Ако е вярна истината, че всяко световнозначимо явление в изкуството е преди всичко национално обагрено, тази истина е и прозорец към стихосътворения свят на Васко Попа. Звукът на народната песен, загадките на поверията и преданията, цветните стъкълца в калейдоскопите по панаирите, напетата шарения на носиите по сватбите и празниците, светлото опиянение от виното на спомените и на измислиците в дългите разговори под манастирските лози - всичко това е там, затворено в тънкия съсъд на стиха. А този стих е кован и прековаван с най-сложен модерен инструментариум. Долавяме напрегнатия ритъм и гротескната образност на експресионистите от кръга „Зенит“, потапяме се в сомнамбулическата метафорика на далматинския „примитивен“ сюрреализъм. И всичко изразено с повторна, новопридобита „наивност“. Картините на Васко Попа - какви картини! - сякаш са слезли от платната на селския художник Иван Генералич, но са наситени с внушенията на едно дълбоко рефлективно съзнание: дошлият от Банат поет е изучавал в Белград, Букурещ и Виена славянска, романска и немска филология...      

         В книгата си „Игри“ Васко Попа предлага уж простодушни детски рисунки на домашни животни, растения и предмети, на всичко онова, което може да се докосне с ръка в бездуховния дребноселски бит. Но през отношението към тези близки на всекидневието неща поетът раздипля пластовете на техния смисъл, погледът му открива нови и нови измерения, прониква до надсетивното им значение. Така всяка вещ в неговите песни се превръща в отделен център на малък, само на пръв поглед земен, а всъщност изцяло духовен космос.      

         Вътре, в средището на битието, Васко Попа овладява онази „обсадена ведрина“, която е блян по друг, по-радостен свят. Около него бушуват силите на разрушението, "мракът на челюстите". И единствената възможност за оцеляване е да останеш вътре в кръга, съсредоточен в себе си, заслушан в собственото наивно, задъхано дишане.      

         Но поетът превъзмогва затварянето в този омагьосан кръг на себесъзерцание. Тъкмо играта става начин за общуване с реалния свят, средство за постигане на истинската ни природа. Играта не се играе заради някаква крайна цел, заради някакъв резултат, а заради самата игра: заради приключението, породено от възможността да се разкъса за миг кръгът на веднъж установения ход на живота. Според Влада Урошевич същността на играта в поезията на Васко Попа е победата на дионисиевския принцип на отвореност към света над аполоновския принцип на затвореност в себе си. „Играта тук е символ на стремежа към усвояване на света чрез словото. Така поетът решава загадката на света, създавайки своя.“      

         А това е тъй, защото той е съумял да съчетае в себе си, а това ще рече - в песните си, - живата, изумена и изумяваща народностна сетивност с едно в най-високия смисъл европейско ценностно съзнание. Накратко: свързал е вселенската магическа игра, наречена Живот, с човешката магическа игра, наречена Поезия.      

         Или - с думите на поета:

                                                         

Гълтачи на огън играчи на мълнии                                                          
Укротители на гръмотевици                                                          
Тук показват вещината си

върни се | продължи

---

^* Есето е от книгата на Венцеслав Константинов „Гоблен, извезан с дяволски опашки.
50 приключения с привидността“, която е на пазара с марката на Издателство „CIELA“!