Корабокрушенецът от една басня на Езоп, изхвърлен на брега, се разбужда от първия сън на изтощението и намира морето отново спокойно. Тогава го обзема гняв и той започва да ругае онова, което едва не му е донесло гибел: с красивия си лик морето примамва човека, за да го погуби, ако той последва призива му. Но Морето, в образа на жена, Таласа, отвръща на разгневения: „Не ругай мене, а Вятъра, понеже по природа аз не се различавам от Земята, но той ме връхлита, раздвижва ме и ме превръща в могъщи вълни.“            

         С тази древна притча и с нейното философско осмисляне се заема книгата на Ханс Блуменберг „Грижата прекосява реката“. Авторът е професор по философия в Мюнстер. Създал си е литературно име преди всичко с есеистичната творба „Житейско време и световно време“, в която търси отговор на извечния въпрос за смисъла на човешкия живот, като изследва социалните процеси в историята от времето на Коперник до епохата на космическите полети. Блуменберг става популярен с твърдението си, че контактите с далечни звездни системи и задълбоченото опознаване на Космоса са принципно невъзможни от планетата Земя. Тези заключения подтикват писателя да заговори за „човешката изгубеност във времето“.            

         „Грижата прекосява реката“ включва истории за философи, писатели и мислители, където със средствата на притчата се онагледяват техните идеи. Блуменберг разказва за Лайбниц, който заминава на море, за Ницше, който изкачва връх Сакро Монте, за Витгенщайн, който най-неочаквано се сблъсква с учения математик и логик Фреге, за Ернст Юнгер, който се занимава с ботаника, за въображаема среща между Хегел и Шопенхауер или между Пруст и Джойс, а накрая разказва за Хайдегер, който търси заключително изречение за книгата си „Битие и време“. Тези „сцени из живота на мислителите“ с неочаквани сюжетни обрати създават усещането за непрекъснат диалог с невидим събеседник.            

         Самият Ханс Блуменберг нарича своите истории „имагинерни анекдоти“. Личните си прозрения писателят изразява чрез една древна басня. В нея философът Талес, наблюдавайки звездното небе, пада в един кладенец. Прислужницата, тракийка, която става свидетел на неговата непохватност, избухва в смях. Блуменберг обяснява, че философите цитират тази басня, когато искат да онагледят проблема за оправданието на теорията и желаят да направят малка почивка в хода на своите абстрактни умопостроения.            

         И тук важат думите на литературния критик Уве Волф: „Историите на Блуменберг изострят нашето съзнание и с това подбуждат размишленията ни, освобождават ни от грижите за нас самите. Показват ни как можем да живеем и без отговор на големите въпроси, които поставя животът. Така те отвеждат читателя към първоизточниците на поезията. Като възбуждат вниманието ни, тези разкази ни карат да забравим онова, което без друго не можем да променим: страха от тъмната нощ, корабокрушението и тъгата поради собствената ни тленност.“

върни се | продължи

---

^* Есето е от книгата на Венцеслав Константинов „Гоблен, извезан с дяволски опашки.
50 приключения с привидността“, която е на пазара с марката на Издателство „CIELA“!