Афоризми се четат главно заради поуката, заради изчистената мъдрост, която може да даде основания и насоки в живота. В Еклисиаст е казано „Който трупа знание, трупа печал“. Тази мисъл те поставя пред житейски избор - дали да си останеш невежа, но радостен, или да бъдеш знаещ, но тъжен.

         Тази подкана за избор е подета и от френския моралистичен канон на XVII век - Лабрюйер, като критик на нравите, внушава, че е нужно да познаваш човешките характери, за да се осъществиш в едно общество на лицемерие и бездуховност. Той казва: "В света има два начина да се издигнеш: с помощта на собственото си умение и с помощта на чуждата глупост.“

         Модерният афоризъм освен поука предлага и удоволствието от отрицанието на поуката. Ако моралистът напътства как да избегнем изкушенията чрез праведен живот и смирение, Оскар Уайлд парадоксално обръща назиданието: „Единственият начин да се отървем от изкушението е да му се отдадем.“ Оказва се, че един поучителен афоризъм, ако се преобърне, има също, но не и същото поучително въздействие - например декартовото „Мисля, следователно съществувам!“, може да се превърне в „Мисля, следователно не съществувам!“ или „Не мисля, следователно съществувам!“ и пак ще е вярно, но от друга гледна точка. Това прави афоризма пластичен и привлекателен за хората, които обичат интелектуалната игра и словесната еквилибристика.

         В наши дни афоризмът получава и остро политическо звучене. Полският майстор на крилатите фрази Станислав Йежи Лец изрича политически предупреждения: „Всеки век си има своето Средновековие“ или „В опасни времена не се затваряй в себе си, там най-лесно ще те открият“.

         Под влияние на Лец и неговите „Невчесани мисли" аз написах първия си афоризъм още като студент. Сблъсъкът с политическата действителност породи тогава следната моя премъдрост: „При социализма знаем всичко за бъдещето, нищо за настоящето, а миналото е държавна тайна." Единствен този афоризъм оцеля в последвалата многогодишна битка със словото в стремежа да изясня себе си и мястото си в света. Повече не написах политически афоризми, защото за мен станаха по-важни не политическите, а междучовешките отношения. Поисках да узная защо някои се раждат като завършени личности, а други цял живот се домогват до свой желан образ; защо, когато двама души се раздалечат, си стават по-близки. Няма по-интересно нещо от човешката съдба! Така от познанието и поучението развих вкус към лиричната изповед в афоризма, към парадокса и светлия абсурд. Удивен бях, че най-добрите примери на парадоксална духовна нагласа откривам още в текстовете на древността. Мой образец в афоризма стана сериозно-смешната мисъл на Аристотел: „Хората се делят на три групи — тези, които са живи, тези, които са мъртви и тези, които са на море.“ Замечтах да съм от третата група и ето, вече дълги години без много шум успешно плувам в житейското море, макар и неведнъж да съм се давил.

         Какво е за мен афоризмът?

         „Афоризмът е кръстоска между мисъл и смях.“
         „Афоризмът е миниатюрно есе.“
         „Афоризмът е най-бързото бягство от себе си.“