Виктория Лекова

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | азбучен каталог

 

     Постер!

 

 

 

         

 

 

         

        © Виктория Лекова, автор, 2021
        Национален фонд „Култура“
        Програма „Творчески инициативи“
        Министерство на културата на Република България

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

КОВИДЕНИЯ

 

 

Виктория Лекова

 

 

 

 

 

 

 

1.

 

ПРАЗНОТО ЛЕТИЩЕ

 

 

 

         Боян беше на терен още по тъмно. Чакаше граничния момент между последните дъхове на нощта и първото сърцебиене на развиделяването. Този кадър бе възможен веднъж на няколко десетки години: никакви хора, стотици самолети, паркирани един до друг, скупчени на земята като за скрап, вместо в небето, където принадлежаха. Търпението: в това фотографите трябваше да трупат истинско майсторство преди всяко друго необходимо знание за светлината и движението. И той чакаше. Чакаше да се изсветли негативa на небето, да се прояви първата роса, да изплуват очертанията на неподвижните машини. Имаше нещо зловещо в тази картина: там, където обичайно жужаха кошери хора, закъснели таксита докарваха заминаващи пътници, прегръщаха се пристигащи с посрещащи, глъчаха радостни тези, които дълго не се бяха виждали, и си помахваха мълчаливо онези, които дълго нямаше да се докосват – тази кино масовка, в която всеки се блъскаше, продължаваше, отправяше нанякъде, сега беше като изрязана от празните зали на сградите. Стърчаха угаснали екрани и липсваше единственият живот на летищата: движението. Без него те приличаха на паркинг за мъртви самолети.
         Тази небесна тъга беше дошъл да ловува с обективите и стативите си Боян, тези облаци в шест и половина сутринта, в които нямаше нито един човек, само птици и вятър. Отново само птици и вятър в небето.
         Приближи се от северната страна и се приготви да се разположи до телената ограда. Не очакваше да чуе глас, но и в гласът, който чу, нямаше никакво очакване, само хладна инструкция:
         - Не можете да бъдете тук! Обърнете се и напуснете обекта – макар и неподвижни, самолетите си имаха пазач, и то не какъв да е.
         Боян се опита да обясни, че е фотограф от немски електронен седмичник, извади някакви документи, за да се легитимира. Разказа, че от часове чака подходящия момент за кадър и докато приказват, вероятно го изпуска, но въоръжената единица не се вълнуваше от поезията на изгубеното време и повтори още по-отчетливо през маската си:
         - Напуснете обекта! Веднага!

 

         В такива ситуации фотографите, които нямат татуировка на Сид Вишъс, обикновено се подчиняват – поглеждат към изгубената възможност за кадър, запечатват го с мигли „до следващия път“ и започват без разочарование да прибират техниката си в калъфите: катарамите на тези калъфи познаваха търпението повече от всичко друго. Боян също кимна в съгласие с разпореждането и докато разглобяваше оборудването си преценяваше дали няколкостотин крачки назад не беше възможно да улови неподвижните машини с другия обектив. Реши, че дистанцията ще отнеме от съпреживяването – макар и пандемия от подобен мащаб да се случваше веднъж на няколко века, реши да чака друг момент, за да снима отблизо, да бъде в процеса. Добрата снимка изискваше да си толкова близо, че да мирише на керосин.
         Започваше пандемия. Над човечеството се сгъстяваха тъмни кръгове, образуваха се големи въпроси, които висяха като някакви облаци – но не ефирни и бели, а тъмни, тежащи облаци, които не се поместваха, въпреки че дните се сменяха. Навсякъде затваряха, опразваха обичайно пълните места, спираха трафика между градовете, затваряха границите. Светът влизаше в stand by режим. Повечето хора се скриваха, залостваха се под покривите си, не излизаха никъде, сковани от страх. Улиците на 2020-та носеха тих ужас: сякаш беше минала война, но ги нямаше руините след нея, сякаш беше взривена атомната бомба, но растенията продължаваха да дишат, да помръдват от вятъра, нямаше ги хората, сякаш навън имаше радиация. В парка малките деца носеха маски на лицето, старците се подкрепяха един друг с ръце, скрити в ръкавици. Телата на непознатите се раздалечаваха с подозрение и предпазливост, прегръдката стана най-скъпата стока. Беше поразено човешкото: докосването се превърна в дефицит, телата бяха наказани да мрачуват в стаите, лишени от нежен допир, неутешимо самотни, каквито са били само преди да бъдат родени.
         Боян се върна в центъра на града. Малко неща действат толкова силно колкото гледките на обезкървавени от обичайния човешки поток булеварди, изключени светофари, изгасени витрини, които вече не примамваха, не искаха на всяка цена да те изкушат да влезеш навътре. Тъмни витрини, като склопени градски очи, които се отвръщаха от гледката наоколо, затваряха се в себе си, не приласкаваха вече. Оставаха да работят само аптеките и супермаркетите. Влезе в една от тях и попита опакованата в предпазно облекло жена зад стъклената преграда дали може да я снима.
         - Мен ли? – учуди се тя. – Защо?
         - С това се занимавам. Снимам. – обясни Боян. - Бих искал да застанете пред дрогерията, отвън на тротоара, и да позирате за мой кадър.
         Жената се колебаеше, преценяваше младото момче, както правеше с всеки, който застанеше срещу нея да иска нещо. Впрочем, някои фармацевти не биха разпознали ако пред тях се изправи кожно болен или абстинентен наркоман, но пък други носеха такова набито око, че можеха да съперничат на агентите в тайните служби. Тази дама беше от втория тип, и след като правилно се ориентира в безобидността на молбата му, каза „почакайте“, скри се отзад, за да надене още един защитен слой работно облекло върху себе си, и излезе навън да бъде режисирана.
         - Къде да застана? – посуети се по женски.
         - Точно където сте. Бъдете естествена.
         Не се получаваше съвсем с тези поставени пред лицето шлемове, нямаше изражение.
         Боян я попита плахо:
         - Бихте ли свалили ръкавиците и маската?
         - Това няма как да стане, миличък – гласът ѝ прозвуча с умора и лека насмешка. - Ще ми трябва половин час да вляза отново в този костюм, ако го сваля.
         - Добре... Разкажете ми тогава с няколко думи за ситуацията, дълъг ден ли имахте днес, много хора ли идват за лекарства... – опитваше се да я разговори, като едновременно се взираше като ловец в окуляра.
         - Нито един – въздъхна. - Ти си първият, който влезе.
         На „ти си първият“ Боян реагира да натисне копчето и жената в бяло остана завинаги изправена пред своята витрина в сърцето на празния град. Зад гърба ѝ картонени изрезки рекламираха витамини за дълголетие, усмихнати бременни кореми отброяваха колко остава до зануляването на света, за кратко всичко беше черно-бяло, после паметта на фотоапарата експонира тази самота и я добави към архива на Боян.
         - Благодаря – каза той. – Това беше.
         Помисли си дали не трябва да купи нещо, все пак беше получил своето.
         - Дайте ми нещо за кашлица, за смучене – каза и бръкна в джоба си да рови за пари.
         - Нито веднъж откакто си тук не си се закашлял, имаш ли наистина кашлица? – попита аптекарското ченге.
         - Нямам – усмихна се Боян.
         - Нека тогава останат за някой, който наистина може да се нуждае от тях – жената вече истински се хареса на Боян и той запомни кичурът, който падаше над челото ѝ. – Ето ти една маска, скоро никъде няма да можеш да ги намериш.
         Разделиха се набързо. На нея ѝ оставаше да приключи деня, като дезинфекцира цялото помещение.
         Няколко месеца след този следобед, аптекарката щеше да почине от мъчителна пневмония в болнична стая, няколко години след края на пандемията малката квартална аптека щеше да се преобрази в магазин за крафт бира, но нищо от това Боян не можеше да знае днес, прибирайки еднократната маска във вътрешния си джоб.

