Залези, гръмнали крушки, празни бутилки
от водка, уиски, вино. Шкаф с всички кукли
на сестра ми. Грамофон, ъгли с паяжини,
музика като морска вода. Грамаден орех,
пясък и делфини, книги, клони с гарвани.
Майка ми. Баща ми. Мъртви кучета и котки.
Пепелява светлина, гробищна пръст, тишина
и река. Въжета, колани, поезии, оргазми.
Лета, сочни като кайсии, белотата на снега,
старата къща. Болнични дрехи, изгладнял
прозорец, небеса. Изгубени ключове,
тъмнина, цигарен дим. Бикини, сутиени,
голи тела. Разкъсан химен, увит в копринено
съновидение. Крясъци от болка, викове от
наслада. Детство, топли дрехи, топли ръце.
Онова, което връщат вълните на миналото,
никога не си е заминавало – празен портфейл,
детски усмивки, ненужна омраза, напразна
любов, прекрасна жена, съставена от нощ
и светлина, която се разтваря във въздуха.
Бездомни пейки, болящи зъби, пътища,
ножове. Всичките нощи на безсъния и
суицидности, водещи до избора: сега
или после. Никога? Никога не съществува.
Ако нищо не си заминаваше с вълните
на миналото, тогава как щяхме да се
гордеем с нашите белези, с нашите бръчки?
Понякога е хубаво да знаеш, че през
някой далечен ден и ти ще се завърнеш
по същите вълни към някого – като аромат
на кафе, плясък на вълна, дъх по бузата,
и той ще се усмихне или намръщи, и ще
продължи да върви.

върни се | „Излизане от тъмното“ | продължи