гражданин, който по стародавен обичай трупа парички и честно си плаща данъците; той се стреми да превърне социалните явления в общопонятни картини и да покаже как трябва да се поправят нередностите; той вижда в своята сатира "инструмент на просвещение".      
         В наши дни тази сатира е изместила напълно някогашния милозлив и разтушителен хумор, смазала е прочутата и така обичана от Пенчо Славейков немска "задушевност". И това е станало, защото - както гласи една песен на Ерих Кестнер - "голямата свобода, която толкова чакахме, не настъпи; остана ни малката свобода - с нея можем да дишаме, да се смеем, да съществуваме, да се удивляваме на нощните светлини, но неоновите реклами не могат де ни заменят блясъка на звездите..."            

върни се | продължи

---

^* Есето е от книгата на Венцеслав Константинов „Флейтата на съня. Литературни етюди“, която е на пазара с марката на издателство „CIELA“!