Всяка прилика с действителни лица и събития е напълно случайна.

         На 5 август 2010 г. трийсет и трима чилийски миньори бяха затрупани на 700 м. под повърхността на земята. След два месеца борба за спасението им, всички до един бяха извадени живи с капсула, по-малка от ковчег.

         ...нещастници...

         ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА

         Вера
         Борис – археолог, любител-пещерняк
         Ангел – компютърен специалист, приятел на Борис
         Иво – безработен, приятел на Борис
         Ива – приятелката на Иво, за първи път е под земята
         Петър – собственик на магазин за авточасти, приятел на Борис
         Павлина – съпруга на Петър

         ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

         В Мрака тътен. Срутване.
         Слаба светлина.
         Седмината в пещерата.
         Мракът не е онова, за което се представя. Или което човек си представя за него. Което си въобразява, че знае. И най-главното – той съвсем не е пълната липса на светлина. Мракът е в нас и ние сме в него.
         Докато не се събудим.

         На Борис винаги му е било интересно да разбере що за стока е тоя Мрак. Още от детството. Докато другите деца ревяха, пищяха, деряха се, че не искат да остават сами в тъмното – Борис искаше.
         Той седеше тихо с него. В него. Ослушваше се. Миришеше въздуха около себе си. Наблюдаваше. Следеше всяка промяна вън от себе си. И вътре.
         Беше ли му студено? Топло? Полазваха ли го мравки? Трепереше ли? Тракаше ли зъби? Беше ли парализиран от страх? Гладен ли се чувстваше? Жаден? Болеше ли го нещо? Дишаше ли?
         Всичко.
         И в един миг на просветление установи, че колкото повече опознаваше Мрака, толкова по-малко можеше да го разбере.
         А трябваше ли изобщо да го разбира?
         Трябваше. Защото, за да разбере човек себе си, трябва първо да разбере Мрака. Обратното също би свършило работа. Но е далеч по-трудно. Този път е по-лесният.
         Може би точно затова, за да навлезе още по-дълбоко в него, Борис си бе избрал подходяща професия. Археологията. Само в свободното си време обикаляше пещерите из планините.
         С Ангел бяха бродили навред из страната и чужбина, повече от осемнайсет години. Виждали бяха всякакви земни и подземни чудеса. Бяха попадали във всякакви ситуации. И се бяха измъквали невредими. По-опитни и по-мъдри.
         Досега...

         АНГЕЛ: В Казахстан беше далеч по-опасно.
         БОРИС: И бяхме далеч по-добре оборудвани.
         ПЕТЪР: Разполагаме с четири пълни бутилки вода. Две половинки. И една... празна...
         ИВА (вади от раницата си шише): Три половинки.
         ИВО: Не е много.
         ПЕТЪР: Ще стигнат за три... четири дни.
         ИВО: Ще стигнат, ако ни намерят до три... четири дни.

         Павлина се свива между два камъка. Вера отива при нея.

         АНГЕЛ: Да проверим храната.

         С Петър започват да вадят и нареждат сандвичи, вафли, кутии бисквити, шоколад.

         ПЕТЪР(видимо доволен): В хранително отношение сме отличници.
         БОРИС: Загасете фенерите. Ще ги хабим един по един.

         Светлината съвсем намалява. Атмосферата се сгъстява. Трудно се диша. Казват, че ако не виждаш раната, тя не боли. Вярно е, но само в началото.

         ПАВЛИНА: Студено ми е.
         ВЕРА: Да запалим огън.
         ПЕТЪР: Не можем. Няма с какво...
         АНГЕЛ: Имам запалка.
         ПЕТЪР: Нямаме дърва, материал... Пък и не сме сигурни с колко въздух разполагаме.
         ИВО (кима): Може всеки момент да свърши... Представете си само. Дишаш си спокойно. Дишаш, дишаш и изведнъж хър-р-р (хваща се за гърлото и се блещи).
         ИВА: Престани. Преиграваш. Не е смешно.
         АНГЕЛ: Напротив. В по-голяма комедия от тази не съм участвал.
         ВЕРА: Дайте пуловери, да я завием.

         Вера събира пуловери и суичери и увива хубаво Павлина.

         АНГЕЛ: Не е много студено...
         ПЕТЪР: Тресе я. Още като тръгвахме нещо ми се стори съмнителна.
         БОРИС: Трябваше да я попиташ.
         ПЕТЪР: Попитах я, но нали я знаете... Отряза ме. Чувствала се прекрасно. Тръгвала с нас и точка.
         ИВО: Веднъж да беше се държал като мъж...
         ПЕТЪР (кипва):Кой? Аз ли? Аз? След осемнайсет години брак и ти ще се държиш като мен.
         АНГЕЛ: По-тих от водата, по-нисък от тревата...
         ПЕТЪР: Палячо.
         ВЕРА: Палячи е опера от Леонкавало. И стига дивотии... Или поне – по-тихо, да не ви чува...

         Ива не оставя телефона си. Натиска копчетата, взира се в екранчето. Ядосана е.

