Адолф Мушг е професор по литература в Цюрих, но си създава име и на разказвач с тънко чувство за отсенките в психологическия живот, за често пъти несъзнаваните мотиви на поведението, за невидимите съдбовни връзки с околните и с "големия свят". Ако може да се изрази накратко идеята на романа му "Подбудите на Албисер", това е душевното противоречие между житейските идеали и реалната действителност, в което е изпаднал европейският интелектуалец от шестдесетте години на двадесетото столетие. Всъщност темата е колкото стара, толкова и нова, но тя особено силно присъства в швейцарската литература.      

         Героят на творбата, гимназиалният учител д-р Петер Албисер, произхожда от чиновническо семейство с пуритански нрави. Още в детството си Албисер загубва родителите си и възпитанието му е поето от лелята, която - в традицията на фамилията - се заема усърдно да направи от него "човек". Тя заплаща на момчето следването му и очаква то да прояви особено усърдие и настойчивост, но вместо това получава от него само разочарования. Външното развитие на Албисер преминава сякаш безконфликтно - след университета идва казармата, после учителското поприще. Но вътрешното му, душевното му   развитие е обременено от тежки смущения. Младежът се измъчва от съзнанието за своята посредственост и се стреми да намери за това някакво "медицинско" оправдание - подлага се на всевъзможни изследвания, за да открие у себе си онази неизлечима болест, която възпрепятства личностното израстване.      

         Петер Албисер потърсва спасение в брака, но и там претърпява поражение. После се увлича от политическите битки в страната, опитва се да намери себеосъществяване в левичарските протестни акции, но не успява да постигне общ език с хората, произлизащи от друга социална среда. Амбициите на Албисер в педагогическото поприще също се провалят. Така той постепенно се отказва от всякаква съпротива и започва да лекува душевните си рани при един самозван психоаналитик и графолог.      

         Това е Церут, тайнствена личност, шейсетгодишен чужденец с неизвестен произход, установил се след войната в Швейцария. Церут е пълна противоположност на Албисер и на съществуващия порядък в страната, а тъкмо това привлича изтерзания гимназиален учител. Албисер се доверява напълно на стареца, в провежданите психоаналитични сеанси той разкрива докрай болезнената си същност. И въпреки че Церут само го изслушва, скоро Албисер изпада в особена зависимост от него, започва да се чувства дори застрашен от стареца. И една лятна вечер изпадналият в психическа криза гимназиален учител стреля по своя лечител.      

         Адолф Мушг превежда читателя през всички разклонения на мотивите за тази агресия. Разплита се възелът от невидими конфликти и противоречия, от амбивалентни състояния на привличане и отблъскване, на страх и гордост, на желания за самозаличаване и пориви към убийство. Съдебните следователи, които разследват случая, съзират вината не в Албисер, а в неговата жертва Церут. Чужденецът непрекъснато е представлявал някаква провокация срещу Албисер, срещу целия порядък в малката, буржоазно устроена Швейцария. Церут е символ - той е онова, до което дребният, смазан от условностите на еснафския морал интелектуалец не може да се добере и затова го възприема като непрекъснат упрек срещу себе си и себеподобните си.      

         Подбудите на Албисер да извърши този опит за убийство са всъщност подбудите на социалното му обкръжение. В очите на правосъдието той е оправдан, но едва ли и в очите на читателя. Романът е подтик към лична равносметка и себеопределяне, към намиране на собствено отношение, на собствен стил на поведение в една външно стабилна, но вътрешно разколебана обществена система.

върни се | продължи

---

^* Есето е от книгата на Венцеслав Константинов „Гоблен, извезан с дяволски опашки.
50 приключения с привидността“, която е на пазара с марката на издателство „CIELA“!