– Дий! Дий ма, душа! – викна Хасан и шибна кобилата по задника.
        Джеврие рипна в мрака, събори оградата на космодрума, па го удари на галоп. След нея каруцата затрещя по каменистия кър на Делиормана.
        Някъде отзад завиха сирени. Светнаха прожектори. Сигнални ракети пукнаха в небето.
        – Айди ма, Джеврие! Яаа, яаа, яааа... – ревеше Хасан като постоянно си наместваше противогаза.
        Друсането стана неудържимо. Камарата от метал задрънча и започна да се разпада. Разхвърчаха се части от високотехнологично оборудване: дискове за гравитационни спирачки, клеми от ядрени акумулатори, шарнирни болтове за левитиращи полуоски и дори една ръждива гаубична цев, срязана с ножовка. Платнен чувал с дигитални нано-пружинки нелепо подскачаше във въздуха, докато накрая шумно се разпра в ръбовете на ракетните стабилизатори. Зад стърчишката се завихри опашка от прах и титаниеви стружки.
        Внезапно небето се разцепи. Над Хасан с бръснещ полет профучаха спидери от граничния патрул. Кобилата обезумя. Вдигана се на задните си крака, изцвили.
        – Иииихррр прф-прф-прф...
        На забавен каданс позата й би придобила героически измерения, ако я пришпорваше някой Наполеон и ако не беше маркучът на противогаза, който се размяташе под муцуната й като хобот на слоница. Да не говорим за каруцата с вид на талига от обоз – заради несвойствения галоп на Джеврие, тя се капична и зрелищно се преобърна. Кон, метал и дървения се омесиха в пясъчно торнадо, което сдъвка всичко и го изплю на стотина метра от входа на ВП-то. Казано по човешки – Хасан изпусна юздите и нещата отидоха по дяволите.
        ВП-то беше времевият портал край космодрума. Хасан го бе открил случайно, докато копаеше за кабели сто и четиринайсет години преди това. Че годините бяха сто и четиринайсет, той разбра малко по-късно. Отначало го бе взел за част от дренажната система на село Каолиново. Съоръжението наистина напомняше тръба, по-скоро утка с чудовищен цолаж, която някога е отвеждала отходните води към колекторните басейни на канализацията. Някога, защото едното й разклонение бе отрязано със замах като при операция на сляпо черво, така че по-добре да забравим за него.
        Диаметърът на основната тръба бе два човешки боя, а дължината десет разкрача, ама направени на подскоци от човек с нисък чатал. Отвътре Тубата бе облицована със сребристо фолио, като юрган, и блещукаше в здрачината с необяснима светлина. Хасан се бе опитал да го отпори направо с копача, ама къде ти – сапът отскочи, блесна искра, нещо мощно го засмука и той се озова в другия край на Тръбата сто и четиринайсет години след това.
        Странно е наистина как едно нищо и никакво утро може да се проточи сто и четиринайсет години във времето. Още по-странно е това, което се бе разкрило пред очите на Хасан – полу-пустина местност, осеяна с камънак и Cryapo Carnegiea (онези кактуси с големите шипове). Миришеше на кварц, асфалт и полимери, като че някой, ей там зад голямата дюна, гореше кабел, за да извади медната му сърцевина. „Евааа!”, бе успял да извика старият ром, преди кашлицата да го задави. Още с първото вдишване бе погълнал кажи-речи всичките елементи от Менделеевата таблица. Не че знаеше кой е Менделей, каква е неговата таблица и що е то химически елемент, но усещаше субстанците в себе си като лакмус – все пак, бе израснал край Оловно-цинковия комбинат и химията си му беше в кръвта.
        След второто вдишване очите му се насълзиха и опасно излязоха от орбитите си. Инстинктът му за живот го набута обратно в утката. Блесна искра. Разтърси го електричество. Ударът бе достатъчно мощен, за да галванизира всичките му пломби. Още преди да усети металния вкус в устата си, ромът бе изстрелян в началото на Тръбата и тупна сред кукурузените масиви на Каолиновската мера.