         ИВА: Нищо. Няма нищо. Никаква връзка... и SMS – ите... нищо...
         ИВО: Няма и да има, мила. На 70 метра под повърхността сме.
         ПЕТЪР (пъшка): Мамка му! Тоя път не се обадих на никой къде отивам... Пък и никой не ме попита.
         ВЕРА: Аз казах на сестра си... Но тя е толкова разсеяна... Може изобщо да не ме е чула. Или веднага да е забравила.
         БОРИС: Говорих с Професора, точно преди да се кача в колата. Обсъдихме от коя посока ще бъде по-добре да се придвижим. Той ме посъветва да тръгнем от запад. Северният склон бил прекалено ветровит през този сезон.
         ИВА (по-спокойна): Значи, все пак един човек знае къде сме.
         ИВО: Ами ако този Един човек получи внезапно инфаркт? Или инсулт. И забрави всичко. Или се парализира и не може да пише...
         ПЕТЪР: Млъквай.
         ИВА (към Иво): И Ева знае. Вчера й се похвалих, че този уикенд ще ме водиш в Долната земя.
         ИВО: И тя? Какво каза?
         ИВА: Попита дали може да дойде с нас.
         ИВО: Моля?? ( изненадан е)
         ИВА: Беше се объркала нещо... (подсмихва се)... Мислеше, че това е името на новия клуб, дето го откриха миналия месец. Още не била ходила...
         ИВО: А като разбра?
         ИВА: Каза, че съм луда, дето съм се навила да те следвам там.
         ИВО (усмихва се): За нея е лудост всичко, което се намира извън луминисцента на мола и високите токчета. Но я разбирам. Тя не може да си представи без асансьор да се спусне 70 м. под земята. Че и с каска с фенерче на главата, кубинки и ватенка... Сигурно би се гръмнала...
         ИВА (потупва си якето): Това е northface... А това (сочи обувките) salomon.
         ВЕРА: Кой номер носиш?
         ИВА: 38.
         ВЕРА : И аз. Дай да ги пробвам.

         Разменят си обувките.

         ВЕРА: Удобни са. Супер.
         ИВА: Поноси ги, ако искаш.
         ВЕРА: Може ли?
         ИВА: Няма къде да избягаш.
         ИВО: Трябва да огледаме наоколо. Може да има някакъв проход. Или да се е образувал нов, след срутването.
         БОРИС: Идвам с теб.
         ИВА: Вземете вода и кутия бисквити. Нищо не се знае...
         ИВО: Надяваш се да ни затрупа друг трус?
         ИВА: Идиот. Как не ти омръзна да се правиш на кретен?!?

         Двамата се приготвят и изпълзяват в тъмнината. Павлина стене.

         ВЕРА (към Петър): Не е добре. ПЕТЪР: Дадох й аналгин. Дано да смъкне температурата.

         Ива продължава да държи безпомощно телефона си и да се взира в него с очакване.

         ИВА: Нищо. Нищо не става.
         АНГЕЛ: Като разберат, че не сме се върнали, ще почнат да ни търсят.
         ИВА: Ами ако не разберат? Ако никой не разбере? Ако на никого не му пука къде сме, какво правим, здрави ли сме, имаме ли нужда от помощ, дишаме ли...
         АНГЕЛ: Не е чак толкова страшно.
         ИВА: О! Страшно е! Повече от страшно. Нечовешко е.
         АНГЕЛ: Страхът не съществува, Ива. Той е реален само в главите ни.
         ИВА: И слава Богу! Иначе нямаше да сме хора.

         Вера сяда до главата на Павлина.

         ВЕРА: Когато бях малка и се разболявах... и ме беше страх... баба ми разказваше приказки. Тя пееше рядко, но обичаше да разказва приказки... Искаш ли да ти разкажа една приказка...

         Няма отговор.

         ВЕРА: Имало едно време трима братя. В нашия случай – четирима.
         АНГЕЛ: Не сме братя.
         ИВА: Никой не те пита. Това е приказка...

         Вера започва отначало.
         ВЕРА: Имало едно време четирима братя. Най-големият по цял ден копаел земята...
         ИВА: Земеделец?
         ПЕТЪР: Не, археолог.
         ВЕРА: Вторият бил тежък търговец...
         ПЕТЪР: Продавам авточасти. Но иначе е вярно, не е лека работа...
         ВЕРА: Третият денонощно се ровел из библиотеките да чете книги...
         АНГЕЛ: Електронни... (сеща се нещо и вади от раницата си лаптоп) Мамка му, прееба ми се Дел-ът, като се подхлъзнах там...

         Опитва се да го накара да проработи.