 

 

 

 

                                                                                    [дневник]

         

         

        срещнах жена с толкова бяло лице,
        че я снимах само като контрапункт на сивите сгради.

         

        София сега е по-мрачна, отколкото си я спомням.

         

         

         

         

         

         

        щедър ден
        отдаде ми се рядък кадър:
        съпрузи вечерят риба пред компютрите си,
        всеки в отделна стая
        вероятно единият под карантина, другият не
        навикът да се храниш с любимия, макар и през екран

         

         

         

         

         

         

        дива сьомгo,
        която се връщаш обратно нагоре по течението
        до своя първи вир, където си се родила

         

        там хвърляш хайвера си

 

 

 

 

 

2.

 

И.

 

 

 

         Телефонът в апартамента звъня дълго. Боян спеше. Когато се размърда, пак го чу да звъни в другата стая. Не отговори веднага. По обяд майка му отново звъня настойчиво.
         - Ало – каза.
         - Бояне, здравей. Защо не вдигаш? Добре ли си?
         - Добре съм, нищо ми няма.
         - Какво правиш още в България? Намери начин да си дойдеш, нещата са сериозни.
         Родителите му бяха емигрирали в Германия от много години.
         - Не знаех, че домашният телефон още работи. Кой го плаща?
         - Аз го държа, по същата причина, по която не продадох апартамента след като баба ти и дядо ти починаха. Защо си още в София?
         - Не ми върви работата, с една седмица назад съм.
         - Остави този фотографски проект, моля те, тръгни, докато още може. Баща ти мисли същото.
         - Няма страшно, не се давай на паниката. Ще поснимам още малко и после ще се придвижа.
         - После няма да може. Какво ще правиш там? – притесняваше се майка му. - Нямаш осигуровки, не си застрахован, послушай ме, моля те, ще се свържа с немското посолство – тръгни веднага.
         - Не ме е страх за здравето, нищо ми няма. Довършвам и си идвам.
         - Седем години отлагаше, сега ли е моментът за това? Пак те моля, не подценявай ситуацията, ела си.
         - Не се тревожи, нищо няма да стане. Недей да звъниш никъде - ако не може да се лети, ще наема кола. Баща ми как е?
         - Извикаха го на събрание, до седмица ще обявят пълно затваряне. Отиде да разпрати последно някакви поръчки.
         - Добре, поздрави го. Скоро ще се видим.
         Като приключи разговора, се огледа. Стаите бяха почистени от спомени, почти не съдържаха вещи, чекмеджетата бяха празни, щепселът на хладилника изключен. В коридора висеше семеен портрет, полуръст. В детството си беше прекарвал летата тук. Излезе на терасата. Виждаше се дворът на университета. Светлината лягаше през прозорците в незаети, пусти аудитории, които сега приличаха на съдебни зали, от които глъчката и споровете бяха изчезнали. По булеварда нямаше движение, пропускаха само малки товарни камиончета с хранителни продукти.
         Привечер хората излизаха по балконите с тенджери и тигани, тракаха неистово кой с каквито кухненски прибори имаше, вдигаха шум като жест на съпричастност към лекарите на дежурство в болниците, като вик „тук съм“, като опит за солидарност с тези, които се разболяваха. На свой ред медиците излизаха вечер пред лечебните заведения, ръкопляскаха или светеха в отговор с телефони, дори с фенерчетата, с които проверяваха зеничните реакции у загубилите съзнание. Имаше нещо затрогващо в тези сцени, нещо от добрата, извисена човешка природа, която се държи за надеждата. На Боян му се искаше да проникне в тази реалност, наблюдаваше и рамкираше гледките, понякога правеше от тях снимки. Лица на уплашени хора, стоящи на метри едни от други по автобусните спирки. Друг път лица, които дават кураж, усмихват се зад карантинирани прозорци, понякога унили, понякога загледани в нещо невидимо.
         Случваха се и обнадеждаващи феномени: внезапно възникнали концерти, спонтанни тържества по терасите, жестове на взаимопомощ. Блокирани у дома балетни танцьори танцуваха в кухните, в коридорите, спортистите се разтягаха на пода в хола, любими вечеряха „заедно“ пред екраните на лаптопите. Светът изведнъж се стесни до едно пространство, прибра се, сви се навътре. Но не утихна. Напротив – бушуваше също информационна пандемия, отвсякъде се чуваха гласове на паника, на съдбовни предупреждения, имаше хаос и объркване. И обичайните „обитатели“ на късните вечери бяха изчезнали от улицата – не можеха да се видят дори просяци, бездомници, пияници. Човекът се скри, остана болестта.
         Но каква беше логиката на този вирус? Защо едни се разминаваха леко с него, а други биваха покосени? Боян разсъждаваше с дни, разглеждаше заснетите кадри, пространства, тела – искаше му се да разбере, да вникне, да провиди навътре, със същата страст, с която микробиолозите осъмваха в своите лаборатории, надвесени над проби и неуспешни резултати. Докато световните учени се опитваха да видят същността на вируса, от какви протеини е съставен, разглобяваха го и пак го сглобяваха, търсеха слабите му места – непрестанно и неуморно, по същия начин един 28-годишен фотограф, дошъл си за малко в България, оказал се заклещен по неволя в тази територия, обикаляше и правеше своите анализи с фотографски очи, опитваше да провиди какво става с човека, от какво е направен по време на пандемия.
         Какво преживяваше в аванс човечеството с този урок? Беше ли вече дошъл краят на цивилизационната спирала? Изчерпани ли бяха коловозите, по които се движим, лутаме, тичаме насам-натам; катастрофира ли нашето битие, кои същности се оказаха илюзорни, кои наши истини съдържаха подозрително знание… Боян осъзнаваше, че работата му претърпява метаморфоза: фотографският проект, който беше дошъл да завърши, започна да придобива нови очертания, да добавя фундаментални питания и разговорът, който безмълвно водеше със себе си, измести първоначалния си предмет и започна да гравитира около нов център.
         Не правеше ли и самата коронакриза същото с нас - пренареждаше пластовете, разместваше приоритетите и в крайна сметка хвърляше индивида в непознатото, в онова, което го плаши. Чрез какво собствено човек можеше да се противопостави на страха? Кризите, впрочем, можеха да бъдат почувствани и като възможност за пауза, за междуцарствие, така че старият ред да бъде обърнат в нов, да се случи пренареждане вътре и навън от човека, единствено възможно в процепите от катаклично време.
         С дни наред се опитваше да снима лекари на работното им място. Сега това беше по-невъзможно, отколкото да се промъкне да снима военни обекти или министър-председател, който сутрин се бръсне по потник. Достъпът беше строго ограничен. И малкото доброволци, които пристъпваха навътре, биваха обливани с дезинфекциращи разтвори и киселинни зловония, не достигаха лекари, част от тях не можеха да лекуват, а само да облекчават страданията, страхуваха се от непознатото, имаше дори такива, които завиваха в обратната посока на Хипократ, ставаха клетвопрестъпници, побягваха от заразата.
         Вирусът изпитваше човека, независимо дали беше облечен в престилка или куртка, оголваха се зевовете, проличаваха характери и скрити същности, както никога преди. Едни хукнаха да си купуват предимство за лечение, други готвеха за старчески домове или помагаха в доставките на лекарства по малките населени места. Можеше да се види едновременно най-доброто, на което сърцето е способно, както и най-лошото.
         Боян все пак успя да уговори една медицинска сестра от интензивен сектор да се срещнат. Няма обедни почивки, няма вече никакви почивки, му каза тя по телефона, пристигат линейки постоянно, идват хора, на които не им стига въздухът, а няма легла, нямам къде да ги обдишвам, напишете това. Но аз не пиша, каза той, аз искам да ви снимам. Разбраха се все пак в полунощ, когато е сравнително тихо, и е часът на смяната на предпазния ѝ костюм, той да дойде на паркинга на спешното отделение, отдалеч, само за малко. Добре, каза той. И на следващата вечер Ина, на 42, застана в средата на кадъра, точно под неоновия червен кръст, в топлата нощ, зарадвала се малко изкуствено на това чудато момче. Опита да се усмихне въпреки изтощението, въпреки че днес три пъти ѝ се наложи да съобщава на роднини, че близките им са изгубили битката, въпреки че краката не я държаха от умора – усмихна се без да подозира, че това беше предпоследната ѝ снимка.
         Бедата не е, че човек е смъртен, а че е внезапно смъртен, щеше да цитира с горчивина познатото изречение неин колега, патоанатом, десетина дни след кадъра на Боян, докато правеше последната снимка на Инчето, в мазето на болницата, в ангелската морга.

