СТИХОТВОРЕНИЯ

Цветелина Манова

кандид

няма смисъл
да вървиш по света
да търсиш смисъла
да се променяш
има смисъл само
в самоубийството на охлюва
който чупи сам
черупката си

дадено ти е

дадено ти е
да се съмняваш
в истинността
на всеки слънчев лъч
да обиколиш света
за да си спомниш
че онова което чакаш
се намира зад гърба ти
че онова което търсиш
винаги
ще търси теб

ако ме попиташ

ако ме попиташ
къде избяга времето ни
ще ти кажа
в очите на дъщеря ми
в сметки за плащане
в сметки за разчистване
в непосилни за носене карми
в отлагане за утре на днешното вчера
в отлагане за вчера на утрешната болка
сега стоя на ръба на света
и вече не плача защото не мога
напускам хора пускам корени
захвърлям по вятъра спомени
наблюдавам ги как се смаляват до точки
отлитнали в небето хвърчила

поезия в полет

думите ти леки като перо
остри като меч
защо ми е да те заговарям
не знаеш ли
че поетите нямат нищо за казване
че одраните живи нямат сърца
имат само думи в гърдите си
от камък е мълчанието ми
перо-меч-перо-меч-перо-меч
поне да беше ме убил тогава
тогава когато още можехме
сега живей
осъждам те на щастието
никога да не си ме познавал

цветето и звяра

цветето което обичаш
не го заплашва опасност
то и без това прекарва дните си
под стъклен похлупак
хубаво е да се гледаме така
аз в твоето счупено огледало
ти в моето
и да не знаем
къде свършва красавицата
и къде започва звярът

събуждане

безнадеждно
знаеш ли какво е
да не чакаш повече
сто години да мълчиш
и да проспиш живота си
а когато най-накрая се събудиш
да си брадясал остарял и сам
да си се променил дотолкова
че и огледалото пред теб
да се уплаши
ала небето над главата ти
до безнадеждност да е същото

на голо

какво ли е да се отдаваш
без да те е страх от сблъсъка
най-крехката струна
най-нежното падение
най-тихите сълзи
прокапали след есента ни
да забравиш
като куче да легнеш
да оголиш корема си
да дочакаш ръката
която ще те прониже разпори удари
или погали така че от тялото ти
да почнат да никнат цветя

като в приказките

ще заговориш
и земята пак ще се тресе
небето пак ще плаче
светът ми пак ще се
разпада ли разпада
ще биде пак онази светлина
която ослепява
с която малката кибритопродавачка
нощем пали клечките си
ще биде пак онази тишина
в безгласния ми лист хартия
и онова изтъркано клише
за щастие
което винаги го има
само в приказките

от чакане

тя всяка сутрин пие кафе
загледана в изгрева
и всяка вечер заспива
загледана в залеза
от чакане
сърцето й е станало
на камък
ръцете й на прах
очите й на сол
от време на време
някой минава
махва с ръка
и я разпилява