        Това беше първият му досег с ВП-то. Кой, как и защо бе зарязал металната коруба в регулацията на селото, Хасан слабо се интересуваше. Опита да я среже с оксижен. Материалът не поддаде. Стърга я с ножовка. Без резултат. Колко псувни отнесе тая утка, само тя си знае! Ако не беше такъв невежа, ромът би проклел тая безизходица малко по-деликатно, да кажем, по Франсоа Вийоновски, с онази „Балада за конкурса в Блоа”, преведена блестящо от Васил Сотиров: „До извора умирам аз от жажда, горя и тракам със зъби от студ, земя - кърмилница, а ме подяжда, до огъня студът е трижди лют...” и т.н., и т.н., знаете кои я карат до края. Така се чувстваше Хасан. Прецакан. Като боа, която напира да глътне хипопотам, но не може да разчекне челюстта си достатъчно.
        Умисли се старият ром, умълча се. Дни наред бродеше из махалата като сомнамбул. Умуваше как да натовари Тръбата на керван от съешени каруци, за да я предаде на „Белканто” в относителната й цялост, ама йок – тежка се оказа пущината. За да я повдигне, трябваше да използва релсов кран с подсилени лебедки, а последния такъв го бяха нарязали за скрап още в средата на деветдесетте и то барабар с релсите и лебедките.
        Поради липса на разумно решение, Хасан се ориентира към изследване на местността от другия край на Тръбата. Научи се да преминава „оттатък” без проблеми и с противогаз. Отначало изследва терена с металотърсач. В резултат на това чувалът му се напълни с причудливи отломки от стомана, а джобовете – със стотина лева от пункта за вторични суровини в Каолиново. Обещаващо беше началото. Сто лева, превърнати в бира, вино, ракия и шепа лукчета за чаветата. Финансовият удар му даде кураж да разшири периметъра на своите набези. Малко по на север, на хвърлей и нещо, хоризонтът се изгърбваше като камила, коленичила за водопой. Голямото Задник. Така бе кръстил дюната пустия му Хасан. Тя беше приятно заоблена, напомняше прелестите на Айшето и може би затова го привличаше някак първосигнално.
        Един жарък следобед той издрапа по стръмния склон на Голямото Задник, въпреки жегата, противогаза и двуглавите гущери наоколо. Изкачи дюната от раз. Подчини я на мъжкия си нагон. Възседна я като берберски войн по време на химическа тревога.
        И видя Базата.
        Трите постройки бяха в подножието на Голямото Задник. Приличаха на шишове, върху които гигантски клоун бе завъртял чинии, поръбени с елмаз. От тях излитаха една след друга светли точици, ситни като мъниста. Те се събираха на рояци, оформяха дълги кервани и потъваха в небето.
        Впечатляваща гледка, няма що.
        Но не и за Хасан Мюмюнов, който имаше практичен подход към живота. Спускайки се по северния склон на Голямото Задник, той по-скоро се интересуваше от състоянието на телените заграждения. Това бе система от клюмнали диреци, свързани с бодлива тел, но толкова стара, че на места направо се беше разпаднала. Оформяха се просеки, през които спокойно минаваха по две каруци наведнъж. Струваше си да надникне зад оградата и не остана излъган, защото попадна и с двата крака в рая на Земята! А какво е раят за бедния Калдераш, ако не авто-морга без ограда и пазач? На всичкото отгоре рогът на изобилието яко се бе изръсил тук. Сред бурените се търкаляха двукраки канонерки с деформирани корпуси; акумулатори с размерите на маршрутка; полуоски, висящи свободно на метър и половина от земята; сфери от метал, мек като маджун... Абе, все удивителни работи, като изключим една 122-милиметрова гаубица, поразена от снаряд. Навремето, в трудови войски, Хасан бе копал укрития за артилеристи, та знаеше това-онова за оръдейни системи. Първо щеше да нареже гаубицата. После всичко останало.
        Върна се за каруцата. Не каза и дума на аверите в махалата, що да дели плячката? Когато се стъмни, впрегна в хамута вече дремещата кобила, омота около копитата й парцали от тензух, а на муцуната й надяна стар съветски респиратор РШ-4 (ШМ-41 Му) с гофриран маркуч. Малко е да се каже, че старата Джеврие посрещна придобивката си опозиционно. Особено я притесни маркучът, който й придаваше леко идиотски вид – нещо средно между коне-слоница и коне-мравоядка, а отблизо направо си мязаше на конска муха.
        – Чуш, чуш! Стига рита ма! Да н’тъ напрая на кифтета! – успокояваше я Хасан, докато гиздеше главата й с комплекта за индивидуална защита. То добре, че секретните складове на Гражданска Отбрана бяха наблизо, та се бе запасил с каквото дал бог.