         ВЕРА: Четвъртият нищо не правел. Бил нехранимайко...
         ИВА: Безработен, скъпа. Не може да си намери работа от една година.
         ПЕТЪР: Той не е виновен. Системата ни е шибана.
         ИВА: Айде, тихо. Искам да слушам.
         ВЕРА: Братята не се обичали кой знае колко и рядко си помагали. Но се случило така, че баща им се залежал. Бил вече много стар. Един ден ги повикал при себе си...
         АНГЕЛ: Хан Кубрат със снопа пръчки. Изтъркано.
         ВЕРА: Ако непрекъснато ме прекъсвате, няма да разказвам.
         ПЕТЪР: Разказвай, Вера. Павлина сякаш се поуспокои...
         ИВА (тихо, към Ангел): Или слушай, или се махай.
         АНГЕЛ(крива усмивка): Къде? Иначе нямам нищо против.
         ВЕРА: Деца мои-казал им старият – на прага на смъртта съм и трябва да реша на кого да оставя всичко, което имам. Зная, че по закон най-големият трябва да получи най-големият дял... Но аз много съм живял, много неща съм видял. И за да бъда справедлив, ще направя друго... Давам на всеки от вас по една торба жълтици и ви пращам по широкия свят. Вървете, обикаляйте, търсете... След седем години, на същия ден, трябва да се върнете тук. И искам всеки от вас да ми представи най-ценното нещо, което е открил...
         Но, татко, възпротивил се най-големият – светът е необходен. За седем години не можем да го обиколим целият.
         Така е, синко, затова си изберете по една посока и търсете само там.
         Тогава, най-големият решил да тръгне на Север. Вторият – на Изток. Третият – на Запад. А за най-малкия останал Югът.
         И братята тръгнали...
         Чува се тътен. Всички се притаяват. Ослушват се. Оглеждат се.
         ИВА (потреперва): Пак ще тресе.
         ПЕТЪР: Не е сигурно.
         АНГЕЛ: Вторичните трусове винаги са по-слаби.
         ВЕРА: Винаги ли?
         ИВА: Каквото имаше да става – стана. В капан сме.
         АНГЕЛ: Да не беше идвала.
         ИВА: Исках да дойда. Иво толкова ми е разказвал за вашите походи. За спускането в дълбините на планината. За проникването в най-твърдата твърд. За нещата, които не можеш да видиш на слънчева светлина, защото виреят единствено тук, в
         Мрака... И очите му светеха. Разказваше и светеше. Светеше и разказваше...
         АНГЕЛ (иронично): И ти му повярва? Наивно.
         ПЕТЪР: Искала е да му вярва.
         ВЕРА: А ти? Ти защо си тук?
         АНГЕЛ: Аз ли?
         ВЕРА (става и се приближава към Ангел): Да, ти. Не си пропуснал нито едно изкачване. Или спускане. Защо?

         Ангел мълчи и я гледа.

         ПЕТЪР: Само не казвай, че е заради тръпката. Никой няма да ти повярва. Ти нямаш чувства.
         ВЕРА: Точно затова е. Еднаквостите се привличат. Сигурно усещаш планината като себе си.
         ИВА: Чак пък „като себе си”. Не че го познавам добре, но не прилича на такъв човек. Студен, горд, бездушен...
         ВЕРА: Него никой не го познава...

         Ангел продължава да мълчи и да гледа Вера.
         Павлина пъшка. Петър и Вера отиват при нея. Ива сяда встрани. Свива се почти на кълбо и шепти.

         ИВА: Ще умрем. Всички ще умрем тук. В този капан.
         АНГЕЛ: Това няма да ни помогне. Престани вече, ако обичаш.
         ИВА: А кое ще ни помогне, умнико? Хайде, измисли нещо. Най-умният си, нали? Дай идея как да се върнем Горе. Спаси ни.
         Хайде, да те видим. Какво можеш да направиш сега? Тук всичко, което знаем е излишно. Всичко, което сме учили, упражнявали, за което сме се пънали и борили... всичко е ненужно. Как не разбираш?!. Нищо не можеш да направиш. Никой нищо не може да направи. Нищо и пак нищо. Ще си седим тук, в тъмното, докато пукнем. Чуваш ли? Ще умрем от глад, и студ, и Мрак...
         ПЕТЪР: Млъквай, Ива! Павлина хич не е добре. С викове не й помагаш.
         ИВА: А какво? Приказки ли да й разказвам? И те не могат да ни спасят.
         АНГЕЛ: Но са красиви...
         ИВА: Заври си тая красота...
         ПЕТЪР: Млъквай, Ива!
         ИВА (скача): Няма да мълча! Защото ми се живее.
         ПЕТЪР: На нас също, драга.
         ИВА: Но не колкото на мен, драги! На мен ми се живее за двама. За двама!!... Бременна съм.

         Останалите я гледат безмълвни.

         ПЕТЪР: Иво знае ли?
         ИВА: Ако знаеше, нямаше да ме вземе със себе си.
         ВЕРА: Ти си глупачка.
         ИВА: Зная... Но поне ще умрем заедно, двамата... тримата...
         АНГЕЛ: Престани, Ива! Никой, НИКОЙ няма да умре... Не днес. Не тук.

         Бучене. Слаб трус.

         ВЕРА: Вулканите и земетресенията са вик за помощ на планетата. Ядосали сме с нещо Духовете на земята. Така казваше баба ми при земетресение. Те най-трудно се вбесявали, но ако се случи – Бог да ни е на помощ...
         АНГЕЛ: Земетресенията са движение на земните пластове, мила. Освобождаване на напрежението.
         ВЕРА: Зависи от гледната точка, мили. Баба ми имаше по десет гледни точки за всяко нещо.
         ПЕТЪР: Ето, това е дама с въображение!
         АНГЕЛ: Духовете нямат нищо общо.
         ВЕРА (застава срещу него): Сигурен ли си? Абсолютно сигурен ли си?
         АНГЕЛ: Мен са ме учили да вярвам в здравия разум.
         ИВА: По-добре да бяха те научили как да се измъкваш жив от гроб.
         ВЕРА: И какво ти нашепва здравият разум сега?

         Ангел мълчи. Ива пак откача. Започва да крачи нервно напред-назад.

