Има писатели, които разказват обикновено за необикновени неща, а други описват по необикновен начин обикновеното. Мирослав Кърлежа разказва необикновено за необикновени събития. По това той прилича на Исак Бабел. Но и по друго: съкровената тема за войната, видяна като гигантска машина на унищожението, като мелница на човешки съдби, като поле на честта и позора...      

         В спомените си хърватинът Кърлежа споделя едно ключово преживяване от детството, което определя цялата му по-сетнешна светонагласа. Това е прочитът на оная сцена от „Илиада“, където старият Приам, разплакан, моли победителя Ахил да му предаде окървавения труп на сина му Хектор. Тази картина предизвиква у момчето такова вълнение, че то се влюбва в древните автори, Библията и историята. Години по-късно писателят ще отбележи: „Атина, античността, светът на римската вълчица и на пуническите войни станаха за нас нещо повече от идеали... И все пак аз продължавах да живея с патетичната католическа представа за кръстната смърт на Голгота.“ Балканската война (през която го арестуват като мним австрийски шпионин) дава на седемнайсетгодишния юноша достатъчно сюжети и подтици за литературно творчество - за да стане той с времето един от големите майстори на хърватската проза.      

         Но Кърлежа е и драматург, и критик. Под перото му излизат проницателни есета за Рилке, Стефан Георге, Херман Бар и Карл Краус (с когото го свързва лична дружба). Освен това той пише върху живота на Еразъм, философията на Кант, драмите на Клайст, средновековната сръбска живопис, погребалните ритуали на богомилите, хърватската и унгарската история, обсъжда медицински въпроси, размишлява върху културата на Азия и Европа... Тази му разностранна дейност го превръща в един от интелектуалните учители на младите югославски писатели - сравняват влиянието му с това на Андре Жид във Франция.      

         През годините на Втората световна война Кърлежа записва в дневника си едно важно прозрение. „С личния си живот всекидневно си доказваме, че е много по-просто да живееш, отколкото да си разясняваш разни символистични теории - теории, които живеят от митове, от кръв, от тамян или от папагалско дърдорене. Ако съвсем старомодно, по нютоновски, се размислим за нещата, ще почувстваме, че всяко наше движение е само брънка в тайнствената верига, изтеглена от логаритъма на Космоса... Това е като проблясък в центъра на кръг, който освен философски теории, освен звезди и атоми, включва в себе си човешко щастие и нещастие. Тъкмо това човешко нещастие е въпрос, който не бива дори за миг да изпускаме от центъра на вниманието си. Днес е от значение преди всичко да сме човечни.“      

         Много смърт, много кръв, много страдание има в прозата на Кърлежа, в „Щурец под водопада“ има мрак, непрогледна февруарска мъгла, смрад, гниене, гарванов грач. И все пак, въпреки разтърсването от съприкосновението с това силно слово, въпреки ненавистта и иронията, мъката и отчаянието, които го изпълват докрай, то магически привлича - не с друго, а с дълбокото си, мъжествено изстрадано човеколюбие.

върни се | продължи

---

^* Есето е от книгата на Венцеслав Константинов „Гоблен, извезан с дяволски опашки.
50 приключения с привидността“, която е на пазара с марката на Издателство „CIELA“!