        И ето го сега Хасан, сто и четиринайсет години по-късно, проснат по очи сред пустинята на Делиормана. Тъкмо бе успял да домъкне в колата всевъзможни отпадъци от метал. Дори се бе престарал с ония шибани стабилизатори, да ги вземат мътните дано, именно те бяха нарушили баланса на товара. Още като ги набиваше край канатите, си помисли, че ако каруцата беше лодка, ватерлинията отдавна да е под вода, ама на – лакомия човешка! След казармата той бе работил като докер на пристанище Бургас и си имаше представа от морските работи. Да де, ама кел файда? То това е разликата между „да знаеш” и „да си имаш представа” – натъртен задник, строшена каруца, два тона разпиляна стока, а над главата ти – патрулни спидери, които пуцат с трасиращи куршуми.
        Киборгите буквално изникнаха от пясъка. По-скоро поникнаха като ония митични хоплити, родени от зъбите на Тиванския дракон. Така се появиха, изневиделица, но иначе приличаха на най-обикновени кентаври. Направо бяха одрали кожата на Хирона! Това сравнение със сигурност не мина през ума на стария ром. Подмина го и мисълта, че гръцката митология е развъдник за чудовища, които причиняват временни неудобства на хероите, в нашия случай – Язон, аргонавтът, крадецът на златното руно. За Хасан тези създания не бяха нито киборги, нито войните на Кадъма, нито страховит кентаврийски ескадрон, а поредните органи на реда, които му пречеха да си вади хляба. На друго мнение беше кобилата Джеврие. Тя видимо живна, забели око, напърчи опашка... Виж я ти, дъртата кокетка, винаги готова за любов...
        – Хранг хронк хрунг хрютц! – изхриптя едно от съществата като задавено с мушмула.
        – Аман бе, значи! – изправи се Хасан с ръцете на тила. – Недей арестува мене, душа! Пари нема, деца гладно, жена гладно, тъща гладно, аууу, тъща много гладно, тъща много яде...
        Пуснаха му два откоса в корема и един контролен между очите. Кинетичната енергия на куршумите го отхвърли назад. Падна възнак с разперени ръце. Строполи се на пясъка с някаква неосъзната патетика, като че искаше да прегърне небето, да гушне мирозданието, да отлети някъде по-надалеч от мизерията на битието, от прищевките на тая жестока присмехулница, ромската съдба – един Бодлеровски албатрос на палубата на пустинята.
        Каква покъртителна драма!
        Изобщо, по презумпция, смъртта на протагониста все внася някакъв драматизъм в произведението. Още повече при тези странни обстоятелства, когато разправата с него е бърза и неочаквана. Но кой нормален автор убива героя си в началото на драматичното действие? Може ли да го застреляш като куче дори в един такъв хумористичен наратив на ужасите? Труден въпрос. Както знаете, хуморът не се приема сериозно от читателите, което е добре, нито от критиците, което е жалко. По тази причина автор, който ликвидира главния си герой без време, все едно играе на руска рулетка с автомат „Калашников” – няма как да пропусне.
        В интерес на истината, куршумите бяха меки и лепкави като пластелин. Очевидно нямаха за цел да го убият. След изстрелите Хасан изгуби доста от ореола си на мъченик. Превърна се в ухилен тип, който раздаваше целувки на всички. Мунициите трябва да са имали упойващо действие, сходно с това на домашната ракия, защото по едно време ромът се хвана за сърцето, повдигна лявата си вежда и запя:
        – Джелем, джелем, лунгоне дроменцааа, маладилем бахтале роменцааа...
        Изпълнението бе задушевно, дори чувствено, с акцент върху крайните „цааа”, където „ц”-то звучеше по-скоро като „тссс”, а пък „а”-то бе широко отворено до физическите възможности на устата: „тсааа”. Такава интерпретация на ромския химн би направила чест на всяка гаражна кръчма във Факултето, а надушеха ли го музикалните продуценти на „Пайнер”, не му мърдаше тримесечно излагане из шоу програмите в регионален мащаб. Уви, киборгите не се впечатлиха особено. Сграбчиха Хасан за краката и го повлякоха по дюната като жива тачанка. Полетя ескадронът, както се казва, полетя устремно и с песен на уста:
        – Джелем, джелем, лунгоне дромен-тсааа, маладилем бахтале ромен-тсааа... - и все така, and on and on, until they went out of sight and hearing (дe да бяхте учили английски, а?)