 

 

 

 

        супермаркет, аптека, бензиностанция
        супермаркет, аптека, бензиностанция –
        човекът в пандемия пътешества

 

 

 

 

 

3.

 

СМОКИНИ

 

 

 

         Една сутрин се позвъни. Почти никой не знаеше, че е в България, не очакваше гости, нито се беше обаждал на бивши съученици, любими, приятели. Позабави се докато си придаде приличен вид, и когато отвори вратата – намери само един стъклен буркан в хартиена торбичка, оставен до изтривалката. Нямаше друго, нямаше друг. Взе го и влезе обратно. Смокиново сладко.
         Боян допусна две неща: леля Федя от първия етаж беше узнала, че някой от семейството се е завърнал, забелязала вечер да свети прозорецът на кухнята и решила да направи мил жест, като остави нещо домашно приготвено. Но защо пък не беше останала да поздрави, най-малкото можеше отдалеч през стълбищната площадка да попита как си, откога си тук, добре дошъл – тя умееше да зарадва човек с гласа си, по учителски изнесен и с ясна дикция. Може би внимаваше и тя като всички с вируса, въздържаше се от излишни контакти и се криеше зад ключалки и парчета плат пред носа.
         Второто допускане, което му се струваше по-слабо вероятно, но все пак настоятелно се загнезди в мислите му, съдържаше спомен за първата голяма любов: сливаха се до изтощение, оставяха телата да се изчерпят едно друго, изчезваха напълно в любовта, и когато отново се върнеха в човешките си обвивки – потърсваха нещо за хапване, сол или захар, базисните нужди на организма. Ближеха сол от голата си плът, играеха си със смях, ти си моят джин, а ти си моята ангостура, и се поръсваха със солницата. Друг път намираха мармалад и отваряха капачката, както се открехва вратата на райската градина, сладка е тази смокиня, сладки са пръстите.
         Малко по малко часовете съвсем преляха от спомените за това момиче – дългокосо и слабо като млада лоза. Възможно ли бе наистина да е тя? Бурканчето беше традиционно по форма – точно каквито използваха възрастните жени през есента, когато искаха да затворят вътре спомените от лятото. Впрочем, съседката и преди беше правила такива изненади – веднъж дори изпрати до Германия своя прочут рачел, до майка му, не до Боян – за нейна годишнина, с мило писмо, като от някогашна любима учителка, която те знае от време оно.
         И все пак – тялото на Маргарита... Това цъфтящо тогава сред завивките, и сега в спомените му тяло, за което някога Боян беше Майстора, единствен повелител и градинар, изглеждаше по-вкусния, но по-малко реалистичен вариант за възможния доставчик на неочаквания пакет пред вратата. Кой знае къде по света я беше отнесъл вятърът, далеч на други континенти, посята в незнайни градини, сред други цветя. Не, не можеше да е тя. Можеше ли?
         Зимното стъкло на прозореца, в което светът сутрин се оглеждаше като в огледало, се беше отдавна сменило: навън прохождаше пролет, независимо от екстремната Ковид ситуация. Пъпките се взривяваха, дъхтяха, настояваха, че е време за събуждане – и като че тъкмо поради това и Боян, а и повечето хора, не забелязваха това обстоятелство, нямаха сякаш очи за него: те се чувстваха отлъчени, отделени от природата. Онова, което се случваше на тях, не се отразяваше непременно навън в естествения свят, и обратно - онова, което вършеше природата, не беше на дневен ред в душата на градския човек.
         Вълненията по време на изолация и осмислянето на новия свят концентрираха мисленето на индивида. Процеса на осъзнаване на пандемията заемаше централно място в ежедневието. Хората търсеха информация, посягаха към новини, към експерти, към здравни специалисти, съветваха се с кого ли не, объркваха се кои ценности остават непоклатими и кои им се струват вече разклатени. Събитията бяха толкова интензивни, че никой не обръщаше внимание на бъбривата пролет навън, на белите и розови цветчета, тези малки войници на живота, които продължаваха своята битка въпреки студените, хибридни или фармацевтични войни. От няколко седмици природата беше започнала своето „обръщане“, но човекът в карантина, опрял чело на прозореца от вътрешната му страна, гледаше само със съжаление навън, ето – можех сега да карам колело, да се разхождам свободно или да пия хладна бира с приятели на някоя веранда, ето великденските клонки, които са така свежи, цветята на април, короните на май... Можеше само да се ядосва на пропуснатото. В същото време пропускаше да провиди най-важното: урокът на този цъфтеж.
         На човека от 2020-та отначало му убягваше една яснота, присъстваше някъде отзад в съзнанието му само като видение: всички сме свързани, зависим едни от други. Както в дървото са свързани листцата и цветчетата, и онова, което се случва ниско в клоните, оказва влияние и на това по върховете, така и вирусът дойде да напомни и превалидира старата истина, че социумът представлява общ организъм, единиците са взаимозависими, Пекин и Пловдив са на едно кихане разстояние. Пролетта оставаше невидима на фона на пандемията, а нейното появяване беше метафора – на единия край на света започваха да цъфтят дърветата, и тази вълна стигаше до другия му край. По същия начин бяхме верижни не само в живота, но и в умирането – световната криза дойде като масово видение, и едни видяха в нея началото, промяната, съпреживяването, а други - края, катастрофата, ограниченията. Беше ясно едно обаче: или всички се справят заедно, или никой не остава незасегнат – вътре в семействата или там, навън, между нациите.
         Развитието на здравната криза скоро се измени в морална такава, ценностите се разместиха, първоначалното състрадание между хората отстъпваше, трудностите акумулираха демотивация и отчаяние. Вече всеки имаше досег със смъртоносната молекула. Невидимият убиец оставяше видими трупове. Новите времена оформиха парадокс: ако обичаш някого, стоиш най-далеч от него. Не го докосваш, за нищо на света не отиваш при него, за да не го застрашиш неволно със замърсените си обувки, да не внесеш зараза в дома му, в стаята му, в дробовете му. По тази невъзможна формула му предстоеше на човека от 2021-та да обича: бягай от това, което ти е скъпо. Дръж се настрана, сложи тялото в изолация, а сърцето в дигитален изолатор. Като че за първи път открихме, че имаме ръце – и ги търкахме неистово, десетки пъти на ден, заприличвахме на хирурзи, които много внимават какво докосват и кои предмети повдигат с пръстите си, като че за първи път осъзнахме какво са заразните болести, замисляхме се, когато посягахме към дръжка на чекмедже, брава на врата или бутон в асансьор, направо се сепвахме, когато някой подаде ръка за поздрав, къде ли е бил този човек, не знае ли, че никой вече не прави така – подавахме лакът или се „докосвахме“ като летящите прилепи – всеки отдалеч, в своята самотна ехолокация.
         Затова, когато онази вечер Маргарита се появи в очертанията на вратата и отново натисна звънеца, както миналата седмица, преди да остави смокините, той се зашемети от радост, започна да я целува неудържимо, жадно, да я върти и прегръща, да я люлее като камбана из стаите, почти не си бяха казали и здравей, а правеха любов като луди, любов по време на холера, по време на коронавирус, отчаяно, издълбинно и самотно се впиваха един в друг, сякаш бяха празни съдове, които само чрез другия можеха да бъдат напълнени, тя се отливаше в него, той в нея, въртяха се от тъмно до тъмно, без да помнят вкуса на смокините, или тъкмо защото го помнеха, сякаш са били лишени един от друг, лишени от собствените си тела през тези десет смълчани години. И сега ръцете искаха да говорят. Хълбоците си говореха. Стъпалата си говореха. Нейната шия беше мост, по който да мине неговото лице. Зад нейния гръб пълзяха лианите на китките му, после отлитаха и се заплитаха в косите ѝ. Тя беше Боян, той Маргарита. Откриваха тишината и неподвижността един в друг, на фона на пандемичния земетръс навън, на фона на градския тътен, на бързащите линейки, в тях беше нирванно и тихо. Свещенодействаха. Когато всичко свърши, лежаха по гръб на килима.
         – Намирам себе си, когато намирам теб. Чувствам се у дома с теб – каза.
         Тя мълчеше.
         – Така говореше и преди да заминеш.
         – Аз не заминах – тросна се той, – нашите емигрираха, подгонени от куп обстоятелства.
         Има жени, които умеят да упрекват и без да те поглеждат. Някак скелетът им се извиваше, застиваха обидени с гръбнак, извърнат напук на света, и започваха да мълчат както мълчат пещерите. Боян познаваше Маргарита, както пещернякът знае за сталактитите в тайнствения мрак на пропастта. Или както алпинистът можеше да предусети падаща лавина върху главите на безумци, повишили тон в белите шепи на планината. Маргарита ставаше хладна от болката. Споменът за тяхното разминаване я натъжаваше и до днес, дълбаеше навътре в наранени галерии, кънтеше пещерно. Големите любови понякога оставят големи дупки.
         – Хайде да се разходим – предложи Боян, – ще ми разкажеш с какво се занимаваш, как живееш. Хайде!
         – Навън не става за разходки, парковете са в оградителни ленти, не може да се сяда никъде. Къде ще ходим?
         – Извън града, ако трябва. Искам да се разходя с теб.
         Тя се надигна и започна да се облича. Навън виеха линейки, стъмваше се.
         – Ще дойда пак другата седмица – му каза и се отскубна в смокиновия дъх на нощта, като листо, след което остава да тече бялото мляко на объркването.