         ИВА: Ще умрем. Всички ще умрем...
         ПЕТЪР: В един филм главният герой имаше една прекрасна реплика: ”Нищо не е завинаги. Дори смъртта”.
         ВЕРА (кимва): Вярно е. На половина. Наистина нищо не е завинаги... Освен любовта.
         АНГЕЛ: За първи път да съм съгласен с теб.
         ВЕРА: Странно. И защо?
         АНГЕЛ: Защото зная, че има любови, които се случват само веднъж.
         ВЕРА: В живота?
         АНГЕЛ: Не, във Вечността.
         ИВА (щрака пръсти): Ей, ей, събудете се!
         АНГЕЛ: За първи път се чувствам буден, мамка му...
         ИВА: Хора, трябва да направим нещо, ей! Трябва. Не мога да стоя безучастно. Няма да стоя!
         ПЕТЪР: Ще чакаме.
         ИВА: Няма да чакам.
         ПЕТЪР: Ще чакаме Боби и Иво да се върнат. Да кажат какво са открили.
         АНГЕЛ: Или не са.
         ПЕТЪР: Тогава ще решим какво да предприемем.

         ВТОРО ДЕЙСТВИЕ

         Борис и Иво се измушват от някакъв тесен тунел в скално разширение. Оглеждат се. Сталактити се отцеждат. Мирише на влага и студ.

         Спират за почивка.

         ИВО: Усещам течение. Това е добре.
         БОРИС: Но няма светлина.
         ИВО: Което не е добре...
         БОРИС (обръща глава в посоката, откъдето са дошли): Оттук можем да се върнем. Но за по-нататък, няма гаранция.
         ИВО: В Долната земя, знаеш, за нищо няма гаранция...
         БОРИС: И Горе е същото. Но в друг мащаб.
         ИВО: Да се върнем... И какво ще кажем на другите? Че няма път нагоре. Много сори, зазидани сме и това е. Ще се мре.
         БОРИС: Вече разбирам защо в древността са убивали лошите вестоносци.
         ИВО: И без да си дават зор особено, резултатът ще е същият. Вярвай ми.
         БОРИС: Може заедно да измислим нещо. При всички случаи, ако повече глави мислят е по-добре.

         Иво сваля каската. Рови из раницата. Вади бисквити. Дава на Борис. Двамата дъвчат.

         ИВО: Никога не съм се страхувал от тъмното.
         БОРИС: Аз също.
         ИВО: За тебе всички знаем... Между другото, знаеш ли какъв виц бяхме измислили навремето, още в Университета..
         БОРИС: Виц? За мен?

         Иво кима ухилен.

         ИВО: Кой е най-добрият приятел на Мрака?
         БОРИС: Борис?
         ИВО: Борис.

         Борис се замисля. Не се усмихва.

         БОРИС: Не прилича на виц. По-скоро е... сентенция.
         ИВО: Важното е, че е истина.
         БОРИС: Истина е. Никога не съм се страхувал от него.
         ИВО: А е трябвало. Когато човек се бои от нещо е много по-внимателен. И разсъдлив.
         БОРИС: Аз обичам Мрака.

         Иво го гледа умислен.

         БОРИС: Сериозен съм. Винаги съм го обичал. Толкова е спокоен. Сигурен. Не очаквам нищо. С нищо не може да ме изненада. Да ме хване неподготвен. Защото си е ... Мрак.
         ИВО: Равен е.
         БОРИС: Именно. Равен.
         ИВО: А светлината все нещо ти показва. Навира ти разни неща в очите, без да се интересува искаш ли да гледаш точно това или не. Интересно ли ти е какво виждаш или ти е все едно. И тя продължава да те тормози с разни лъскави автомобили, бели къщички, басейни, загорели гаджета...
         БОРИС: Банкови сметки...
         ИВО: Все има нещо, което виждаш и веднага го пожелаваш. Пак благодарение на светлината. Тя те изкушава.
         БОРИС: Светлината е изкушението, не Мрака. Затова предпочитам него.
         ИВО: Вече можеш да бъдеш спокоен, приятелю. Както изглежда ще си останеш в него завинаги. Всички ще останем.
         БОРИС: Като в гроб сме.
         ИВО: Вярвам ти. Ти си този дето все из гробове се рови.
         БОРИС: Уютно е. Или просто съм свикнал.
         ИВО: Уютно... по своему...
         БОРИС: Нали? И неусетно започваш да свикваш.
         ИВО: А това е добре.
         БОРИС: Налага се да свикнеш. Защото повечето време от съществуването си човек е в това състояние. В Мрак и Студ.
         ИВО: Така ли се чувстват мъртъвците?
         БОРИС: Имах предвид живите, приятелю.
         ИВО: Съвсем се обърках. Ние живи ли сме... още?
         БОРИС: Мога само да кажа, че още не сме умрели. Мракът само ни предизвика. Засега.
         ИВО: За да ни гледа цирка. И ще се кефи...
         БОРИС: Просто му беше доскучало нещо. И си спретна дребно представленийце.
         ИВО: Сега ще има да се забавлява.
         БОРИС: По-скоро, ще ни наблюдава. Ще ни следи под лупа какъв избор ще направим.
         ИВО: Прав си. Съдбата си умира човек да й се съпротивлява. Ако той не й се противопостави, тя веднага губи интерес.

         Дояждат бисквитите.

         БОРИС: Що се отнася до мен... аз нямам нищо против да остана тук, Долу. В тъмното. Единственото, за което съжалявам е, че повече няма да видя нито една падаща...