        Свестяването му отне около час. Килията беше хем ръбеста, хем овална. Напомняше клетка на пчелна пита. Стените – бели, пухкави и влажни като кожата на запотена скандинавка. Нямаше прозорци, нямаше лампи, но светлината извираше направо от въздуха.
        – Здравейте, радвам се да видя сродна душа. – чу се от далечния ъгъл на зандана.
        Хасан вдигна глава. Към него със ситни крачки се приближи старче с прическа на пънкар.
        – Аз съм Джеки Х. Димитров, професор по философия, приятно ми е, всъщност пълната ми фамилия е Хаджиделипопдимитров, но с нея трудно се социализирам, наричайте ме Джей Ди, а може и само Джей или Ди, а защо не просто „професоре”, нищо че имам и други титли в разни колежи, институти, университети и така натататък. Вие кой сте?
        – Хасан Седевчов Мюмюнов. – отвърна ромът леко същисан. – Аз, такова, идва от тръбата, ей там зад Голямото Задник...
        – Не разбирам какво говорите, но звучите убедително. – смигна му професорът. – Кентаврийският ескадрон ви довлече тука преди час. Прочистват района заради сеитбата.
        – Глей ся, душа. – осафери се Хасан. – Това, тръбата, страшна работа! Бам с копача и щрак – нема кукуруз, обаче песъци много! Аз за мен си не съ страхувам, ама за Джеврието мъй яд. Дет’ са вика, язък за добичето, начи.
        – Сеитбата ще започне скоро. – продължи Джей Ди като в пиеса на Харолд Пинтър. – Дъждовалните машини са в орбита. Скоро ще хвърлят семето. После пускат пороя – истинска класика: „Като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали – напои хубаво майката земя...” и така нататък. Помните „На браздата” от Елин Пелин, нали? Там, за Белчо и Сивушка...
        – Язък за стоката, д’еба. – говореше на себе си ромът. – Два тона метал са разпиле сичкото! Да не бех товарил толкоз каруцата, щех да се юрнем у тръбата и щрак – право у маалата, ама йок...
        – Пуснат ли дъжда, край на сушата! - логореята на професора вземаше връх. – Всичко ще покрие червената плесен. Цялата планета. За да се изпълнят думите на Страбон, че на Земята един ден ще властват огънят и водата. А може да се вярва на стария патриций Гней Помпей, нали го е ударила мълния в Древния Рим? – професорът се закиска в софистична треска. – Е, вие може да ми опонирате, че по същата логика Есхил трябва да е най-големият познавач на черупчестите влечуги. През 458-ма година пр.н.е. той бил убит от костенурка, пусната връз голото му теме от орел. Чудесен контра аргумент, да! Поздравления, адмирации, акламации и така нататък. Между другото костенурката е оживяла.
        – Пу, мамка му д’еба! Отиде зян стоката! Чак ма боли сарсето... – тюхкаше се в отговор Хасан. Златният му зъб проблясваше чат-пат като галванизирана удивителна.
        – А мен ме сгащиха в лабораториите на БАН. Криех се в мазето. – смени темата професорът, макар това да нямаше пряко отношение към разговора. – И без това привършвах консервите с „Русенско варено”, нямаше да изкарам и месец... Ама вие май не сте тукашен, с този странен акцент...
        – Аз, такова, през тръбата, душа, тъгадък-тъгадък с Джеврието и бам тука, мамка му мръсна. – разпери ръце ромът.
        Джей Ди сякаш го чу за сефте.
        – Вие сте минал през ВП-то?
        – Ами... едно таквоз големо... кат’ утка за клозет... и вътре алюмин...
        – Но това е Времевият портал! Появява се тук-там за кратко и после изчезва. Божичко, сто и един далматинци, ама верно ли? – въодушеви се професорът. – Как работи ВП-то? Кой го е построил? С каква цел? Никой не знае. Абсолютна фата моргана, тера инкогнита, тъмна Индия и така нататък... А вие от бъдещето ли сте или от миналото?
        Хасан се почеса по мустака:
        – Глей ся, душа, да ти го казвам честно, аз въобще не тъ разбира, конкретно за тва, дет говориш. Ама хич!