 

 

 

 

        Имаше време когато живеех без теб
        не знаех за теб не те носих в сърцето си
        гледам на това време
        като на околоплодни дни

         

         

         

         

         

         

        женските имена
        едно извикване във вакуум

         

         

         

         

         

         

         

        Кратък речник на теб и мен

         

        пролет – глагол, 1 л., ед. ч.
        обичам – винителен падеж, минало несбъднато
        източноевропейско време
        аз есен теб

 

 

 

 

 

 

4.

 

 

 

         Срещаха се в една и съща стая, винаги в неделя. На границата между любовници, които прекрачват в обичането, и такива, които напълно разделят пътищата си. Боян осъзнаваше колко му беше липсвала Маргарита, но и като че се изненадваше от себе си, задето се привързва към усмивките ѝ, към формата на раменете ѝ, сам не вярваше колко щастлив може да заспива в събота вечер, понеже следваше неделя сутрин. Не се страхуваше за нея, не я усещаше застрашена от болестта, въпреки че тя идваше при него, а не той при нея – и заедно с парфюма ѝ в апартамента му влизаха шаловете, обувките, чантите ѝ, а с тях и цялата градска памет за места и хора.
         Маргарита беше пешеходец, мразеше автомобилите, не се качваше и в градския транспорт заради заразата. Често с дрехите ѝ се вмъкваше някое листо или клонче и оставаше на дивана, зад някоя възглавница или на пода в банята дълго след като си е отишла. В тези съкровища Боян се вглеждаше с микро оптика, едва ли не с криминалистки маниер: не ги вдигаше докато не ги заснеме от всички страни, вманиачаваше се. Светът на любовниците е съставен от странни неща: памет за аромати, за вътрешни състояния, но и понякога силно опредметен – чашите, които докосваха, пепелникът, мълчащ на масата. Огледалото, пред което правиха любов прави.
         Боян си даваше сметка, че може да загуби например родителите си, възможно беше да се заразят и да не оцелеят. Но изобщо не се страхуваше за Маргарита. Откъде идваше тази увереност? Сякаш влюбените имат тайна задача на този свят, носят важно призвание в гърдите си и пред тях не може да има друго освен нови и нови дни, които да пълнят с нежността си. Сякаш коронакризата се беше разразила само за да могат да се срещнат отново, светът да спре на пауза, да не се върти, да не се пътува, всички да се скрият у дома, за да останат техни улиците, само на тях двамата - целият град, цялото време. Струваше му се, че Маргарита е станала част от него, а човек не допуска да мисли за себе си като за смъртен, следователно Боян обитаваше радостта на безсмъртието, беше се свил в пашкула на любовта и не можеше да си представи друга пеперуда за себе си, друг полет освен общия. Не толерираше мисълта за разболяване – тялото на Маргарита беше негово, не на вируса, сега тази жена изпълваше живота му, а животът, мислеше си Боян, не ни е даден, за да се учим как се умира. Даден ни е да го живеем.
         - Никога няма да забравя това време – каза тя, стана от леглото и отиде до прозореца.
         - Каква снимка представляваш в момента – заговори Боян с нисък, сънен глас – така изправена, глезените подредени един зад друг, приличаш на малко момиче, което наднича през прозореца, за да види нещо интересно. Само дето малкото момиче се е събудило като жена и поглежда да види на какво прилича бъдещето, кой ще я пожелае пръв.
         Тя не се обърна. Продължи да гледа навън.
         Боян дешифрира това замисляне като напрегната пауза, стана и понечи да я прегърне, но сега долови и празния ѝ поглед, някаква тежест, която го парализираше.
         - Защо казваш това „никога няма да забравя...“, като че е свършило, все едно преминаваме някъде.
         - Не ме питай такива неща – каза тя, – никой не знае какво може да се случи утре. Впрочем ако можех да гледам в това „утре“ – нямаше преди десет години да се привържа към теб, нямаше да си позволя да мисля, че си принадлежим, защото ти заминаваш лесно и неочаквано.
         - Може би този път искам да заминеш с мен? – вгледа се в нея, търсеше някаква реакция, изучаваше я. Но тя не се помръдна, дори малко не потрепнаха очите ѝ. Погледът ѝ висеше на пердето, равнодушен и делничен, продължаваше навън към улицата и там се спираше, оглеждаше мравуняка на булеварда.
         - Не искаш ли да дойдеш с мен? – повтори той.
         - Не знам. Ти накъде тръгваш отново?

 

         Дни на повторението. Локдаун. Онлайн пазар. Раздразнение. Черни статистики. Преуморени лекари, чиито отрочета детските градини започваха да приемат извънредно, допълнително, след часовете, безплатно, алтруистично. Само да не окапят и лекарите. Кой ще ни помага тогава? Нямаше новини, нямаше новинарски емисии: имаше ЕДНА новина, една вечна емисия на повторението: вирусът. Колко е убил снощи, колко е заразил днес.
         Боян потърси телефона си, искаше да се обади на Маргарита.
         - Чу ли за новото правило, въвежда се вечерен час – не може да се излиза по никакъв повод след него, трябва да се чака до сутринта.
         - Да, тъкмо щях да ти звъня, за да ти кажа.
         - Ще дойдеш ли? – попита той.
         - Не мога днес. И тази неделя няма да мога.

