Учителят на поети Гюнтер Айх има един стих: „Крещи, мое уравнение, крещи!“      

         Този стремеж към икономия на словото и същевременно към точност и доказателствена яснота на художественото послание е присъщ и за поезията на Ралф Ротман. Край творческата му люлка са присядали като орисници такива първомайстори на модерната немскоезична лирика като Готфрид Бен и Паул Целан, а край тях е дишал приказният лунатик Кристоф Мекел. Стиховете на Ротман са събрали в себе си соковете на многобагрени светоусещания и естетически вселени, за да се домогнат до собствен глас. А този глас настойчиво вещае: "Най-достоверният път за постигането на истината е страданието!" Ротман сякаш се е обрекъл на това изпитание - но неговото страдание не е сантиментално, унило или себесъжалително, то е инструмент за наблюдение, зрителен уред, който увеличава нещата до тяхната най-застрашителна близост. В същото време обаче поетът запазва своя птичи поглед, високата гледна точка, от която междучовешките стълкновения и драми започват да изглеждат като природен процес. Тази двойна оптика прави творбите на Ротман мъчителни и изящни, жестоки и одухотворени, придава им силата на съновидения, в които светът е по-истински от самата действителност.      

         „Драскотини“ е първата книга на Ралф Ротман. Като епиграф блестят думите на перуанския поет Сесар Валйехо: "Сбогом! И страдай!" Творбите, затворени между кориците, черпят духовна енергия от напрежението между жаждата за живот и чувството за постоянна заплаха. Оттук иде и иронията на Ротман - като примирие (ала не примирение) между интелекта и емоциите; това е саркастичната любов към себеподобните, нежното презрение към един свят, който привлича и отблъсква с равна сила. Затова и любовните стихове на поета са саморазправа, нетърпимост, душевна язва, кръвоизтичане.      

         Ротман жадува за любов и наред с това е неспособен да обича. Тази психическа негодност за продължително чувство, за избистрена трайност в общуването, го измъчва, но и бунтува. Кара го да дири причините за злочестието не само в себе си, но и в света. С това Ралф Ротман става бард на цяло едно поколение във Федералната република, което е родено без илюзии и надежди, преживява без постоянна работа и житейски цели. "Хлябът на надеждата е кух", гласи един негов стих.      

         Лудвиг Фелз пише за поезията на Ротман: "Това, което ми харесва в тези стихове, е мощта на отчаянието, вложено в тях, безмерността на копнежа, крехкостта, болката, непресторената тъга. И един език, който одрасква и прониква дълбоко в привидно защитени места." Самият Ротман въздъхва: "Нека щастието ми е ограбено. Аз имам пориви, тоест всичко, което ми е нужно."

върни се | продължи

---

^* Есето е от книгата на Венцеслав Константинов „Гоблен, извезан с дяволски опашки.
50 приключения с привидността“, която е на пазара с марката на издателство „CIELA“!