        Професор Джей Ди подкара разговора по-делово.
        – Ще ви запозная с обстановката набързо. В нашия времево-пространствен континуум се случиха съдбоносни събития. Преди век по тези места е бил разположен бункерът на СЦКЗ-то. Световният Център за Космическа Защита. Най-секретният обект на Земята. Той е трябвало да координира отбранителния потенциал на правителствата в случай на извънземно нападение. Тук е бил и командният пулт за ЛО-2 – лазерното оръдие с обсег два пъти разстоянието до Луната. Великите сили не случайно избрали това място на Балканите. Било далече от индустриалните центрове, не се набивало на очи, а местната държавност не се пречкала много-много, защото преживявала от наема и така нататък. Световните политици пропуснали само една мъничка подробност. Земите се обитавали от ромския клан Калдераши. Митично племе, на което било съдено да промени историята на света. – професорът се замисли за миг и попита. – Това да ви е познато?
        Хасан наостри уши, но замълча.
        – Калдерашите си изкарвали прехраната по много примитивен начин – продължи професорът. – Разбивали инфраструктурата на държавата в търсене на метал. Жици, шахти, релси, вагони, локомотиви и така нататък... Всичко режели за скрап. С годините ромите се научили да стигат до комуникационните трасета под земята и така изкопали захранващите кабели на СЦКЗ-то. Тихо и кротко ги нарязали за вторични суровини. Отмъкнали дори акумулаторните клетки на генераторите. Това, последното, се случи по мое време, точно преди инвазията на извънземните. И после настана Апокалипсиса! Звездната флота на Алфа от Кентавър атакува Земята на 7-ми април по обед. Кентаврийските ескадрони падаха от небето като скакалци. Пристъпи ужасни, бури подир бури, рояк след рояк и така нататък, и така нататък, простете че цитирам Вазов, но малко се вълнувам. После разбрахме, че ООН заповядало незабавна активация на СЦКЗ-то, за да поразим кораба-майка. Какво е кораб-майка? Кентаврийски разрушител с размерите на Австралия, който виси на геостационарна орбита над Европа. Лесна мишена за всеки лазерен артилерист. Да, но без кабели компютрите не работят. Стана така, че в най-тежкия момент нямаше лазерно оръдие, нямаше координация между държавите, нямаше стиковка между родовете въоръжени сили, абе тотална анархия, шок, паника и така нататък. Военните съюзи капитулираха един след друг. НАТО държа фронта месец и половина. Китайците – два. Последни се дадоха руснаците. Биха се яростно до край. До последна капка водка.
        Професорът се засмя, но майтапът му явно не се получи. Хасан стоеше като гръмнат с базука.
        – От известно време кентаврийците прочистват земята с огън. Подготвят я за сеитбата. – продължи Джей Ди. – Ще садят червената плесен, за да ги храни, да се затъкнат дано! А такива като мен, скрити по тавани и мазета, ни товарят на космически баржи за мините на Марс. Всеки ден от Базата излитат по стотина конвоя с мъже, жени, деца, кучета, котки и така нататък.
        Хасан си спомни за светулките в небето и потръпна. Джей Ди го потупа по рамото.
        – Знам, че това ви звучи като банална фантастика, приятелю, но реалността е такава. Животът не е холивудски сценарий, в който Брус Уилис спасява човечеството. Дано това ви говори нещо. Падам си по филмовите антики. Гледали ли сте „Армагедон” или „Петият елемент”? Не? Разбирам. Те са колекционерска рядкост. Почти колкото „Дунав мост”. А вие, собствено, откъде идвате?
        Старият ром се замисли. Спомни си за катуна. Спомни си за нощите с Айшето, за чутовните запои с аверите... В главата му отекнаха и думите, които често повтаряше на чаветата: „Нашто, сиганското живот, е борба за хлеб! Затва фащайти ножовкити и – по жицити!”. Така им казваше тогава. А сега, сто и четиринайсет години по-късно, нещо го бодеше под лъжичката.
        – Ние от простотия бе, бате. – успя да измънка той и очите му се навлажниха. – От немотия и простотия, да нъ прощаваш...
        Професорът подскочи като мишка пред таралеж.
        – Нима вие сте Калдераш?
        Ромът безпомощно вдигна рамене.