 

         Дни на изолация. Четвъртък ли е или вторник? Онези, които работеха пред екрана от вкъщи, обличаха сакото и „влизаха“ на заседание, в среща. По време на видео разговора надолу от кръста оставаха по пижама. Пандемията се развиваше с бърза скорост, за пътуване и дума не можеше да става, скоро нямаше да е възможно и преминаването от една област в друга. Зад маската не си личеше усмихва ли се човек или тъгува – оставаха ни само очите. Виденията един за друг.
         На Боян му се струваше, че ясно вижда посоката на желанията и пътя на сърцето си. Но обичането няма бъдеще време, то винаги е тук и сега. А днешната реалност го беше закотвила в един апартамент в София, почти не можеше вече да снима заради рестрикциите, заразените хора се увеличаваха, а времето му с Маргарита намаляваше. Какво ѝ ставаше? Защо се отдалечаваше от него по същия начин, по който някога той се беше отдалечил от нея? Нима същестуваше брилянтен баланс между онова, което сме причинили и онова, което ни се налага да преживеем? Такава ли беше любовта на 30 – предпочитахме да се разминем, спирахме се, познавайки разочароващата ѝ природа, знаейки вкуса на жълтия ѝ дим, усещането за несбъдване. Казвахме „само онова, което не е започнало, няма да свърши“ – затова по-добре да не бъдем, за да не си причиним един на друг края, краха; да не си разменим раната на обичането – ще я понося първо аз, ще ти я дам да я поносиш после ти.
         Това лято нямаше да прилича на никое предишно. Нямаше да бъдат възможни неща, които предпандемичния човек приемаше за сигурни, за полагащи му се. За Боян нямаше да бъде наоколо и Маргарита, което го разболяваше, без да е носител на Ковид-19, и го мъчеше истински. Ти сега си моят въздух, казваше ѝ, дробовете ми са в дефицит, когато те няма. Тя не можеше да му отвърне със същото. Сега съжаляваше, че се е върнал тук, че кризата го е заварила неподготвен, че не е тръгнал навреме обратно към Германия.
         - Не знам какво чувствам, нито какво искам – казваше тя. - Остави ме да помисля. Целият свят гори, не е сега времето.
         Смълчаваха се.
         - Ние с теб сме обречени да се разминаваме – каза последно, преди да затвори вратата на апартамента му.
         Същият ден Боян реши, че трябва да напусне пренаселената София. Час по-скоро, докато още може – и да се отправи към някое отдалечено място, някъде, където линейки не се чуваха.

 

 

 

 

        некролог на входа на блока
        с леля Федя няма сбогуване
        не се допускат погребения по време на пандемия
        (ще премълча новината следващия път
        когато майка ми се обади)

 

 

 

 

         Отидох при дъщеря ѝ на първия етаж, помолих я да поснимам – пусна ме безразлично. Смятам, че е на успокоителни заради непрестанния плач. Стаята - малка и спретната като на момиче. Вещи: калъфчета за очила, лейка край саксиите, и цяла стена книги. Учителски книги. Леглото почти изместено в средата, защото през годините рафтовете с книги са се увеличавали.
         Стая, в която някой много е обичал да чете.

 

 

 

 

5.

 

 

 

         Преминаваше през Централните Родопи.
         Пристигна в Солища по светло, но нямаше да му стигне времето за предвидения преход, а и колата, с която се движеше, подсказваше, че е време за почивка. Селото беше много красиво. Не се виждаше никой, нямаше признаци мястото да е живо. Докъдето ти стигнеше погледът, можеше да се наслаждаваш на Перелишкия масив. Продължи да върти из селото, може би не съм в центъра му, мислеше си, затова не срещам дори куче. Центърът представляваше една стара чешма, леко пукната от едната страна, но течаща със сила.
         Кого е пощадила любовта? Никого. Тя минава отвсякъде – и през всекиго. Ето и тук, в това забравено място, беше пълно с некролози – значи някой някога се е влюбвал, намирал е своята Маргарита, писали са заедно своите писма до Бог (ражданията на малките солищанци), копали са тази твърда земя, лягали са в нея. Минавали са десетки години. Малцина, обаче, можеха да разбират богатствата на разбитото сърце. Боян също още не виждаше как ще компенсира загубеното, струваше му се, че вирусът беше докопал и неговата любима, но не физически – а по обходен път. Свиквахме да сме антисоциални, не се стремяхме към сливане, а към дистанция, заприличвахме на поведението на самия вирус – деляхме се, разпръсквахме се, мултиплицирахме повторението. В това село нямаше овакантени супермаркети, изложбени помещения, концертни зали, но и тук беше заглъхнало, макар и по друга причина, с планинско съзерцание и бавен ритъм.
         Най-после се зададе човек, видимо устремен, като че беше излязъл да го търси.
         – Ти какво нодиш тук? – скара му се.
         Боян обясни за кои села беше тръгнал, но залезът го изпреварваше и нямаше как да се движи в тези пустеещи местности по тъмно.
         – Дотам се стига по козите пътеки, чакъл няма.
         – На картата е обозначено друго, ето, имам и GPS – и понечи да му докаже.
         – Стара работа, синко. Оттогава много свлачища имаше и много дъждове. Я, кажи пак, за къде си тръгнал?
         След като си поговориха, стана ясно, че нито може да се върне, нито е препоръчително да продължава напред.
         - Има ли къде да отседне човек наблизо? – попита Боян.
         - Има, но не наблизо. И по това време... Не пускат – каза. – Там по София много вируси имате ли? – питаше възрастния човек, разбрал и недоразбрал колко броя вируси бореше човечеството.
         – Има, има – засмя се Боян. – От мен не се бой, аз не съм болен.
         – Ами че да те водя тогава.
         – Къде?
         – Само на едно място може – друг няма кой да те вземе. Хайде – замахна с ръка и обърна гръб. – Хайде, че да не мрачуваме тука.

 

 

 

 

        какви утрини имаше тук!
        и какви дълбоки като торби нощи:
        всичко побираха
        и от всичко можеха да бъдат изпразнени.

         

         

         

         

         

         

         

        срещнах себе си
        някъде там – изолиран от другите
        най-после се чух

 

 

 

 

6.

 

 

 

         Облаци се движеха по циферблата на времето. Минаваха дни. Беше го приютила някаква старица, в една от крайните къщи. Бяха се уговорили за няколко нощи. Щял да помисли, да си почине, да помълчи – да не се грижела да му готви, той бил с кола, щял да слиза до града. Тя кимаше и се усмихваше. После всяка сутрин оставяше пред един процеп в стената на неговата стая канче с горещо кафе, тесто, изпечено с билки и парче сирене. Щял да ѝ плати колкото поиска, колкото се полагало като в хотел. Бабата пак кимаше и се усмихваше. Ако не искаш да вземеш пари, ще ти донеса в замяна провизии, казвал Боян, ще напълня целия багажник, а тя пак мълчала, и с добра ирония гледала озовалото се в къщата ѝ „голобрадо“ - тоест него. Така наричали младите мъже в това ъгълче на България.
         От това канче Боян щеше да пие не няколко сутрини, а цяло лято. В тази стая да сънува Маргарита. Разговорите с тази старица да запомни за цял живот.

 

 

 

 

7.

 

 

 