         Слаб трус. Бучене.

         ИВО: Като кажеш „падащи”, човек може да си представи най-различни неща. Бюрократът например вижда заплати. Бившият ми шеф – глави, бас държа! Такива като мен – алпинисти, пещерняци – камъни.
         БОРИС: Имах предвид „звезди”. Падащи звезди.
         ИВО (продължава мисълта си): Само поетът знае, че това са звезди. И без да вижда небето.

         Умълчават се.

         ИВО: Добре... Хайде, да се размърдаме. Трябва да побързаме.
         БОРИС: Защо?
         ИВО: За да се срещнем със съдбата си.
         БОРИС: Не бързай. Ако не я срещнеш ти, тя ще те срещне. Можеш да бъдеш сигурен.
         ИВО: Не се страхуваш от Мрака, добре... А от смъртта?
         БОРИС: Човекът е временно състояние.
         ИВО: А аз, глупакът, винаги съм мислил за човека като за... кристал.
         БОРИС: Кристал?
         ИВО: Кристална решетка, сещаш се. Която пречупва божествената светлина.
         БОРИС: С това съм съгласен. В нас е всичко, което ни трябва. От което имаме нужда. И не бива да търсим каквото и да било извън себе си.
         ИВО: Кристал, който трябва само да бъде шлифован, за да блесне в цялата си красота. И знаеш ли кой е черноработникът?... Така де, майсторът, който го обработва?
         БОРИС: Досещам се.
         ИВО: Рогатият... Евала му правя на тоя пич. С такава недоходоносна... и неблагодарна работа се е захванал...
         БОРИС: Не е само това, ами е и опасна във висша степен.
         ИВО: Да, и опасна. Съгласен съм. Представяш ли си само – да се опитваш да вкараш в правия Път с всички възможни... и невъзможни средства най-вироглавото и опърничаво Божествено Творение.
         БОРИС: Не, не си го представям.
         ИВО: И точно затова нямаш рога.
         БОРИС: Ти също.
         ИВО: Да-а-а. Ние с теб, приятелю, сме най-обикновени човеци. Нищо повече... И слава Богу.
         БОРИС: Точно затова мисля, че човекът е временно състояние. И освен всичко друго, истината е, че не смъртта покосява наред.
         ИВО: А кое?
         БОРИС: Любовта.
         ИВО: Обичаш ли я?
         БОРИС (прави се, че не разбира): Кого?
         ИВО: Забелязах как я гледаш. Не отричай.
         БОРИС: Не отричам... И Ангел я гледа по същия начин. Забелязах.
         ИВО: Ще се наложи тя да реши. Въпреки че... жените никога не са наясно какво точно искат. Затова сме им нужни ние.
         БОРИС: За да им казваме какво искат ли?
         ИВО: Именно.
         БОРИС: Винаги ли разясняваш на Ива какво точно желае?
         ИВО: Винаги. И това я прави щастлива. Можеш да я попиташ.
         БОРИС: Ще я попитам...
         ИВО: Аз я обичам.
         БОРИС: Вярвам ти.
         ИВО: Не зная какво бих правил без нея. Ще остана пак ...на половина...
         БОРИС: Който веднъж е познал силата на любовта, никак не иска да се връща в старото си състояние – на невежа.
         ИВО: Определено не искам да съм невежа. Отново.
         БОРИС: Аз също.
         ИВО: Тогава трябва да й кажеш...

         Мълчат. Оглеждат се.

         БОРИС: Да лазим още малко... Докъдето можем...
         ИВО: Нататък става още по-тясно. И никаква светлина. Не виждам нищо.

         Иво се взира в някаква пролука над главата си.

         БОРИС: Ще лазим, докъдето можем. После – на заден ход, пак дотук.

         Борис тръгва пръв. Иво се размърдва. Закопчава якето. Слага си каската и поема след него.

         ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ

         Пещерата. Свети само едно фенерче. Павлина бълнува в треска. Петър е до нея. Опитва се да я храни. Капе в устата й вода от шишето.
         Ива и Вера в другия край. Подпрели са гърбовете си, топлят се.
         Ангел в средата. Сгушен в якето. С лаптопа на колене. Само го гледа. Не може да му свърши никаква работа, но той не го оставя. По-скоро по навик.

