„Монтаук“ на Макс Фриш по всичко прилича на автобиографична творба, в която нито персонажите, нито събитията са измислени. Писателят сякаш просто желае да разкаже живота си: живот на един мъж, който пише под принудата на литературните закони. „Това е една откровена книга, читателю... Посветил съм я на моите приятели и близки, та когато ме загубят, да могат в нея да открият някои черти от моя нрав и настроения, защото аз съм този, когото описвам. В нея ще намерите моите недостатъци такива, каквито са, и мене самия такъв, какъвто съм - непресторен и естествен“. С тези думи Монтен е въвел своите прочути „Опити“; тях Макс Фриш поставя и като епиграф на „Монтаук“.  

         И ето че по силата на тайни закономерности, по силата на писателската обвързаност с обществения живот, с проблемите на времето и съдбата на множество други хора, Фриш прави от своята интимна изповед надличен документ, който интересува не само него и близките му приятели, но и читателя. Така „Монтаук“ вече не е обикновен личен дневник, а пространно есе - в стила на Монтен - върху модерната човешка душа, при което житейският опит подхранва мисълта, а мисълта сама по себе си вече е голямото, единствено значимо преживяване.

         Сюжетът на новелата е банален: застаряващият писател прекарва края на седмицата с една млада американка в малкото селище с индианско име Монтаук на стотина мили от Ню Йорк. Двамата се разхождат из горичката, пекат се на плажа, разговарят, любят се - общуват, доколкото позволява значителната разлика във възрастта и неговите оскъдни познания по английски. Писателят разказва за себе си ту в първо, ту в трето лице, което му предоставя възможност да се разглежда отстрани като чужд човек, да влиза в спор със себе си, да се самообвинява и оправдава. Творецът Макс Фриш разчиства сметките си с човека Макс Фриш, който е подтиквал или осуетявал литературните му начинания. Писателят се опитва да задържи отлитащия миг, да запази усета си към него, а това го кара да се връща далеч назад в спомените си, които невидимо придават цвят на настоящето. Докато се наслаждава на живото присъствие на младата и навярно последна жена в битността му на мъж, Фриш преброжда в съзнанието си онези земни кътчета, които са се оказали по някакъв начин съдбоносни за живота и творчеството му: Цюрих, парижките Хали на развиделяване, нюйоркския Музей на модерното изкуство, Рим, Мексико, Бретан, Берлин...

         Но дали всичко това е заслужавало да бъде разказано? Ето отговора на Фриш: „Писателят се бои от чувства, които не са подходящи да станат достояние на всички: в такъв случай той чака своята ирония; възприятията и изживяванията си поставя под съмнение - дали си струва да бъдат описани, и не обича да преживява неща, които не може да облече в думи. Тази професионална болест на писателите превръща мнозина в алкохолици.“      

         Писането се оказва укриване от „живия живот“, но и единствената възможност да проумееш кой си в действителност и да намериш истинската си самоличност. Когато разисква своите грешки, провали и неудачи, когато разсъждава върху проблемите на брака, любовта, старостта, смъртта, парите, славата, Фриш разголва не само себе си, но и цял един свят, който се сбогува с младостта, с човешката обвързаност и закономерно си отива.      

         А това никак не е малко!

върни се | продължи

---

^* Есето е от книгата на Венцеслав Константинов „Гоблен, извезан с дяволски опашки.
50 приключения с привидността“, която е на пазара с марката на Издателство „CIELA“!