         В село Солища природата беше разточителна: докъдето ти стигне погледа имаше силни, високи дървета, безкрайни поляни и обли хълмове. Пролетта тук докосваше всичко: малките дворчета на пръснатите къщици, овощните дървета, далечните гори, храстовидните билки, черните борове. И в същото време картината оставаше непроменена: това провокираше фотографската ненаситност на Боян. Фотографите имат око за детайла, за малките промени, имат склонност да долавят течението на времето, но тук, въпреки разбеснелия се цъфтеж, въпреки силната пролет, която раждаше и разпъпваше с размах, някак цялостното оставаше удивително непроменено, вгледано навътре, недокоснато. Нямаше друго такова място. Или поне той не беше виждал: раждаща, но застинала природа. Огромна тишина. Вятърът отместваше неща по пътя си, но те сякаш се връщаха на местата си, незаинтересовани от движението. Усещане за покой. За вода, която не може да бъде размътена. За стоицизъм, за център. На такова място видимите неща заемаха толкова централно място, че невидимите, подобно вируса, нямаха шанс за влияние.
         Имаше нещо чрезвичайно в тази старица: думите ѝ съдържаха природна философия, мъдростта на годините ѝ не идваше от книгите, а сякаш се акумулираше от сезоните, сякаш се беше стичала в капчуците и водостоците някъде отгоре, направо в нейната градина. Говореше с добри очи. На Боян му се струваше, че няма нужда да го разпитва какво му има, усещаше, че старостилната го разбира безмълвно, улавя състоянията и мислите му, и им отговаря със своето делнично, ненатрапливо присъствие. Така я кръсти: „старостилната баба“ – понеже в нейния език често можеше да се чуе „по стар стил беше така, или по стар стил беше онака“.
         Бабата доближаваше осемдесет есени на този свят, но не беше дидактична, нито назидателна, а някак витална, жизнена, хваната за живота, за градината. Сутрините ѝ бяха бодри, истински живите се държат за малките неща, нали, казваше нехайно, когато минеше покрай него. На какво можеше да се надява тази старица, при положение, че беше толкова близо до края, имаше толкова десетилетия в тялото ѝ, в кожата ѝ се свиваха старост, болест и смърт, но достойнството ѝ стърчеше по-високо от комина.
         Имаше някаква особено рядко срещана гордост у нея. Разумно координираше деня си, действията си с необходимото за вършене, винаги първо да се преодолее загубата, да се намалят щетите, да се облагородят посевите, тялото, мислите. Изглеждаше вътрешно равновесна, в пълна възможност да контролира себе си, къщата си, селските задачи, вечните задачи. Живееше без тревога – нито за себе си, нито за здравето, за градушките навън – за каквото и да е, нямаше вълнение у нея. Само търпение и спокойно разбиране, че нещата, които са сложени пред нас (за преживяване) или в нас (за чувстване), се водят по своя логика и посока, и не изискват наша намеса, съдействие, нито инициатива дори – просто търпението да продължаваш да се събуждаш, каквото и да е съдържал вчерашния ден, да продължаваш да отваряш ореховата черупка и на днешния ден, да отхапваш каквото е скрито вътре, понякога горчиво и тъмно, понякога бяло, меко и вкусно. Нейните тихи вечери можеха да си съперничат с тези на източните монаси; без да е притежавала някога знанието от ценните книги, най-много един или два пъти да беше отваряла Библията, без да е познала постройките на идеологии, духовни учения или религии – тази кротка женица, прекарала целия си живот без да напуска това високопланинско място, притежаваше отговорите на големите въпроси, от които Боян се измъчваше.
         Какво беше общото между един млад човек, свикнал с пълнокръвната употреба на градската среда, потърсил самотата по изключение, и една баба накрай света, сама в планината, която беше по-силна от обстоятелствата и сякаш притежаваше пълнотата на живеенето? Откъде се взе тази неочаквана взаимност, с която той иначе не би имал нищо общо?
         - Аз виждам, че ти искаш да си другаде – каза му един ден бабата, и това звучеше толкова странно, особено след като го беше информирала, че тази вечер ще пече картофи на жар, а Боян беше отговорил, че ще излезе да помогне, ще ги обели и нареже. Тя пак се беше усмихнала в себе си, мислейки наум: кой бели картофи на жар?!
         - През определен период от години, запомни това - казваше бабата, - една голяма везна се уравновесява. Много по-голяма от нас. Ти не знаеш дали е за добро или зло, нямаш толкова големи очи та да го видиш – можеш само в малкия си човешки ден да гледаш, и там - продължаваше бабата, - дори там голямата везна има отражение и променя нещата. Не се бунтувай срещу нейните рамене - тях не можеш да измериш, нито да се увериш, че блюдата ѝ са точни. Можеш само да се возиш нагоре, когато тя е нагоре, и да се спускаш надолу, когато тя е надолу.
         После ядоха печени картофи и мълчаха.

 

         Всяко нейно утро беше като първо – не повторение на предишното, без рудиментарни навици, тъй като всяко стъмване тук носеше различни събития: веднъж минаваше чакал и на сутринта трябваше да оправиш счупените и разместени саксии, друг път се беше вмъкнала лисица и трябваше да преброиш живите и да прежалиш мъртвите пилета. Всеки ден носеше различна задача, не беше възможно да привикнеш към някакъв режим, защото в това село такава дума нямаше – имаше случки, които изискват да си буден, да реагираш, да решаваш проблеми. А проблемът е винаги в сегашно време, той няма минало, ако има – вече не е проблем. Така се бяха научили да разсъждават за живота по тези места.
         Боян я наблюдаваше много внимателно. Или слушаше. Светът сега се клати като лодка, казваше бабата, и който е в лодката, се тревожи силно, понеже мисли за лодката, не за морето. С какво упорстваше тази обикновена женица да остане в живота, да отваря кепенците на всеки ден, да се захваща с набъбващи дейности – копане, сеене, косене, отглеждане, помагане на растенията, грижа за дърветата, следователно за храната, следователно за живота. Тази неумолима връзка я държеше нa крака, не я отдалечаваше от всекидневното, но тъкмо през баналните задачи прозираше същинския живот на нейното съзнание: да се съхрани денят, личният ден, да се предпазят от разпиляване малките зърна, които в крайна сметка съставяха голямата верига на човешкия живот. Вълнуваше се от обръщането на земята, от това да не премръзнат луковиците – светът гореше, човеците в градовете се щураха и паникьосваха, умуваха как да се предпазят, как да се доберат с предимство до лекарства и ваксини, страхуваха се зад затворени врати и криеха уплашените си лица зад маски, а тази старица се притесняваше единствено за своите хризантеми и гергини, трепереше им като на живи. Това може би не е толкова важно, казваше ѝ с укор Боян, но тя с учудване приемаше неговите думи и даже им отвръщаше: как да не е важно, тросваше се. Да си виждал растение, което не се стреми към живота, към светлината? Я, иди и виж зад къщата, където слънцето не достига, как са се извили ластарите и клоните – търсят светлото, пълзят към него, искат да се хванат за живот, търсят си условия за продължение, за запазване на соковете, устояват. А човекът какво? – саморазрушава се, води агресивен живот, съсипва се, отчайва се – ти виж колко хора се самоунищожават, развалят, преяждат, търсят и пъплят само към властта, няма друго същество като човека. Кой ще ми каже, че онова дърво не е по-полезно от кмета на съседното село, който не излиза от кръчмата и един въпрос не е решил за съселяните си, нито с безводието се захвана, нито помага на самотните, овдовелите. Кой ще ме убеди, че тези растения не заслужават повече живот от съмняващия се, унил човечец, който не цени деня си, себе си и околните? – питаше тя.
         И имаше право.
         - Аз идвам от София, там е по-различно от тук - опитваше се да поспори Боян.
         - И с вирус, и без вирус, човек винаги носи маска - отвръщаше старицата и хвърляше с тези думи мислите му да блуждаят в дълбокото.

 

         Много разговори се състояха между двамата под черничевите листа.
         – Трябва да си окумуш – му казваше друг път старицата.
         – Какво е окумуш?
         – Ами... буден човек! Да се стремиш да знаеш, да си отворен, да си жив. И да си деен.
         – Аз не съм ли деен – всеки ден снимам, мисля, променям се.
         – Не са снимките действия, Боянчо.
         – Не ми харесва да ме наричаш Боянчо.
         – Че защо? Виж какъв си малък. Де да бях аз на твоите години, ама няма вече по-стари от мен, които да ме наричат малка, аз последна останах. Ще се завърти и твоето колело, ще останеш най-възрастен от всички наоколо, и ще ти липсва някой да ти бъде по-голям.

 

 

 

 

8.

 

 

 

         Една привечер, докато се разхождаше насам-натам, Боян като че осъзна защо беше нужна срещата със старците на тоя свят. Защото те бяха „дълго сражавалите се хора“ – със системи, със строеве, с други хора, с лични заблуди, със съседи, с градушки, любовници или врагове. И му се прииска да ги снима всичките в това село.
         – Колко човека живеят в Солища? – я пита.
         – Няма и двайсет.
         – Ти мъж имала ли си?
         – Имах.
         – А деца?
         – Имах.
         И Боян спираше да я разпитва повече, защото като западно възпитан човек усещаше, че преминава в много лична територия, вероятно пълна с рани. Но старостилната баба излъчваше ведрост при тези теми и не се натъжаваше. Хубаво е, че съм ги имала, казваше лицето ѝ, а не жалко, че вече ги нямам.

