Между комините една луна,
бяла и лоша, замесена от страховете ни,
мята мрежа върху града. Залюлява прозорците,
сглобява лятото напук на нас,
обира чак от дъното му уличните лампи,
първите трамваи, небето в пет, което просветлява
като за сбогуване.

Под ритъма на други градове,
под ритъма на езиците, които не научихме,
невъзможни в тънките си дрехи, забравили си дишането
между днес и вчера,
тръгваме да търсим изход.

Отваряме очи в средата на лунната пътека
(наместо по море, вървели сме по жълтото
на светофарите). Мрежата е вече натежала,
поглеждаме към себе си отгоре.
Не успяваме да разберем дали ни има,
и луната не успяваме да дръпнем долу.

Посядаме между комините.
Издишаме.

върни се | продължи