         ПЕТЪР: Не яде. Не пие...
         АНГЕЛ: Само хабиш водата. Остана литър...
         ИВА (гледа си часовника): Седми ден. Днес е седмият ден. Горе е двайсет и първи август. Три и трийсет и три... следобед.
         ВЕРА: Сигурно пече ужасно. В седмичната прогноза съобщиха, че температурите ще стигнат 38 градуса. На сянка.
         АНГЕЛ: Предпочитам да съм на сянка. Обичам сенките.
         ВЕРА: И те те обичат.
         ИВА: Те обичат всички ни. Щом сме тук...
         ВЕРА: И ние сме сенки. Вече...
         ПЕТЪР (ощипва се): Аз не съм. Боли ме. И изобщо не искам да съм тук.
         ИВА: Никой не иска... За Борис само не съм съвсем сигурна... А ти, Вера? Ти защо си тук? Аз..
         АНГЕЛ: Ти си глупачка, затова си тук.
         ИВА: Ти пък си бездушен пън. И не говорех на теб. Питах Вера.
         ВЕРА: Тук съм, защото... аз, мила, не съм нормална. И изобщо... при мен нещата винаги са наобратно.
         ПЕТЪР: Не приличаш на такава...
         ВЕРА: Не е това, което си мислиш. Имам предвид, че при нормалните жени животът протича по един определен начин. Последователността е следната : първо срещат мъжа на живота си. После се женят и раждат деца. И накрая – в повечето случаи – идва раздялата.
         ИВА: Каква раздяла?
         ВЕРА: Човешката. Като причините може да са всякакви. От необикновено духовно прозрение до обикновена смърт. А при мен...
         ИВА: При теб какво?
         ВЕРА (мисли малко): При мен първо дойде Раздялата. После родих децата си. И накрая... срещнах мъжа на живота си.
         ИВА: Наистина не е нормално, но е... интересно.
         ПЕТЪР: Пак приказки... Не, това не прилича на приказка „И те се оженили и заживели щастливо до дълбоки старини”...
         АНГЕЛ: Не е приказка. И сигурно боли.
         ВЕРА: Когато я болеше, баба ми пееше. Тя пееше само, когато я болеше. За да превъзмогне болката...Така ни казваше, когато я питахме: бабо, защо пееш? Нали те боли?...точно затова, мила. Пея, за да не ме боли...
         ИВА: Не довърши приказката...
         ВЕРА: Да, приказката...

         Отива до Павлина и сяда. Започва да разказва.

         ВЕРА: И така... Тръгнали братята по широкия свят, за да открият най-ценния дар и да го занесат на стария си баща.
         Най-големият седем години бродил из Севера. Стигнал далече-далече, почти до Полюса. До онази точка, където Студът е всевластен господар. Там наистина имало само лед и човекът решил да занесе буца лед у дома...
         АНГЕЛ: Голям подарък, еба си...
         ВЕРА: Натоварил я той на шейната и тръгнал да се връща. Но докато се прибере, тя се стопила...

         Ангел се изсмива.

         ВЕРА: Застанал унил най-големият син пред баща си... съжалявам, татко, от моя подарък остана само едно мокро петно... няма нищо, синко, важното е, че си се постарал... но знаеш ли, тате, сетил се синът – там, на Север видях нещо, което другаде не може да се види... какво, синко... танцът на светлината. Видях Северното сияние. За мен няма по-красива гледка на този свят от него. От светлината, която танцува... браво, синко – похвалил го бащата.
         Обърнал се към втория си син. Аз, тате – казал той – ти донесох най-красивото цвете, което открих на Изток. Но докато пристигна, то увяхна... нищо, синко – успокоил го бащата, земята е пълна с цветя... Но знаеш ли, тате – продължил синът –там, на Изток, чух най-нежната музика, която може да съществува под това слънце... вярвам ти, синко, а това е много ценен дар...
         Третият брат се изправил пред баща си и рекъл... А аз на Запад открих най-скъпият златен пръстен с диамант... така ли, дете мое, добре. Дай да го видим... Откраднаха ми го, тате, съжалявам. Нападнаха ме разбойници и не успях да го опазя... нищо, синко, нали ти си ми жив и здрав... Но, тате – продължил синът – там срещнах една жена. Запознай се с годеницата ми, тя ще роди моите деца и твои внуци, а нейната целувка е най-вълшебното нещо за мен... радвам се, синко, и твоето откритие е много ценно...
         Дошъл ред на най-малкия брат...

         Падат камъни. Шум. От един тъмен тунел изпълзяват Борис и Иво. Всички, без Павлина, ги наобикалят.

         ПЕТЪР: Какво става? Какво открихте?
         АНГЕЛ: Има ли проход?
         ИВА: А светлина? Видяхте ли светлина?

         Двамата мълчат.

         ИВО: Огледахме всичко, което може да се огледа...
         БОРИС: Нищо.
         ИВО: Свърши ни водата.
         АНГЕЛ: И на нас.
         ВЕРА: И ние не стояхме със скръстени ръце. Поразчистихме малко...
         ПЕТЪР (пояснява): Там, откъдето дойдохме. Натъкнахме се на скала. Запушила е прохода. Не можем да я помръднем.
         ВЕРА: Опитахме с кирките.
         АНГЕЛ: Не става. Гранит е.
         ИВА (скача, почти обезумяла): Трябва да се махна оттук. Трябва...

         Иво отива при нея. Прегръща я. Тя се дърпа, но той не я пуска.

         ИВА: Ти не разбираш. Трябва да изляза оттук... не заради себе си, не... заради бебето...

         Плаче на рамото му. Той държи лицето й и я гледа в очите. Пак я прегръща.

         ИВА (шепне): Не искам да го загубя. Себе си... може... не и бебето ми... не...
         БОРИС: Никой няма да умира.
         ПАВЛИНА (в треска, бълнува): Тъмно. Тъмно е. Ей, запалете лампите. Искам светлина... Светлина, чувате ли...

         Петър отива при нея с фенерче. Утешава я.

         ВЕРА (повече на себе си): Когато запалиш свещ в Мрака, той става още по-тъмен. И студен... Като смърт...
         АНГЕЛ: С такава убеденост и... компетентност... говориш за смъртта... Умирала ли си?
         ВЕРА: Да, а ти?

         Двамата стоят един срещу друг. Иво го дърпа встрани.

