Когато разбра, че в новите документи за самоличност ще се влагат данни и за сянката му, се изсмя.
         Иванчо беше живял много. Беше виждал и чувал какво ли не. Обаче това му дойде в повече.
         Като примерен гражданин, преди няколко дни, отиде в Районното по местоживеене да се поинтересува за новите документи. Служителката му обясни подробностите. Няма нищо сложно, господине. Идвате, снимаме ви физиономията, снемаме отпечатъци от пръстите ви, мерим сянката ви. Плащате. След три дни си получавате документите. Честито.
         Да, обаче Иванчо не беше вчерашен. Усмихна се леко глуповато за по-голям ефект и за да е в тон с името си – и помоли за по-конкретна информация.
         Служителката – все още – усмихната обясни търпеливо, че такива били новите изисквания. Вмъкна тук-таме ключови думи от рода на Европейски съюз, глобализация, тероризъм и за нея въпросът беше приключен. Но не и за Иванчо. Той настояваше на своето.
         Всичко можеше да преглътне. Онова със снимането на ретината и снемането на отпечатъците. Можеше да се примири и със сумата, която се налагаше да плати на държавата за нещо, което тя бе длъжна да му осигури безплатно. Защото той си знаеше кой е, а след като тя не му вярваше и настояваше той да е картотекиран, прилежно прономерован и прошнурован – да вземе, че да си плати. Но, нейсе. Иванчо никога не бе издребнявал дотам, че да търси правата си на човешко същество. И то пред държавата.
         Но тази работа – със сянката – му се стори направо шантава. Коя ли болна глава от кое ли министерство бе стигнала до великото заключение, че няма да е зле в глобалната мрежа да има и данни за личната, индивидуална сянка на всеки гражданин на Републиката. Подобни административни мерки успешно се били прилагали вече в много страни по света. Както му беше заявила служителката, вече без да се усмихва.
         Ама Иванчо живееше в България, която никога не е била „много страни по света”. Винаги си е била България. И той се надяваше да си остане такава. Може би точно затова идеята на правителството да картотекира сенките на хората, му се видя – меко казано – недопустима.
         Не си я даваше. Сянката. Всичко останало му бяха взели и обработили. Бяха му определили работното време от 9 до 5. Бяха го научили на обяд да яде ГМО чипс и да пие канцерогенна кола. Вечер да следи с внимание прогнозата за времето. Да се възмущава от поведението на риалитигероите. Да спира зад бялата лента при светофарите, понеже отвсякъде дебнеха камери.
         Изобщо, Иванчо си беше най-обикновен средностатистически гражданин, който живееше по правилата и не пречеше никому. Ама това сега, новото изискване. За сянката. С подобни дивотии не беше съгласен. Сянката не си я даваше. Като се замислеше, май само тя му беше останала. Такава, неопетнена. Недокосната от човешка ръка.
         А някой посягаше и на нея. Не можеше да го позволи.
         Такива поне бяха първите му мисли. Докато се прибере в гарсониерката си обаче – почти му беше минало.
         Иванчо влезе в спалнята. Насочи нощната лампа към бялата стена. Застана пред ярката енергоспестяваща крушка. И започна да се любува на сянката си, появила се на стената до прозореца със спуснатите щори.
         Хубава си му беше сенчицата, мама му стара. Как да не я пожелаеш! Така де, да не я индентифицираш. Картотекираш. Номероваш. И подпечаташ.
         Не приличаше на сянка на терорист. Боже опази. Е, не напомняше и на такава на холивудска звезда, за съжаление. Ама, хайде да не навлизаме в подробности.
         Иванчо постоя така няколко минути прав пред сянката си. Нажален. После въздъхна и реши, че все някога трябва да й го каже. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Защото крайният срок за заявленията наближаваше.
         - Така стоят нещата, драга. Това беше всичко.
         Но тогава сянката му тръсна енергично глава и отсече категорично.
         - О, не, драги! Това съвсем не е всичко. И изобщо... още нищо не си видял.