Капката беше онази – Първата – в изначалната супа, където завря Бъдещето. Казано просто – беше Излишната Капка, която препълни съда при Сътворението и обърка намеренията на нищо неподозиращия Хаос. Той толкова се шашна, че изпусна нишката на Процесите, които пък веднага се възползваха от създалото се положение. Само това и чакаха, за да си отмъстят за неговия терор и тоталитарната му власт.
         Накратко – появи се онази дишаща, размножаваща се, еволюираща биогадост, наречена гръмко Живот.
         Капката разбра, че е сгафила, но беше вече късно. За да заглади нещата и да поправи – доколкото бе възможно – стореното зло, реши да се преориентира незабавно. Тя притежаваше завидно чувство за отговорност и вината много й тежеше. В тази млада възраст все още не бе разбрала, че нито отговорността, нито вината имат някакво значение за Духа.
         Тъй като не биваше съвсем да се откъсва от вечния Кръговрат, с огромно нежелание влезе в атмосферата на първата, изпречила се на пътя й Планета. След което се проля на повърхността със своите сестрички под формата на вода. На тази Планета, както щеше да се окаже по-късно, си никой, ако нямаш форма!
         Капката се беше превърнала в най-обикновена дъждовна капка. Сетне се изпари и пак покапа. Пак се изпари и пак покапа. И пак.
         С О-то върху двата си Н-а признаваше, че Началото й се стори много скучно. Еднообразно и досадно до кондензиране. Забавното обаче не закъсня. Настъпи заедно с чернота, прах и страх. Обгърна я невероятен студ – до замръзване.
         Бе станала нежно кристалче, което се вгради в огромен леден къс.
         След неопределен брой, но милиони години, той бе настъпен от дългокосмест мамут и натрошен на прашинки. Разбира се, трябваше да се разтопи и изпари. Отново. Бе неизбежно.
         Превъплъщенията й бяха прекрасни. Беше дори бисерче от огърлицата на утринна роса. Изгря Слънцето, а Капката последна се бе откъснала от облачето си. Щастлива се спусна по цветната пързалка на дъгата. Но пързалката изненадващо се раздвижи, защото не беше дъга. А дългата люспеста шия на многотонен бронтозавър.
         Капката често започна да повтаря този номер, понеже й беше харесало. В един от следващите си полети от небето, Капкато улучи скална вдлъбнатина. Полежа си там, посгря се, дори подремна. Неочаквано бе нападната от някакво грозно друного, което я излока с вонящата си уста направо от камъка. Питекантропът още не подозираше, че е Разумен. Но вече се беше научил да не пикае срещу вятъра. Капката бе поета от въздушното течение и почти мигновено се бе изпарила. Както обикновено. Но нали такава бе орисията на всички капки, навсякъде и винаги.
         Дълго време нищо по-особено не й се случи. Обиколи и най-скришните местенца по и около Планетата. Веднъж, по невнимание, попадна в кратера на изригващ вулкан. Полива стари и нови растения. Пои всякакви животински видове. Удави няколко пъти – без да иска! – разни пърхащи, скачащи и пълзящи твари. Биде частица от всемирния Потоп и разцвета на Цивилизациите.
         Изгоря в атомен взрив. Вози се на крилата на изтребител СУ29. Изми брадатото лице на жесток грешник. Отрони се от окото на обидено дете. Изигра дори епизодична роля в пиесата за Края на вековете.
         Капката не можеше да се оплаче, че е съществувала напразно. Бе преминала славно през всички познати и предполагаеми състояния на веществото. Пара. Течност. Лед. Плазма. Биоплазма.
         Сетне дойде ред на останалите. Неизвестните. Неестествените. Невъзможните. Но това е вече съвсем друга история. Толкова различна, че не може да бъде дори... мислена.
         И вярвайте ми – зная го от собствен опит! – въобще не става за разказване.

         х х х

         Засега.

06.12.2012 г.

---

^* Crede mihi (лат.) - вярвай ми