„Искам приятелски да Ви предупредя още в началото на тези така наречени лекции, че нямам абсолютно никакво желание да се преструвам на лектор. Както може да се предполага изнасянето на една лекция е форма на обучение и както може да се предполага учителят е някой, изпълнен с познание. Аз никога не съм бил такъв и вероятно никога няма да бъда. Онова, което винаги ме е привличало е не преподаването, а ученето...”
         Това са уводните думи на Едуард Естлин Къмингс от неговите „Шест нелекции”, издадени през 1953 г. от „Harvard university press”. Помня как преди няколко години излязох с широка усмивка от една чикагска книжарница “Barnes&Noble”, понеже в раницата ми се намираше точно тази книга, както и 1300-та страници на „Събрани стихотворения” отново на Е.Е. Къмингс. Няколко години преди това бях чул за първи път за този изключителен поет и вече притежавах цялото му поетично творчество. Казах поет, но запознатите много добре знаят, че той въобще не е само това. Къмингс е изключителен писател, драматург и художник. Интересното при него е това, че макар той да става известен с нетрадиционния начин, по който разчупва синтаксиса на стихотворенията си, карайки някой от тях дори да приличат на диаграми, голяма част от творчеството му е с традиционна форма. Той написва голямо количество сонети с класическите четиринадесет стиха.
         Признавам си, че когато започнах сериозно да чета стихотворенията му в оригинал, доста време се борех с тях, със звученето, със смисъла им, като в същото време се борих и с езика в една толкова чужда държава. Но скоро всичко започна да звъни, мелодията потече и аз дълбоко потънах в неговия свят, кънтящ от музика.
         След „Голямата загадка” на Тумас Транстрьомер (2013) и „Стихотворения на Сидни Уест” от Хуан Хелман (2013), издателство „Жанет 45” прави още едно много добро попадение с избраните стихотворения на Е.Е. Къмингс, включени в „Сърцето ти нося(в сърцето си го нося)” (2015), преведени от Манол Пейков и илюстрирани по блестящ начин от Люба Халева, която много точно е напипала пулса на тази книга и е придала цветна дълбочина на стихотворенията на този голям поет.
         Започвайки да чета българския превод на стиховете му аз отново се запитах - Защо? Защо е трябвало да пише по този начин? И отново достигнах до отговора, който бях открил още преди години в Чикаго, но вече бях забравил. Неговите стихотворения трябва да се четат на глас. Само тогава може да се усети цялостното им звучене, богатата тоналност и само тогава нетрадиционната им форма приема ново измерение и вече е напълно разбираема. Точно тук се усеща и вещата работа на добрия преводач. Манол Пейков е успял да запази структурата на стихотворения, без това ни най-малко да навреди на тяхната полифоничност и дълбочина.
         Къмингс е многопластов творец, работещ умело както с перото, така и с четката. Той в един момент може да е романтичен, а в друг да е дълбок, да срязва до костта, да бъде дори леко циничен, както и изключително мъдър и проникновен. Освен това е и доста приятен хуморист. В една друга негова книга с неиздавана преди това проза, прочетох следното измислено от него интервю:

Защо рисувате?
Поради същата причина, заради която дишам.
Това не е отговор.
Не съществува отговор.
Откога не съществува отговор?
Откогато се помня.
А откога пишете?
Откакто се помня.
Говоря за поезия.
Аз също.
Кажете ми, рисуването не пречи ли на писането ви?
Точно обратното – те много се обичат.
Но те са много различни.
Много. Едното е рисуване, а другото – писане.
Но стиховете ви са трудни за разбиране, а картините ви са толкова лесни.
Лесни?
Разбира се. Вие рисувате цветя, момичета и залези; тези неща всеки ги разбира.
Никога не съм го срещал.
Кой?
Всеки.
Някога чувал ли сте за нереалистично рисуване?
Аз съм.
Извинете?
Аз съм художник, а рисуването е нереалистично.
Не цялото.
Да, бояджийството е реалистично.
А какво представлява един бояджия?
Десет долара на час.
С други думи вие не желаете да сте сериозен...
За това са нужни двама.
Добре, нека да помисля... О, да, още един въпрос: Къде ще живеете, когато войната свърши?
В Китай, както винаги.
Китай?
Разбира се.
Къде точно в Китай?
Където художниците са поети.

А ето и едно стихотворение на друг голям американски поет, написано с уважение към Къмингс.

 

Какъв писател!

 

Чарлз Буковски

 

онова, което харесвам в е.е. къмингс
е, че той се отдръпва
от светостта
на думата
и с чар
и хазарт
ни дава стихове,
които срязват
мръсотията.

 

колко се нуждаехме от това!
колко се хабяхме само
по онзи
остарял
изтъркан
начин.

 

разбира се, след това се появиха всички
имитатори на
е.е. къмингс.
подражаваха му,
както други са
подражавали на Кийтс, Шели,
Суинбърн, Байрон,
на всички.

 

но има само един
е.е. къмингс,
разбира се.

 

едно слънце.

 

една луна.

 

         На света са му нужни още такива поети, които да събарят бариерите, да прекрачват законите и да рушат стените в къщата на поезията. Наистина са ни нужни, защото ние, като читатели, умеем да оценяваме истинските таланти и да захвърляме техните жалки имитатори. Нужни са ни, защото така поезията продължава да се развива, да живее и да се обновява. Нужни са ни, защото още от „Епос за Гилгамеш”, „Махабхарата” и „Илиада” поезията не е спира да търси новото и великото. Нека читателят ме извини, ако не съм успял ясно да се изразя, понеже аз не съм критик и говоря от сърце, но точно по този начин, според мен, се усеща истинската поезия – със сърцето. Същото обяснение ни е дал и Къмингс: „Сърцето ти нося(в сърцето си го нося).”

---

   Едуард Естлин Къмингс. Сърцето ти нося(в сърцето си го нося). Издателство „Жанет-45”. Пловдив, 2015