Новелите на немския романтизъм са написани главно от младежи, родени в последните десетилетия на XVIII, но творили и оставили диря в новия, така жадуван и отрупан с надежди XIX век. Разказват те чудати, невероятни истории, изпълнени с много настроение и малко разсъдливост, разказват за тайните и необясними неща в живота, а на първо място, разбира се, за любовта. Защото в любовта романтично надъханият младеж съзира пътя, по който ще опознае загадките на битието. Новалис, предвождащ търсачите на „синьото цвете“, вещае, че в очите на възлюбената се таи вечността, а в екстатичните състояния на любовта се докосваш до светове, скрити за всекидневния поглед.                        

         На разочарованите от жестокостите на Френската революция писатели са скъпи всички мигове, в които им се струва, че долавят пулса на природния живот и че прозират в целите на историята. С копнеж по необикновеното, те често съзират магическо сияние в онова, което - по думите на Маркс - е всъщност обикновена, суха проза. Тяхната представа за действителността им е по-скъпа от самата действителност, а изобразителният талант се оказва по-важен от всякакво познание. Затова в новелите се сблъскваш с невъзможни герои, измислени и заплетени положения, фантастични развръзки. Но те облъхват пламенни чувства, възторзи и младежка мъка по непостижима красота. А също и болнаво преклонение пред ужасното и страховитото. Защото „крайната нежност и бруталността са допълващи се потребности на нуждаещата се от дразнения романтична натура“.                        

         В един разговор със секретаря си Гьоте нарича класическото изкуство „здраво“, а романтическото „болно“. И се отнася към творбите на Хайнрих фон Клайст с истинско коравосърдечие. Но "в светлината на съвременния опит" се оказват верни думите на Томас Ман: „Някои постижения на душата и познанието са невъзможни без болестта, безумието, духовното престъпление и великите болни са жертви на човечеството, разпънати в името на неговото възвисяване, на разширяването на неговите чувства и знания, с една дума - в името на неговото висше здраве.“                        

         С изненада установяваме, че като умонастроение, като порив да се пожертваш, да се самозагубиш в борба и изнемога, в преживяване, познание и страст към някакъв макар и неясен идеал, романтизмът не е отмрял. Днешният романтизъм обаче се носи в сърцето като младежка тайна, като порочно светло страдание, което подготвя за душата мъчително сладко пиршество...

върни се | продължи

---

^* Есето е от книгата на Венцеслав Константинов „Гоблен, извезан с дяволски опашки.
50 приключения с привидността“, която е на пазара с марката на издателство „CIELA“!