 

 

 

 

        понякога се питам
        дали са нужни и моите стъпки
        защото и обходена
        и необходена –
        Планината си стои

         

         

         

         

         

         

         

        Човешката задача е решима винаги
        в единствено число

 

 

 

 

 

9.

 

 

 

         „Не ме изтръгвай от средата на дните“ – с тази молитва почвала дните си бабата, макар отдавна да била преминала и средата, че и онова след нея. Кожата ѝ имала смъртни петна. Въпреки това, всяка сутрин полагала усилия за вида си, привеждала се в ред, сресвала се пред пукнатото огледало. Приличала на светица – малка като стафида. Като се усмихнела, се връщало слънцето в двора и следобедът ставал светъл и прозирен. Онези, които се стремят към щастие, засаждат градина. Онези, които искат да спрат времето – стават градина. И няма вече часове или минути - само умението да разпознаваш сезоните в живота. Без да си студувал, как ще се зарадваш на пролетта. Без да си бил мокър, как ще се сушиш в припека на август. Няма никакво време и никакви посоки - има един и същ ден, който се върти безкрайно, и който опитваме да изживеем прекрасно, перфектно, изцяло.
         Откъде се взимаше такъв поетизъм в кривата къщичка накрай селото, Боян не знаеше. Но неудържимо се стремеше да вникне в природата на нейното спокойствие. Нямам никакви желания, казваше бабата. На Боян това му се струваше илюзорно – не, не би могло да има жив човек без желания.
         Летните бури идваха внезапно. Липите бяха цъфнали и когато паднеше проливен дъжд, навсякъде ухаеше като в чайна... Дъждовната вода танцуваше наоколо като бясна испанка. Дуенде в Солища.
         Понякога тези бури предизвикваха смущения в комуникациите. Противно на слабото покритие, Боян все пак успяваше да чете на телефона си онлайн медии, да следи какво се случва в София и по света. Тази сутрин разбра, че рафтовете в хранителните супермаркети се изпразват, публикуваха се снимки на опашки с чакащи за влизане, имаше дори лимит колко броя от определен продукт можеше да купи човек. Социализмът ли се връщаше, или постпандемичният човек не успяваше да управлява запасите в криза, поради това, че световните икономики бяха принудително поставени на пауза?
         - Ще сляза до града да взема някои продукти – предложи той.
         - Няма нужда. Какво ти трябва?
         - Знам ли... Неща от първа необходимост. Искам и за твоята къща да оставя провизии, благодарен съм ти.
         - Ти в одаята влизал ли си? – попита го.
         - Не съм.
         - Хайде да отидем двамата, тъкмо ще прецениш какво трябва - подкани го бабата с усмивка.
         Извървяха крачките до края на двора.
         - Ето тук, повдигни тези дъски – помоли го тя.
         Боян ги отмести.
         - А сега прескочи отзад към плевнята – продължи с инструкциите бабата. - Виждаш ли малката вратня, повдигни желязното езиче, отзад има друга преграда, и нея трябва да избуташ.
         Боян разбираше, че слиза надолу, в нещо като зимник. Беше влажно, но чисто.
         - Оставям те да разгледаш – каза му, - избери каквото искаш и си вземи.
         - Това е някаква хобит стаичка! - възкликна смаян от разнообразието от цветове пред очите му.
         Бабата реши, че хобит е градска дума за вид землянка.
         Шарени буркани с подправки, ядки, пакети турско кафе, изсушени меса, провесени на канапчета билки, кошници с ябълки, бутилки с вишновка, орехи, плитки с чушки и чесън, всевъзможни бурканчета с нахут, малиджано, стафиди, фурми, малиново сладко, черешово вино, бродирани памучни чувалчета за червена леща, домашно сирене, златото на дюлите, дървесното кафяво на мушмулите, черни маслини, бели камъни по стените. Боян се слиса. Една много старателна ръка беше подреждала това изобилие, съсредоточена като работлива пчела, така че човек се ошашавяше от цветовете, замайваше се пред тях като пред миниатюра от стар майстор. Приличаше на някой, който се е озовал пред откритието на Александрийската библиотека. Само че тук пред очите на Боян, вместо архив от свитъци, се четяха всички лечебни страници на Родопите: растенията бяха описани и билките така подредени, че и непознат можеше да се ориентира при влизане. Имаше още лепила, петмез и ръчно правен лимонов сапун с лавандула, счупен стан в ъгъла и кой знае колко още тайни, които в момента му убягваха.
         Много хора се оказаха неподготвени за локдауна, научиха границите на своята зависимост. Светът, такъв какъвто ни караха да го живеем, мислеше си Боян, се рекламираше като възможен на един клик разстояние. По всяко време на денонощието можеше да поръчаш всичко. Само че това „всичко“ лесно катастрофираше до „нищо“ – и в крайна сметка бързо откривахме в какъв цвят е дъното на шкафчето у дома. Тази ведра старица беше помислила рано: независим източник на енергия, здрави керемиди, дърва за топлина, брашно за хляб, тя не зависеше от тирове, които да ѝ носят храна, отглеждаше я сама. И да настъпеше глад наоколо – в нейния зимник имаше всичко: сушени плодове, лют алкохол, варива и зърна. Имаше фитил за лампите, в случай че се наложи. Имаше кибрит, не фенерчета на батерии. Имаше памук, не памучета за уши. Имаше бархет и вълна, във време, в което всички се чудеха откъде да си набавят маски, когато бяха дефицитна стока, тя можеше да ушие такива за няколко села. Имаше шевна машина, не кинкалерия с надпис „затворено“. Имаше дървени сандъчета с ориз и боб, които можеха да стигнат за десетки хора. Имаше спирт и газ – в стъклени бутилки, докато в града се биеха за последния дезинфектант на щанда.
         Боян изпълзя от стаичката като хипнотизиран. Срещна бабата в зеленчуковата градина.
         - Е, нали ти казах? - усмихна му се тя победоносно, - не си губи времето да слизаш до града. По-добре отиди да гледаш как се движат облаците – на близкия хълм има чудесно място за съзерцания.
         - Сама ли събираш онова, което е вътре?
         - Да - отвърна бабата. - Това е всичко, което ми остава, след като роди градината. Свежите плодове и зеленчуци ми стигат, но остава толкова много от тях, че от години съм предприела тази отлична формула.
         - Формула за какво, за управление на активи ли? – ухили се Боян.
         Двамата се разсмяха.
         - И на теб ще кажа, чуй, защото няма отлъка дали иде реч за стопанство, за пари или за друго. Ѝмането го поглъща търбуха на времето, ако не си внимателен. Имаш ли две – задели едното за после. Имаш ли три – задели двете, на отделни места.
         Тази прозорливост се хареса на Боян, но все пак той имаше нужда от разходката, затова повторно я попита:
         - Какво да ти взема? Все има нещо, което искаш.
         Бабата се умисли.
         - Добре. Искам - каза, - много скъп тютюн да пуша. От този, дето го има по широкия свят.
         - Дадено – зарадва се Боян. - Но тук няма ли във всяко село, в Родопите навсякъде се гледа тютюн, ще се намери ли изсушен по това време, да попитам ли?
         - Има, има – при помаците има, и то хубав. Но ти ми донеси какъвто тук не са виждали. Имам мерак да отида един ден на мегдана и да седна да димя при тях. Обаче, непременно да е от големия свят!
         След толкова прекарани седмици тук, Боян вече лесно четеше посланията на изражението ѝ: не искаше да зависи от никого, тази старица показваше на всички, че живее самостоятелно, не се моли за шепа произведен наблизо тютюн, не чака светът да направи нещо за нея, сама стърчи между земята и небето – и само нейната глава крепи хоризонта. Вероятно гледаха на нея като на чудак, или мъжете я определяха като неприемливо силна, пълна със странности и обърнала гръб на обичайните практики по тези земи: траур, умора, завист, оплакване, състезание. В дворът и в душата на бабата царуваше ведрост и обич към живеенето. А това не прощаваха.
         - Обещавам - й каза. - Ще донеса.
         Същия следобед Боян обхождаше баирите около селото. Срещна го една друга жена и каза:
         - Тази, дето живееш при нея, не е маслѐна.
         - Какво значи маслѐна? - пита Боян.
         - Не е мазана със светено масло, не е кръстена.
         - Аха, добре. Благодаря.
         - Че за кво ще ми благодариш?
         Отмина го. Боян свари да я снима в гръб.