        – Пари нема, деца гладно, жена гладно, тъща гладно, кво да прайш, душа... Секи тъ лъжи. Идва сосиалистито, дава пейсе лева да гласува на негу. После идва либералито, дава пейсе лева да гласува на негу. Па га доди на власт, сичкото едно и също прай! От нас пойчи краде, чумката да го ръгни!
        Съчувствие се прокрадна в очичките на професор Хаджиделипопдимитров.
        – Така е, братко. Така беше. Всяка идеология се опитва да смекчи факта, че пържолата е за едни, а остатъците - за останалите.
        – Все фашкията оставало за нас, бате. – отвърна Хасан. – А фашкията е зарад простотията, да нъ прощаваш...
        Затули очите си с длан и заплака.
        Драматична сцена.
        Прелом за героя.
        И всичко това прекъснато от острия писък на сирена, която измете последните думи на разкаяние. Светлината почервеня. Една от стените потъна в тавана. Зейна синкав коридор, от който нахлуха кентаврийски ченгета.
        – Кои сте вие? Откъде сте? Има ли още като вас? Локализирайте бойните си групи? Колко сте? С какво сте въоръжени? Кой е вашият командир? Къде складирате откраднатото от Базата? Говорете, гадове!
        Разпитваха ги цяла вечност. Водеха беседата с помощта на електронен преводач и палка за електрошок.
        Удивително е какви небивалици може да съчини човек, докато го измъчват извънземни гавази! Професорът призна, че не е професор, а член кореспондент на Московския държавен университет и като такъв е ръководил нелегална група от академици. Истинското му име било Гънчо Флоров, като ученик имал двойка по „Родинознание” и тайно се обличал като жена. На съвестта му тежели философски трактати, които поставяли човека в центъра на Вселената, но той бил готов да се отрече от тях на часа! А когато, в изблик на слабост, заяви, че ще си каже и майчиното мляко, наложи се да докладва млечната формулата на „Хумана HN”, диетичната храна за кърмачета, страдащи от диспепсии, целиакия и нарушен глюкозен толеранс... Пълна дивотия!
        При Мюмюн положението беше по-сложно. Бяха го хванали с веществени доказателства. Навираха под носа му улика след улика, болт след болт, полуоска след полуоска. Обяснението, че щял да ги нареже за вторични суровини умът им не го побираше.
        – Хей, двуноги, всичко ще си признаеш! – крещеше по своему главният разпитващ. – Щом си рязал кабели под напрежение, значи си специалист. Най-вероятно десантчик. Къде си заровил парашута, гадино?! Къде си скрил бластера? И какви бяха тия циркове с каруцата? Камуфлаж? Рекогносцировка? Заблуждаваща операция? Казвай къде са партизаните!
        Разпитът не вървеше на добре. Най-вече за Хасан. Ченгетата го заковаха окончателно с частите от 122-милиметровата гаубица и, да ви кажа, донякъде с основание. Е, може ли да се разкарваш с оръдие в каруца и да не мислиш за бунт срещу властта?
        Ако продължа с клишета по Хърбърт Уелс, Хасан Мюмюнов би трябвало да се изяви като носител на уникален бацил, който да натръшка извънземните нашественици най-безцеремонно или в героичното си отчаяние, да подхване дива чалгия със смъртоносен честотен диапазон, сиреч да ги изтреби до крак с гьобеци. Представете си сцената, в която ромът реве с цяло гърло като при атака на нож: „Оп-сааа! Оп-сааа!” и главите им се пръскат в скафандрите като жаби в микровълнова фурна! Кеф...
        Нищо подобно, дами и господа. За съжаление на холивудските продуценти, които все някога ще прочетат тази история, истината съвсем не е така героична. Няма и помен от триумф, нежели от патетика. Случи се най-естественото нещо по линия на основното действие – професор Джей Ди бе екстрадиран с космическа баржа на Фобос да дои местните перамбогръцели, а Хасан го изведоха на полицейска възстановка в района на Голямото Задник. Качиха го на каруцата. Бяха я ремонтирали с вещина. Натовариха уличаващите материали. Впрегнаха криво-ляво и Джеврие. Накратко, заставиха рома да ги заведе до позициите на парашутно-десантния батальон, в който той несъмнено се водеше на разкладка.
        Хасан не дочака втора покана. Шибна кобилата по задника и закрещя:
        – Дий, твойта мама! Яаа, яаа, яааа...