         ИВО (тихо): Престани. Била е в кома осемнайсет дни... Но не говори за това. ..
         ВЕРА: Когато си умирал веднъж, един обикновен Мрак... като този... трудно може да те уплаши.
         БОРИС: Мракът е страшен само за живите.
         ИВА (вика): И мен не ме е страх. Не се страхувам! Не! Но няма да умра! Ще живея. И бебето ми ще живее... Мракът не е за него. Още не... не още...

         Иво я прегръща и отвежда в дъното на пещерата. Вера сяда в единия край.

         ВЕРА: А може би е по-добре, че сме тук. Долу.
         АНГЕЛ: За някои от нас може и да е по-добре.
         ВЕРА: Сигурно имаш предвид себе си...

         Ангел мълчи.

         ВЕРА: Да си представим за миг, че няма Горен свят. И всичко, което сме преживели преди е било сън... Да... Сънували сме. Само това тук, Долу, е реално. То е истинското...
         ПЕТЪР: Стига, Вера. Започваш да откачаш.
         ВЕРА: Не, миличък. Преди, там, Горе, бяхме луди. Или спящи... А тук, Долу... сега... се събудихме.
         ПЕТЪР: Аз искам да се върна. Или пак да заспя, ако предпочиташ този израз...
         ВЕРА: Защо? Обясни ми защо? Заслужава ли си да се бориш да оцелееш, за да се върнеш Горе? Кажи ми. Не е ли по-добре да си останеш тук. Събуден. Жив.
         АНГЕЛ: Ако останеш тук, ще си будна още седмица-две. Защото сме погребани живи.
         ВЕРА: Пак е по-добре от това да си спящ в Горния свят. Ставаш сутрин. Работиш. Караш се с колегите. Шефът ти крещи. Връщаш се вечер. Ядеш мазно. Пиеш отрови. Чукаш съпругата си...
         ПЕТЪР: Съпругите не стават за чукане. Те са за престиж.
         ВЕРА: ...На следващият ден – същото.
         АНГЕЛ: Не описваш мен, слава Богу. И изобщо... Аз нищо не съм оставил Горе. Всичко, което имам... и искам е тук. С мен.

         Борис наблюдава Вера и Ангел от противоположния ъгъл на пещерата.

         ВЕРА: Иво и Ива има за какво да живеят. Дори спящи. Разбирам ги.
         АНГЕЛ: Аз не.
         ВЕРА: Петър и Павлина... също. А Борис...
         АНГЕЛ: Той тук си е у дома, всъщност...
         ВЕРА: Той е буден навсякъде... Но ти...Теб не разбирам. Защо ти не искаш да се връщаш?
         АНГЕЛ: Защото ти си тук. (Вера се е отдалечила, не го чува.)

         Петър е скрил в пазвата си парче шоколад. Опитва се да го даде на Павлина. Ангел го вижда.

         АНГЕЛ: Скрил си храна.
         ПЕТЪР: За нея... гладна е...
         АНГЕЛ (настръхнал): Всички сме гладни. И жадни.
         БОРИС: Остави го.
         АНГЕЛ: Няма да го оставя. Не е справедливо.
         БОРИС: Павлина е болна.
         АНГЕЛ: Всички сме болни... Щом сме тук. Но това не е честно. Той ни мами. И краде.
         БОРИС: Млъквай вече.

         Заплашително се насочва към Ангел.

         АНГЕЛ: Защото какво?

         Наежват се един срещу друг.
         Петър застава между тях.

         ПЕТЪР: Стига. Ето, ще го разделим на части... спокойно...
         АНГЕЛ: Не ти ща шоколада. Въпросът е принципен.
         ПЕТЪР (бута му в ръката парче): Ето.
         БОРИС: Дай моят дял на Вера. Или Ива.

         Петър остава сам. Борис отива при него.

         ПЕТЪР: Не издържам повече.
         БОРИС: На всички ни е тежко. Ситуацията сега...
         ПЕТЪР: Майната й на ситуацията.
         БОРИС: Не разбирам.
         ПЕТЪР: Няма и да разбереш. Не си женен от 18 години.
         БОРИС: Не съм.
         ПЕТЪР: Винаги е така. Всеки път, когато тръгна някъде, тя се разболява. Всеки път.
         БОРИС: Може би иска да останеш в къщи, при нея.
         ПЕТЪР: Сигурно. Но е ужасно.
         БОРИС: Тя те обича.
         ПЕТЪР: Зная. И аз я обичам, но не мога да я понасям. Не издържам вече...
         БОРИС: Не знаеш какво говориш.
         ПЕТЪР: Напротив. За първи път в живота си зная какво говоря... Ето, и сега. Пак е болна. Помолих я да си остане, тя – не, идвам с теб. Задушава ме. Не мога да дишам вече. Вече не дишам.
         БОРИС : Предполагам, че иска да сте повече време заедно, да споделяте всичко...
         ПЕТЪР: Недей, ако обичаш. Звучиш като лелката в обредната зала.
         БОРИС: Опитвам се да помогна.
         ПЕТЪР: Не ми помагаш. На нея – още по-малко.

         Борис вдига рамене.