 

 

 

 

10.

 

ТОПОГРАФИИ

 

 

 

         Мелницата на дните прави от нашето зърно прах... Прави ни малки и стрити, не е камък у нас това, което сме мислили за камък, брашно става всяка твърдост и решимост, когато се изправим пред дълбочините на страховете си. Съдържанието на разговорите, които Боян проведе с приютилата го стопанка, му беше дало много. Беше щастлив със срещата. Сега човешките сражения, вирусните заболявания и загубените любови му се струваха други, виждаше ги в нови цветове – по-скоро яркостта на предишните им цветове беше отстъпила, избледняла. Беше ги заменило безмилостното осъзнаване, че във всеки момент загубата и разпиляването са възможни, нямаше сигурни неща, нито сигурност в живото. Защо тогава човек искаше непременно безопасност и нулев риск, и изпадаше в крайни състояния, когато коловозите на дните му се променяха, излизаха от обичайните линии, отиваха в непознатото? Може би вирусът върна много неща по местата им, мислеше си Боян, например смъртта. Ние живеехме, сякаш тя е непременно далечно събитие, бяхме забравили, че не много отдавна да се доживява до старост е било изключение, в рекламите и неоновите табели го нямаше умирането, беше изрязано. В съвременната култура отсъстваше разбирането за живеенето, което съдържа страдание. Нахвърляхме се върху лекарите, когато загубехме близък, сякаш те са сгрешили нещо, при все единствения им опит да добавят малко време, да спечелят още дни. Или пък се люшвахме на другата страна на махалото, точно както бабата описваше със свои думи „голямата везна“, излизахме по терасите да им ръкопляскаме, наричахме медиците герои, трогвахме се от тях. Но никой не ставаше доброволец преди да избухне пандемията. Никой не обичаше малкия ден, всеки търсеше вечността. Това е, осъзнаваше Боян, гледайки залеза, трябва да се пази само това: ден след ден, да не се прекъсва веригата, а когато това все пак стане – да ни свари усмихнати и спокойни.
         Дали заради красивото лятно небе, тази вечер особено двусмислено – и тъмно, и едновременно розово, дали заради очите, с които бабата гледаше на живота около себе си и беше неволно повлияла и на Боян, но тази вечер той изпита огромна обич към света. Обичаше с дробовете си, не със сърцето. Вдишваше дълбоко и предусещаше със странно спокойствие какво се задава: след седмица майка му щеше да се обади хлипаща по телефона, да срича някакви неща за смъртни актове, да моли Боян да се прибере, да се задавя по телефона, през кънтящото ехо на немския болничен коридор, със забавянето на връзката, идваща до село Солища, щеше да изрече контрапункта на първоначалните си молби към Боян веднага да изчезва от България: да бяхме си дошли и ние с баща ти. Това усещане долавяше през шума на летните цикади: да си у дома. Там, където се раждаш, беше „у дома“, затова беше логично да искаш пак там и да умреш, без това да има общо с късните осъзнавания, които спохождаха всички емигранти. Ограничителните мерки и затворените покрай пандемията граници върнаха усещането, че не сме толкова космополитни и разселени, колкото си мислехме. Обичането изискваше място. Умирането изискваше място. Паметта също.
         Боян се върна късно в къщата. Бабата беше запалила огнището в двора. Прииска му се да си направи безобиден експеримент с нея.
         - Ще ти пусна нещо, което се случва в Италия. Гледай в екрана - и ѝ показа затрогващи клипчета с пеещи „О, bella, ciao“ италианци, които повдигаха духа на общността, пееха сърцато, надвесени от балкони, покатерени по етажи, стълбища, прозорци – подаваха си главите и започваха да пеят.
         Бабата никак не се трогна, за разлика от няколкото милиона души, гледали видеото от последния час, само направи паралел със загиналите бащи и дядовци в Балканската война. Те отиваха на битка с песен на уста, разказваше, нашите мъже, войниците - така се изправяха пред страха. Когато трябва да върви напред в непознатото, човек запява, с пълно гърло, запява за кураж, за всичко изгубено, гърлото се отваря не за друго, а за да продължат напред краката.
         Нейните видения от миналото бяха актуални колкото новините.
         - Ние като деца също пеехме, прекосявайки селското гробище – продължи да разказва и се разсмя. - Това беше най-далечното и страшно място за нас. А сега там ходя като на гости – чисто е, цветята растат толкова бързо в онази почва.
         Ще ми липсва тази старица, мислеше си Боян.

 

 

 

 

11.

 

 

 

         Когато се прибра обратно в София, първо потърси Маргарита.
         - Домъчня ми, много искам да те видя.
         - И на мен. Но не е възможно, под карантина съм.
         - Какво от това – ще дойда под прозореца, само да видя лицето ти.
         Тя мълчеше.
         Друг Боян се беше върнал от Родопите, но старата Маргарита не можеше да види това.
         - Може. Не обещавам.
         Говориха по телефона късно вечер. Гласовете им се обичаха, бяха в хармония. Боян правеше планове, усещаше неподправена радост. Пропускаше в този свой полет да забележи разминаването с Маргарита.
         Скоро отваряха границите и щеше да е възможно отново да се лети.
         Тя още не можеше да излиза. Боледуваше съвсем леко, но трябваше да спазва правилата.
         - Утре сутрин, рано – точно в 7. Ще дойда, ти се покажи. Точно в 7! – ѝ каза.

 

 

 

 

        в какво сме се превърнали
        ние
        непревръщаемите
        върнах се
        все някой трябва да остане на място
        в случай че другият се загуби

         

         

         

         

         

         

         

        понякога нямаш ли чувството
        че аз съм на единия хълм
        ти на другия
        помахвам веднъж през няколко години
        знам че след още толкова
        ще отговориш

 

 

 

 

 

12.

 

ПРАЗНИЯТ ПРОЗОРЕЦ

 

 

 

         Полет София - Берлин е отворен за качване на борда, съобщи гласът. Боян разглеждаше направените през изминалата година снимки в апарата си. На последната се виждаше празен прозорец.
         Миналия път, когато беше на летището, не успя да заснеме онази картина: паркирани пусти самолети, на които небето беше отказано. Днес кадърът отново не беше възможен: гъмжеше от хора, всички се бяха втурнали да пътешестват, да наваксат пропуснатото по време на изолацията. Нямаше го видението с белите метални врани в полето. Когато кацна „у дома“, първото, което свари да направи, беше да потърси качествен тютюн за ръчно свити цигари. Нахлу в една куриерска фирма още на терминала и плати нужното „до село Солища“. Наложи се да въвеждат адреса ръчно, системата не разпознаваше тази утопия.
         Само можеше да се надява, че там още има кой да го изпуши.
         Вървеше през берлинските улици с осъзнаването, че човек всякога се намира в криза: сърцето е в непрестанно преоткриване, човек е винаги сам и внезапно смъртен. Това напомняне от хода на световните събития беше се установило трайно у Боян:
         ...та, аз вече знам – че съм едновременно пандемично сам, и свързан с всичко.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

---

 

 

 

 

© Виктория Лекова, автор, 2021
Национален фонд „Култура“
Програма „Творчески инициативи“
Министерство на културата на Република България

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

         Книгата е финансирана от Национален фонд „Култура“ по програма „Творчески инициативи“.

         

 

 

 

Електронна публикация на 06. април 2021 г.

©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]