        Понесоха се във вихрен галоп. За нула време заобиколиха Голямото Задник. Последва рязък маньовър и хоп – мушнаха се в Тръбата с все каруца и джунджурии.
        Кентаврийският ескадрон загърмя след тях на месо. Лазерните откоси зачаткаха по туловището на Времевия Портал кухо и неравноделно като кастанети на куца танцьорка: „Чат... ча-чат... ча-ча-чат... ча-ча-ча-чат...чат...” Канонадата продължи до мига, в който тръбата не издържа, блесна искра и ВП-то изчезна яко дим – като на кино.
        До тук добре. Можеше и по-добре, но в писането не бива да се престараваш, за да не те обвинят в прекомерни амбиции – това ми каза един колега, който си мечтае да стане Нобелов лауреат. Мъдър съвет. Ако не беше той, да съм подкарал разказа ала Джефри Чосър с поетична стъпка и в рима. Това, разбира се, не го приемайте като заплаха, но отървахте дебелото, определено.
        Продължаваме нататък по-внимателно, макар че нищо не ни пречи да изпратим Хасан, където си щем. Например в Древния Рим, за да провери наистина ли оня умник Страбон го е треснала гръмотевицата или в сетния час на Есхил – да му продаде стоманена каска срещу костенурки, падащи от небесата. А представяте ли си го насред Парада на Победата с каруца пред артилерийски дивизион?... Все изкусителни възможности, които ще оставим на своите последователи. Истината, както обикновено, е много проста, да не кажа – прозаична. Отсъдете сами.
        Каруцата на Хасан заора в кукуруза като ракета. За малко да зацепи към Никола Козлево, че и оттатък биля – към землището на Пет могили. Кобилата лисваше. Бяха останали юздите и противогаза. Слава богу, че и ВП-то беше изчезнало, а с него и възможността да го преследва кентаврийският ескадрон. Някой по-пъргав боец може и да е успял да скочил в Тръбата, но вероятно и той, като Джеврието, е излязъл през срязания край на утката. Бедните хайвани, един бог знае къде са се запилели във времето! Най-вероятно из пещерите на древна Елада, където ще станат родоначалници на кентаврите или по-точно вече са станали, ако съдим по митовете за Хирона. Неудобна истина, за която, вярвам, гърците ще ми простят. За всеки случай ще затворя темата, защото не ми трябват дипломатически скандали. Да забравим за срязания край на утката, както се разбрахме в началото.
        Сега, сто и четиринайсет години по-рано, утрото бе ведро и освежаващо като лимонов резен в gin and tonic. Наоколо пееха птички, в тревата се шмугваха дребни влечуги, над канавката жужаха мухи-лайнарки... Общо взето, всичко си беше нормално като за утро в Делиормана.
        Поуспокоен, Хасан се впрегна в каруцата и я подкара край нивите с кукуруз. Дишаше с пълни гърди. Познати миризми на пестициди го изпълниха с благодат. Почувства се уютно и на мястото си. Душата му пееше:

Gelem, gelem, lungone dromensa.
Maladilem bakhtale Romensa.
A Romale, katar tumen aven,
е tsarensa bahktale dromensa?

 

Пътувал съм, пътувал съм по дълги пътища.
Срещал съм щастливи цигани.
Цигани, откъде идвате
с шатрите си по щастливите пътища?

        Пееше той, впрегнат в каруцата, а в очите му се отразяваше небето.
        След десетина минути, все така в добро разположение на духа, Хасан спря на разклона за Каолиново. В двете посоки на третокласния път се точеше върволица от самосвали. Прашен облак пълзеше към нивите и скоро щеше да се спусне на запад към селото. Откъм източната страна на разклона земята бе превърната в строителна площадка. Багери като едноръки титани копаеха ров, незнайно защо.
        Хасан вече знаеше защо.
        Свърна в едно от близките дерета и заряза стоката. После се прокрадна в махалата.
        Съседите бяха на крак. Шумно впрягаха конете, лъскаха гърбовете им с хавлиени кърпи. Някои от аверите псуваха, други точеха ножовки за метал, трети надигаха бляскави шишета с ракия. Каруците им, натоварени със сънени дечурлига, една след друга потъваха в хоризонта като табор от гаснещи светулки.
        Хасан изчака суматохата да утихне.
        Влезе вкъщи. Избръсна се. Облече си нова риза.
        И заведе чаветата на училище.