         ПЕТЪР: Когато човек се е провалил в живота си по всички точки, той се хваща за семейството като удавник за сламка. Хрумвало ли ти е някога, че бракът е най-голямата заблуда. За да ни наденат оковите и да потрият ръце. Така-а-а, в кърпа сте ни вързани вече...
         БОРИС: Аз не съм бракуван. Но винаги съм смятал, че бракът не трябва да има нищо общо с любовта. Защото я унищожава.
         ПЕТЪР: Добре. Но да кажем, че си женен за добра жена, имаш две умни деца, приятели, работа... Но в един прекрасен ден срещнеш друга жена и веднага разбираш, че точно тя е съдбовната ти половина. Онази, която липсва на всеки мъж. Без която той не е ... пълен... цялостен... Изведнъж осъзнаваш, че точно тази жена е любовта на жалкия ти живот. И прозрението е толкова силно, мощно... като гръмотевичен удар. Разтърсва те до дъно. Като земетресение. Отвътре...
         БОРИС: Е, и?
         ПЕТЪР: Но оставаш при съпругата си и децата. И не за друго, а просто защото такъв е дългът ти. Дългът на всеки мъж. Избираш да живееш...не, не да живееш, а да просъществуваш останалото ти земно време в безлюбовие.
         БОРИС: Не разбирам.
         ПЕТЪР: Ето, това е прелюбодейство, приятелю. Защото не си приел любовта, когато си я срещнал. Подминал си я. Престъпил си я... И ставаш престъпник. Духовен престъпник...
         БОРИС: Нищо не разбирам.
         ПЕТЪР (не го чува): И трябва да си платиш за това, че си отхвърлил любовта. И започваш да страдаш. Идват несполуките, уволняват те или фалираш. Или се разболяваш, осакатяваш... потъваш в Мрак...
         БОРИС: Ще ти донеса вода. Остана малко...

         Петър го хваща за ръкава и го дърпа обратно да седне.

         ПЕТЪР: Когато се измъкнем оттук... ако се върнем Горе, ще подам молба за развод...

         Борис мълчи. После въздиша и става.

         БОРИС: Ти си знаеш...

         Вера е била при Павлина. Отива при Борис и се отделят встрани.
         ВЕРА: Става по-зле.
         БОРИС: Дай й аналгин.
         ВЕРА: Свърши. И аспирина свърши. Останаха само прахчетата против повръщане.
         БОРИС: Ще огледам гранита. Може да измисля нещо.
         ВЕРА: Почакай. Седни... Трябва да поговорим.
         БОРИС: Не сега, Вера.
         ВЕРА: Сега. Точно сега.

         Тя хваща ръката му. Сядат. Сгушва се в него.

         ВЕРА: Уплашен си. И аз съм уплашена. Всички сме.
         БОРИС: Не съм.
         ВЕРА: Не можеш да ме излъжеш. По очите ти познавам... Всичко мога да позная в очите ти. Дори сезоните. Без да зная пролет ли е, лято или есен – щом те погледна в очите и виждам...През лятото очите ти са зелени. През зимата са сини. А през пролетта и есента – сиви.
         БОРИС: Очите ми са пъстри.
         ВЕРА: Не, не са. Променят се. В зависимост от сезона или времето... Когато е облачно и вали дъжд стават черни.
         БОРИС: Недей, Вера. Няма смисъл.
         ВЕРА: Защо?
         БОРИС: Не искам да те засегна, но...
         ВЕРА: Нищо, което е извън мен, не може да ме уязви. Само онова, което е в мен... А в мен е единствено любовта. Тя не уязвява.
         БОРИС: Няма смисъл да започваме нещо, което е обречено.
         ВЕРА: Не сме обречени. Още дишаме. Будни сме. Вече сме будни. Не виждаш ли? Не го ли усещаш? Не чуваш ли?
         БОРИС: Не, защото не чух думата.
         ВЕРА: Каква дума?
         БОРИС: Думата, която ще ме събуди.
         ВЕРА: Обичам те.
         БОРИС: Тази любов няма бъдеще. Не разбираш ли? Чувствата ни няма да имат развитие... защото са... ние сме... точка. Всичко започва и свършва тук и сега. Едновременно... Няма смисъл, просто няма смисъл.
         ВЕРА: Винаги има смисъл, докато човек е буден.

         Павлина внезапно се изправя. Пристъпва напред, хипнотизирана.

         ПАВЛИНА: Светлина. Светло е... Господи. Толкова е красиво... И светло...

         Останалите се взират в нея, сякаш я виждат за първи път. Вера отива при Павлина.

         ВЕРА: Ела, мила... спокойно... седни тук...

         Вера я прегръща и двете сядат най-отпред.

         ВЕРА:Чакай, миличка... Не довършихме приказката... Слушай...

         Започват да се поклащат двете напред-назад като в люлка. И Вера разказва...

         ВЕРА: Накрая старият баща се обърнал към най-малкия си син...а ти, синко, какво си ми донесъл. Намери ли най-ценният дар...не, татко, съжалявам. Седем години вървях из чужди земи. Гледах далечни звезди, слушах сладки песни на незнайни птици, докосвах чудни красавици, мирисах нийде несрещани цветя, дишах всякакъв въздух. Но никъде не открих нещо, което да е достойно за мен. За теб също. Защото, което не е достойно за мен, не е и за тебе. Затова се връщам с празни ръце, татко. Прости ми.
         Прощавам ти, сине, отговорил бащата – и съм щастлив, че отново те виждам пред себе си. Мъдър и силен. А това е най-ценният дар, който може да направи син на баща си. Благодаря ти.

         Земята се люлее. Тътен.

         Мрак.

         К р а й