Много-много отдавна, през отдалечаващия се година след година и десетилетие след десетилетие двадесети век, чиито митове вече се забравят, в град П. пристигна един човек, герой на настоящето произведение. Беше в сив костюм, строен, не много висок. Които го знаеха, нямаше да го познаят. Той сега беше далече от дома си, не познаваше никого тук и никой дори от онези, който можеха да го разпознаят, не подозираше, че това е той, човек с положение, както се казва, макар и на друго място.
          Мъжът отседна в прочутия хотел „Милениум“, за който продължават и днес да се носят легенди. Те, легендите, неотдавна бяха реновирани, както и самият хотел, от едно едноименно произведение, което призоваваше всеки читател да допълни голямата легенда за хотел “Милениум” със свой личен малък мит или легенда. Беше настъпило времето на митовете и легендите, както и на тяхното демитологизиране, като медията за това беше, естествено, телевизията, тази машина за виртуални пътувания и всъщност за губене на време.
         Мъжът никога не си губеше времето напразно, той такова време нямаше. Само беше оставил униформата си и другия си образ и трябваше да изиграе ролята на суров, но справедлив баща.
         Ваната в хотел „Милениум“ беше бяла, огромна, мраморна, мебелите – тежки, тапицирани с червен плюш и неудобни.
         Той трябваше да разбере до кого е писмото, за какво става дума. Такава му беше работата. А в случая задължението му, към нея, към детето му.
         Беше му го изпратила по погрешка това писмо.

         Ето какво сънувах:
         Намирам се в малък апартамент, много кокетен и нов. Очевидно е моят. Знам, че съм се измъкнала много тихичко от леглото в спалнята, за да не събудя човека, с когото съм била и който още спи. Макар че сутрин обикновено съм сънлива и намусена, в момента се чувствам прекрасно. Решила съм да правя изненада – ще готвя a typical English breakfast. Нещо си тананикам, разбивам яйцата, пържа бекона, имам дори baked beans. Подреждам красиво закуската в чиния, пека филийки, наливам чаша портокалов фреш, кафе, слагам всичко на табла, ядосвам се, че нямам цвете, но нищо. Щастлива съм, защото знам, че ще доставя радост на човека в леглото ми. Чукам на вратата и влизам. Дълго стоя с подноса в ръце, после го оставям бавно на шкафчето, не знам какво да правя, вие ми се малко свят и ми се плаче. Тихичко се мушкам в още топлите завивки, лягам там, където възглавницата е още вдлъбната, свивам се на кравай и стискам очи. Възглавницата под главата ми се намокря.
         Това сънувах, а сега малко го доукрасих.

         Заведе я на обяд. Поръча салати и аперитив, поръча ракия и за нея. Келнерът го погледна учудено. Запали цигара – „Слънце“ в кутия, нали беше спрял да пуши, откъде ги беше изровил.
         Чакаше я да докладва.
         Нямаше никакво намерение да взема мраморна вана, нито да се заседява в тромави плюшени кресла.
         Писмото й беше изпратено до сестра й, героиня от приказка. И, като в приказна мелодрама, беше станала грешката. Иначе нищо друго не беше станало.
         Затова тя не разказа за повода за писмото, липсващата и несъществуваща история.
         Беше я спрял в един ъгъл на класната стая, бяха останали сами, сигурно е изчаквал така да стане, пимисли си по-късно. Застана пред нея, беше висок, най-високият, а тя слабичка, фина, с малки ръце, светла къдрава коса, най-красивата. “Искаш ли да ми станеш гадже?” попита я той. Изобщо не беше очаквала това. Нямаше представа, че той или някой друг дори са я забелязали. Припомни си, че беше танцувал с нея на любимата й песен. По-късно, но много по-късно, той твърдеше, че били излизали на разходка в града. Разходили се из един от парковете за няколко часа, друго нямаше. Преди, или след като той й се беше обяснил така смешно в нещо като любов, тя дори не знаеше, нито тогава, нито сега, дали е било любов, какво точно е било. Не си спомняше тази разходка, а би трябвало, но защо той си я спомняше и разказваше така убедително за нея? И толкова пъти, и с такива подробности, че я индуцира и вече й се струваше, че може да е било така. Това си бяха негови фантазии, но явно така му се е искало.
         Той не си спомняше пък, така, точно по този начин поне епизода в класната стая, класните стаи бяха много, може би пет дори? Със сигурност не му харесваше въпросът, който й бил задал, не било и не е в неговия стил така да говори.
         Нямаше как нищо от тези неща да се провери, а дали беше нужно, освен на тях двамата, за да могат двата им някогашни свята да се обединят в един, в света на миналото. Миналото трябваше да е едно, то беше едно за цял народ, за цял свят – съставено от фрагментите на толкова много лични минала.
         Това беше тази почти несъществуваща история. Не можеше да му я разказва, не можеше да докладва.
         Всъщност и той като че ли не искаше всъщност това. Трябваше да направи нещо за детето си, а може би наистина нямаше нужда.
         Оттук нататък всъщност започна всичко, без униформа. Тя после се питаше дали все пак той не бе успял да разучи всичко. Знаеше ли го, знаеше ли, че няма нищо. Децата мразят да разгадават тайните им.
         Мъжът се прибра с неудобния нощен влак. Шафнерът се скъса цяла нощ да муши дърва и пак остана студено в онази ранна пролетна нощ. Годините направо бяха тръгнали да вървят – като колелетата на влака, ускоряваха, забавяха, спираха. Някога нямаше години, нямаше схеми, правила, програми. Животът не ги включваше. Нито телевизионните канали.
         По-късно дъщерята разказваше на когото само решеше за живота от онези години. Любопитно й беше, не търсеше поука, не знаеше какво би направила самата тя в такава ситуация. Днес тази ситуация беше всъщност невъзможна.
         Въможно беше само да се лети напред-назад във времето, на пресекулки, ту напред, ту назад, ту спира, ту тръгва, ще тръгне, времето е като сърцето и негов символ, може да изчезне, само ако сърцето спре.
         Можеше да гони това време, това сърце, този живот с колата си например – напред, на дълго, далечно пътешествие – към миналото или къде?
         Позвъни се, тя отби в първия крайпътен ресторант.
         Дали това беше онзи дълго чакан звън на съдбата (тя всъщност не чукаше ли?). Някой й се обаждаше – момчето от клрасната стая, събрало кураж, мъжът от празното легло. Риба или рак, къде зимуват раците, риба, която се прави на рак, за да го замести, като го няма, риба на сухо, риба във вода
         Веднага позна номера върху дисплея. Беше го изтрила от паметта и затова не изписа името. В нейната човешка памет, обаче, се беше съхранил. Докога? Имаше ли смисъл.
         Каква беше тази игра в страната на безсмислените хора? Игра на природата ли беше, игра на живот ли? Дори хотел „Милениум“ със своите митове не знаеше.
         „Сняг ще вали.“
         „Зима е.“
         „Изборите минаха.“
         „Други ще дойдат. Кръговрат.“
         „Построиха най-сетне къщата.“
         Която беше изгоряла.
         Вдигна слушалката само от любопитство.